Глава X

 

      -  Хайде, Монти- да сложим момичето да легне! Какво са ти сторили мила? Цялата си в кръв!- вайкаше се Роберта и не можеше да вземе решение какво да направи по-напред. – Доне си ми кърпи... повечко ииии вода, да вода. Донеси ми и шишето спирт!

      -  Моля те, успокой се малко! Поеми си дълбоко въздух и по-кротко!

      -  Как по-кротко, кръв няма да ѝ остане?

      -  До... донес... донесете ми...- дочу се сякаш шепот, а те се извърнаха към нея.

      -  Какво, какво?- продължи стреснато Роберта.

      -  Тор... торбичката.

     -   Монти, иди за всеки случай да провериш дали не е носила нещо със себе си!- той излезе.- Хаиде, мила- оптай се да отвориш очи и спокойно, само спокойно!- катранено-черната лъскава коса на непознатата силно контрастираше с побелялото ѝ лице.

       -  Виж, Роберта! Намерих това до дървото!- Монти държеше в ръката си нещо като вързопче- малко и стегнато.

       -  Отвори я..., отвори я...

       -  Тя ли каза това?

       -  Ами бълнува- ти какво очакваш?

       -  Но дори да бълнува не е ли редно, ммм не знам, не трябва ли поне да помръдва устни?

       -  За какво говориш?

       -  Ето, ето, виж, виж!

       -  Намер... намерете...

       -  Виждаш ли?- Роберта зяпна, но нямаха много време да учудват и помайват, защото странницата продължи.

      -  Вътре има малко стъклено шишенце- намерете го! Изсипете го върху раната. Между две салфетки има няколко листа- вземете две. Едното сложете на сърцето ми, другото на челото! Моля ви... миг мълчание... само по-бързо!

   За момент двамата се спогледаха, но решиха да действат. Роберта направи всичко както ѝ с каза- стъпка по стъпка. Когато посипа черните топченца от шишенцето, от раната лумна огън- или поне така ѝ се стори на нея. По-скоро беше силен пламък:

    -  Ами сега, какво ще правим?- сложи тя ръка на устата си от уплах, но малко след това пламъкът изчезна, сякаш потъна в нея. Листата почерняха и паднаха.

     -  Сега вече мога да заспя!- каза непознатата.

   Дълго време Монти и Роберта я гледаха слисани- останаха зяпнали с ококорени очи. Все пак- коя беше тя, как беше стигнала до тук, какво ѝ се бе случило? Много, наистина много въпроси се блъскаха в главите им, но разумът отново го подкани:

    -  Хайде Роберта, и ние сме хора! Нека отидем да поспим малко. Утре всичко може да е друго и най-важното- ще сме по-бодри и ще премислим всичко на свежи глави!- прегърна я през рамо и излязоха от стаята...

***

     „Хей, Капри, добре ли си? Кажи ми моляте, успя ли да стигнеш навреме? Божеее, само дано си добре!“

   „Добре съм Виола, браво на теб! Браво момичето ми! Вече можеш да заспиш и ти спокойна. Не се притеснявай! Вече всичко е наред! Скоро се връщам...

***

   На сутринта Роберта стана и без да му мисли или да чака, направо отиде да види момичето. Отвори вратата и... Тя вече беше станала, нямаше следа от раните, нямаше спомен от болката. Все едно нищо не се беше случило, Белзите бяха изчезнали:

      -  Оооо, здравейте! Много съжалявам, ако съм Ви създала проблеми, не съм го искала... Роберта дори не пристъпи по-напред, само мигаше учестено.- Ще кажете ли нещо или ще стоите на прага на вратата?- усмихна се тя.

       -  Ах, извини нахалната старица! Просто нощта беше толкова тежка за теб, а ти сякаш просто... ти нощо мммм... днес си толкова различна, изглеждаш толкова добре иии... къде са ми обноските?!? Простете, Вие изглеждате добре!

       -  Но моля Ви, няма проблем, не се притеснявайте! Редно е да бъде обратното- аз Ви създадох грижи и неприятности. Редно е аз да се извиня!

       -  Какво Ви се е случило, ако смея да попитам?

       -  Нищоооо, нищо страшно- вероятно бурята ме е ппдредила така.

       -  А раната Ви?

