По пътя (статично)

Детето седеше на брега на морето. Жадните му за нови познания очи оглеждаха безбрежната шир. Всичко се запечатваше в отвореното му и готово да се обогатява съзнание. Картини, емоции, мисли... От преплитането им се раждаше един безкраен и колосален Маелстрьом, сред чийто грохот всичко се носеше към него.

 То беше там. То поемаше всичко това.

 Чувстваше топлите лъчи на слънцето, които бавно се спускаха върху него и милваха гърба му. Отпуснато сред безметежността на съзерцанието, то не чувстваше нищо освен блаженство.

Протегна ръка и загреба от топлия пясък. Издигна я и остави песъчинките да се стичат между пръстите му на малки ручейчета. Въпреки че образуваха хомогенна маса всяка от тях живееше собствен живот. При свободния си полет те улавяха слънчевите лъчи и ги пречупваха, искрейки в многобройни и причудливи цветове. То загреба отново. И отново...

Детето бе привлечено. Цветовете играеха пред очите му.  Бляскавата им игра го хипнотизираше. Едва ли имаше нещо по-интересно на земята! Безкрайно и постоянно наслаждение. То откри, че при леко съсредоточаване може да ги моделира според желанията си. Така започна да пътува във времето и пространството и дори да ги променя посредством дейното си участие в събитията. Вече нямаше невъзможни неща! Цветове, желания, съзнание...

Детето загреба отново. На пръв поглед жестът бе като всички останали, които бе изпълнявало монотонно и неусетно досега. Нищо не го отличаваше и едва ли би му обърнало внимание, ако не беше един случаен лъч, който го заслепи и накара да сведе поглед надолу. Надолу! Там, където фантазията отстъпваше на реалността, където физическите закони важаха и където не съществуваха цветове. Случаен лъч, случаен поглед... Ръката беше потънала в пясъка, и беше неговата, но това не беше същата ръка! Гладката някога кожа, бе сбръчкана и покрита със старчески петна, на места избиваха масивни тъмни вени. Нима това бе то? То, което бе всевластен господар на реалността! Пръстите му конвулсивно се разтвориха и пясъкът потече надолу. Масивна всепоглъщаща струя! Нямаше радост, нямаше цветове. Всичко си идваше на местата и настъпваше мигът на отрезвяване. То проумя горчивата истина: докато се бе залъгвало от прекрасната игра на цветовете, животът му изтичаше неусетно, а то дори не го бе осъзнало. Сега то, вече старец, седеше на брега и гледаше лунната пътека, простряла се върху водната шир. Мракът бавно, но сигурно я поглъщаше.

  Цветовете се бяха оказали измамни.