       -  Може би се е забило няко клонче или пък по-остър камък, не знам? Не си спомням особено- някак си отвеяно отговори тя.

      - Амиии... ъъъ- опитваше се да избягва погледа ѝ, въпреки че с кристално зеленият блясък беше много трудно и го насочваше към устните ѝ.- Защо не можете да говорите, защо не използвате устата си?

     - Това винаги е плашело хората когато ме погледнат. Така съм родена! От както се помня- все съм така- само така мога да „говоря“! Дарба, проклятие,.. но стига за мен- и без това се чувствам неудобно, че Ви създадох проблеми, а на всичко отгоре и Ви плаша!

       -  Оооо, не мила! Аз съжалявам- отново прекалявам с любопитството си!

    -   Така! Багажът ми вече е готов! Много съм Ви благодарна за помощта и гостоприемството, които проявихте, но трябва да тръгвам!

       -  Имате ли къде да отидете?

      -   Не се притеснявайте!- Роберта и непознатата слязоха по стълбите. Минаха по коридора. Имаше отворена врата. На креслото се беше излегнал някой. Тя надникна:

       -  Това е господарят, не се стряскай! Не му обръщайте внимание!

       -  Какво му е?

       -  По-добре не питайте!

       -  Ще отида да го поздравя и да му благодаря за помощта!

       -  Неее! Недейтеее!- но вече беше късно, тя бързо се стрелна и вече беше в стаята. Застана пред него:

       -  Здравейте! Искам без...

       -  Коя е тази?- злобно изсъска той гледайки с полуотворени очи към Роберта.

       -  Момичето от снощи, господарю, ммм на което помогнахме в бурята.

      - Че кой ѝ е помагал? Нямам спомен да съм разрешавал нещо подобно!- изправи се иззад почти потрошената маса. Лъхаше силно на алкохол.

       -  Господарю, моля Ви, не се дръжте така! Бъдете малко по-любезен! Поне това, поне сега!

      -  Аааа, да бъда любезен значи!- Обърна се към странницата със силна неприязън, полюлявайки се на един крак със злобен смях и подаде ръката си:

    -  Здр...Здравей, мммомиче! Силно непр... неприятно ми е да се запознаем!- и отпи пак от бутилката. Въпреки обидата, тя също подаде ръката си.

      -  Здравейте! Благо...

   В момента, в който докосна ръката му, очите ѝ се разшириха от болка. Топлите и къси кестеняви коси почерняха. Опита се да се отдръпне, но въпреки присмехът му, хватът беше здрав. Всичко около нея се завъртя и стана черно. Очите ѝ побеляха. В главата си започна да чува гласове, не- поскоро писъци... глухо и отдалеч: „Рееейнс, спаси я!... Хвани я!

      -  Неее, какво Ви се е случило? Недейте, моля Ви, пус... пуснете ме...сякаш вече нямаше сили...

      -  Нали здр... здрависване искаше? Е, пода... НЕ... подхвввърлих ти рррръка!- Тя припадна.

      -  Какво ѝ направихте?- изпищя Роберта.

      -  Нищооо, показззах об... обноски!- продължаваше да се зъби Рейнс. Тя отиде при нея.

      -  Хайде съвземете се, моля Ви!

      -  Остаи я! Просто не издържа на чара ми!

      -  Не, на злобата Ви- каза по-скоро на себе си тя.- Монтиии, ела бързо! Ела веднага!

      -  Какво, какво става?

      -  Помогни ми да я върнем обратно в стаята! Явно ще трябва да остане при нас по-дълго време!

   Сложиха я да легне. Не мърдаше. Сякаш дори не си поемаше въздух, но ръката ѝ трепна и ги успокои. След известно време странницата отвори очи:

      -  Как сте? Много ни изплашихте! Добре ли сте?- попита Монти.

      -  Аз съм добре, ала някой друг има огромна нужда от помощ!

      -  Кой, господарят ли?

      -  Точно той! Ще ми позволите ли да се опитам да му помогна?

     -  Ех мила, че той сам не иска да си помогне!- каза Роберта и се замисли.- Но почакай- ти наистина ли сикаш да му помогнеш след начина, по който се отнесе с теб?

    -  Всеки заслужава втори шанс- дори той! А и нещо ми подсказва, че този човек съвсем не е това, което се вижда с очи. Просто трябва да го изровим там някъде изпод дупката в руините. Да... трудно ще е, може би мъчително и болезнено, но въпреки всичко- позволете ми да опитам!- двамата се спогледаха. – Пък и не ви ли трябва помощничка, помислете?

     -  Ще помогнеш, без да искаш нищо в замяна?

     -  Само работа?

     -  Просто така?

     -  И известно време, което да прекарам с него.

     -  Сигурна ли си в желанието си?

     -  По-сигурна не съм била! Просто раната е твърде дълбока.

     -  И алкохолът е твърде много!

     -  Е, ще ми позволите ли?- размениха единодушно решението си с поглед и Рберта каза:

    -Втори път няма да чакам да ме попиташ! За първи път от толкова години насам някой се осмели да поиска да помогне на господаря Рейнс и още повече- ти се изправи срещу него лице в лице? Какво пък- нищо не губим а и уморените ми ръце не са вече толкова бързи и сръчни. Работата не и спори така както някога. Хубаво ще е да имаме на кой да разчитаме, кой да помага, още една ръка- е как да не кажа „Да“?- усмихна се тя. Поне ще ми кажеш ли името си... ох, нали вече може на „Ти“?

     -  Разбира се, че може!- зарадва се тя.- Капри, казвам се Капри!- и си стиснаха ръцете.

***

     „Е, Виола... тук ще имаме доста работа за вършене! За сега оставам тук!“

Доближи се до прозореца и повдигна прашлясалата завеса. Загледа се някъде в пространството:

   „Ще поискаш! Ще живееш!“

Глава XI

 

   Рано сутринта на същия ден Роберта вършеше обичайната си работа, от която естествено почти нямаше полза, когато през задната врата от където попринцип влизаха тя и Монти, сега влезе едно момиче:

      -  Здравей миличка, как си?- попита Роберта.

      -  Днес мога да кажа, че съм добре.- жената я погледна с умиление и въздъхна.

      -  Ще ми се по-често да го чувам! Какво говоря- та ти си дете, редно е всеки ден да си щастлива и да си добре, Лети!

     -  Не зависи само от мен, знаеш- отвърна тихо момичето, а погледът ѝ подсказваше за примирение.- Както и да е- има ли нещо с което мога да ти помогна днес, да направя, да бъда полезна, Роби?

      -Душата ми се подмладява когато ме наричаш така, а за една старица в тази къща, в това положение- не знаеш колко много е това- и я прегърна.

       - Как ще си старица, Роби? Та ти си толкова пъргава и оправна, а пък и на колко ще да си... ммм...

      -  На толкова, че да ти бъда баба- засмя се Роберта. Днес обаче времето не ми се струва много удачно, за да те пращам в гората.        -  Струва ми се, че се задава буря.

      -  На мен ми изглежда добре.

      -  Така да бъде- не мога да не отвърна на желанието ти. Иди до реката и ми донеси малко тиня, за да я посмеся с глина, та да има с какво да позапълня някоя и друга дупка или процеп в стената... Не, че ще има някакво значение или полза от всичко това, което с въображение можем да наречем къща- Роберта повдигна еднозначно рамене и въздъхна- нооо, както и да е- няма да те занимавам с тези неща.

    -  Добре- усмихна се Лети- нещо друго?- гледаше към нея така, сякаш се надяваше, искаше да има и друго.- Ако няма- не се притеснявай, просто искам да се занимавам с нещо, колкото по-късно се прибера, толкова по-добре. А само на теб и на Алтеа мога да се доверя и да разчитам на помощ и подкрепа. Винаги знаете как да ме разведрите!

      -  Коя е Алтеа?

      -  Ами... тя е като теб, в смисъл работи това, което и ти правиш, само че в някаква къща в града.

      -  Къде, при кого?

      -  Не знам, но ако искаш мога да я попитам?- Роберта махна с ръка.

     -  Не, не- няма нужда- пак моето прословуто любопитство- сякаш изпита вина в този момент за това, че я попита. Ами добре, щом ти се занимава- посъбери и малко смола от дърветата. Има едно до реката- няма как да го сбъркаш. Неговата смола е много ароматна и гъста... и все пак гледай да не се забавиш много- не че има как господарят да слзе и да дойде точно тук, но все пак не е добре да заварва или вижда някой тук... Ако изобщо вижда някой или нещо пред себе си- смрънка тя.

     -  Какво му е?

   -  Дълга и тъжна история- достатъчно тъжна е и твоята, за да се захващаш да разбираш за неговата. Може би друг път ще ти разкажа...

    -  Ще се радвам! Добре, няма да те мъча повече- ще ми дадеш ли малко вода или чай за по пътя, може би и малко кафе?

    -  За кафе не си ли малка?

    -  Ами като се замисля, не знам дали изобщо някога съм била „малка“. Ох, извинявай, не се занимавай.

    -  Спокойно! Разбира се, че ще ти дам- каквото поискаш. И без това кафето, което правя за него събира само студ, а ароматът си го поделят паяците, така че- твое е!

    -Ще се върна възможно най-скоро- не ми се прибира, но все пак и аз трябва да го направя навреме, за да няма последствия- отвърна Лети. Взе термоса и излезе през задната врата.

   Тръгна към гората. Пътят беше красив. Картините се сменяха често- гора, скала и вода, умело преплетени от ръката на Природата.Тя обичаше да се разхожда- някак си вкарваше някакъв ред в мислите си, смяната на картини я успокояваше. След известно време, тя спря. От едната ѝ страна имаше огромно открито пространство, което преминаваше в отвесни скали и после пропаст. Лети отиде и седна там- на края на скалата. Гледаше пропастта, гледаше и небето, остави се на вятъра да гали лицето ѝ:

     -  Мони, правя всичко за теб. Искам отново да се усмихнеш или поне да поискаш. Ти си ми сестра и те обичам безкрайно, но как успя да се събереш с този нещастник? Не си имала покрив над главата си- знам, но на такава цена ли трябва да е той сега? Ти си го харесала- какво точно и аз не знам, той те е взел при себе си и ... до там. Искала си да не се скитаме като просекини по пътищата, но това ли е наистина, това ли е цената, която плащаме всеки ден? Защо нямаш смелост да избягаме? Защо продължаваш да търпиш ударите, болката? Та ти нямаш сили и от колибата, извинявай... от „къщата“ да излезеш. Не мога, а и не искам да те оставя така! Ще се боря да те вдигна на крака!... За да избягаме и двете- така трябва... и ЩЕ!

   Постоя дълго време там, разговаряйки със себе си. Поне ѝ олекваше, поне малко и за кратко. Когато реши, че ѝ е достатъчно, тръгна към реката. Стигна. Намери и Дървото, за което ѝ говореше Роберта. В основата на ствола му и на по-големите клони наистина се беше събрала смола- ароматна, гъста и прозрачна. Лети го обиколи няколко пъти. Странно, но се почувства добре, олекна ѝ. Усети нещо- прилив на енергия като никога преди това. Седна и се облегна на него. Единият ѝ крак хлътна в пръстта. Отвори се дупка. Тя се стресна и подскочи. Въпреки уплахата се изправи без особен проблем и надникна вътре като се надвеси над нея. Беше тъмна. Не се виждаше нищо, но ѝ се струваше, че няма дъно:

       -  Летисияаааааа- сякаш прошепна вятърът. Тя се огледа няколко пъти.

     -  Какво, не може да бъде, вече и ми се причува явно. Я по-добре да тръгвам, докато не съм си въобразила още нещо. Събра набързо всичко, което носеше и избяга. Дупката след нея се затвори.

   Напълни набързо торбата с пръст, кофичката с тиня и се запъти към Роберта. Излезе на кръстопътя, където свършваше и започваше гората. Но там видя познато лице:

      -  Алтеа, здравей! Какво правиш тук?

      -  А, Лети, здравей! Ами чакам някого- трябва да предам нещо.

      -  Искаш ли да постоя с теб и да ти правя компания, докато чакаш?

      -  Няма нужда, наистина. Но ще се видим утре, нали? А- ето и човекът идва, няма да чакам повече.

      -  Надявам се да, мисля че ще мога да дойда!- и продължи.

   Лети се размина отдалеч с човекът, който отиваше към Алтеа, но ѝ се стори познат:

     -  Това не е ли човекът, който работи с Роби? Хммм, странно. Ще я попитам като се сетя. Обърна се назад. Срещата им наистина бе кратка- вече се отдалечаваха и двамата един от друг.- Охххх, доста късно стана, по-добре да побързам! Стигна до имението, заобиколи и влезе отзад:

     -  Ето, Роби! Съжалявам, че закъснях- отнесох се малко. Дано не съм се забавила много. Надявам се нищо от поръчаното да не съм забравила.

     -  И да си не е болка за умиране, нито пък е нещо спешно- ще дойдеш пак- намигна ѝ Роберта. Момичето се обърна и тръгна.- Чакай- къде така?- взе една кошница и я подаде.- Ето ти малко месо, сирене и парче хляб.

      -  Добротата ти е безкрайна, Роби!

      -  Само малко храна, нищо повече! Хайде тръгвай и поздрави сестра си!

   Лети се опита да се усмихне и затвори вратата след себе си. Вече беше тъмно. Заваля. И небето започна да „снима“ и да засилва приближаващият тътен от сблъсъка на облаците. Пътят ѝ отново минаваше през гората. Колибата беше „скрита“ там. Бързаше така, сякаш се гонеше с времето. Чу се силен крясък- сякаш гръм от човешка уста. Сърцето ѝ „побягна“ по-бъзо от краката. „Летиии, трябва да бъдеш там преди него.“ Стигна до една полусрутена проядена дървена къщурка. Отвори вратата:

     -  Ооох, няма го още- отдъхна си. Погледна в ъгъла.- Точно където те бях оставила- въздъхна тя- в него безмълвно стоеше призрак с женска фигура, с по един въглен във всяка очна ябълка.

     -  Здравей, Мони! Как си? Донесох малко храна.

     - Ако не си ти, до сега да съм се сляла със стената. Ще се различавам само тук-таме по синьо-лилавите петна, ще бъда хубав фон. Би следвало аз да се грижа за теб, просто не е честно- заради мен да търпиш всичко това.

   -  Ами да избягаме тогава? Хапни, посъбери малко сили и ще избягаме!- в гласа на Лети се прокрадна нотка надежда. Сестра ѝ я погледна.

    -  Знаеш, че не мога.

    -  Защоооо! Не можеш, или не искаш, защото те е страх! С какво те държи той?

   - Летисия!- сопна се Агримония. Не ми говори така!- Лети се стресна, но не от избухването. По-скоро някак си се зарадва, усети живец. Учуди се на начина, по който се обърна към нея- не се бе случвало до този момент.

    -  Извинявай, Мони, не исках да съм груба. Не си се обръщала към мен до сега на цяло име.

    -  Извинявай и ти Лети, не знам какво ми стана!- тя се разплака.

    -  Недей така, Мони, аз попрекалих, моля те, недей!- и я прегърна. Ще се справим, успокой се, само се дръж!

    -  Само заради теб, Лети... само зарди теб!

    -  А той къде е? Странно, че го няма още, не мислиш ли?

    - Сигурно се е напил някъде до толкова, че е объркал пътя до тук. Ще ми се изобщо да не го намира. Дано се затрие някъде и никога да не се върне. Но все пак по ферментиралата смрад ще разбереш като се връща.

   В този момент вратата се отвори. Двете подскочиха. Той стоеше там и само светкавиците осветяваха силуета му на прага. Изглеждаше зловещо.

      -  Бббб... Бран?- плахо промълви Агримония.

   Нито отговори, нито ги погледна. Всъщност сякаш не виждаше нищо, не виждаше никой. Пристъпи с насечени вдървени движения. Беше като в транс. Доближи се до тях. Тя стисна здраво ръцете на Лети. Но... не направи нищо- просто стоеше. Погледът му беше странен. Очите му приличаха на копченца, забити върху блед игленик, закачени сякаш върху празна кутия... и гледаше. Агримония размаха ръка пред лицето му- нищо... не мръдна, не трепна.

      -  Това наистина ли е той, наистина ли е Бран?- прошепна Лети.

    -  На него прилича, но сякаш черната му гневна душица е някъде извън „обвивката“. Тя се завъртя около него, а Лети следеше внимателно, готова да се впусне, ако има нужда. Побутна го с ръка- нищо. Дръпна мръсната риза- нищо... един, два, три пъти- ни вопъл, ни стон, никаква реакция. – Много странно наистина- да се е уплашил от нещо, едва ли- не ми се вярва?

     -  Хайде, стига си го обикаляла- нервно потропваше Лети- остави го и ела при мен. Може и да се преструва, за да те уплаши още повече.

      -  Повече от сега? А и едва ли е толкова умен, но добре. Ще отидем в малката стаичка, ще заключа вратата след нас. В момента, в който Агримония се обърна, той изкрещя:

      -  Ааааааррррр- тя изпищя и се спусна към Лети. Бран започна да се гърчи. Крещеше.

      -  Какво става, Мони, какво?

      -  Не знам, всичко е много странно.

   Няколко минути крясъци и конвулсивни премятания, сякаш мускулите в тялото му не бяха под негов контрол и... изведнъж спря. Отиде до стола в ъгъла и седна... и не помръдна.

      -  Хайде, хайдеее... в другата стая. Ще видим какво ще се случи на сутринта! Ела. Лети- не стой там, не стой така!

      -  Идвам, идвам!...

***

      -  Къде е Монти?- дебел глас продъни тишината. Роберта подскочи и изтърва една чаша на пода.

      -  Господарю, Рейнс? Какво правите тук... ммм... отдавна не сте слизали!

      -  Къде е Монти?- ядосано повтори той.

      -  Аммиии... не знам- заекваше Роберта- излезе след обяд и от тогава не съм го виждала.

      -  А какви са тия сенки дето се разхождат в задния двор- сега преди малко видях една.- тя се сети за Лети.

      -  Аъъъ- сигурно Ви се е сторило.

      - Пфффф, сторило ми се било- избоботи Рейнс- само да хвана някой... За количеството алкохол, което беше изпил, успяваше да се задържи относително прав на краката си.

    - Аз, аз бях господарю!- Монти стоеше на вратата. На бързо прибра нещо в джоба си, но Рейнс не забеляза. Търсих...ммм... ножиците- за храстите, да... да ги подрежа малко.

       - Че защо- виж какъв хубав плет от тръни си имаме.

       - Прав сте, прав сте, а и започна да вали.

      - Ако си нямате работа, намерете ми някакъв алкохол, виното явно е вече на привършване, може и долу да няма- слез и виж, а като се замисля може и спирт...нещо, не знам, все тая... И по-бързичко, аз се качвам горе. Излезе. Роберта сръчка Монти.

     -  Къде беше? Точно сега ли трябваше да отсъстваш?- чу се трополене, сякаш някой падна. Надникнаха да видят- Рейнс се беше строполил по стълбите. Монти отиде, повдигна го, макар че беше доста трудно и го завлече към хола. Просна го на креслото и се върна обратно. Роберта го перна отново.

      -  Мислиш, че ти се размина ли? Оставяш ме сама в най-неподходящите моменти?

      -  А как да знам кои са те?

      - Не ми се прави на остроумен! Като дойде това време в месеца и все те няма, драсваш нанякъде- Монти се разсмя. – Смешно ли ти е?

      -  Не, харесва ми как се палиш. Забавна си- и я прегърна.

      -  Една студена вода не искаш ли?

    -  Робертааа, спокойно. Нали мина, нищо не разбра. Появих се навреме, за да прикрием нещата и нашата малка приятелка. А и далеч не е трезвен, за да мисли! От време на време и аз имам нужда от лично пространство, не мислиш ли?

     -  Имаш ти- изсумтя Роберта- тайни имаш!

     -  Виж, виж- той се стрелна към прозореца, има някой там! Ще кажа на господаря- и изхвърча.

   Тя се доближи. Дъждът беше силен, но няистина имаше някой там...

 

 

Глава XII

 

      -  Добро утро, Роберта!- Капри вече беше в кухнята.

      -  Добро да бъде! Станала си рано, а? Как си? Добре ли се чувстваш?

      -  Напълно!

      -  Не знам, след подобна рана и такъв припадък?!

      -  Уверявам те- добре съм. Бързо се възстановявам, това е! Казвай сега- с какво мога да ти помогна, как мога да бъда полезна?

      -  За съжаление не с много, може би дори ще те разочаровам.

      -  Все трябва да има нещо, което мога да правя.

      -Амиии, добре- избери си- запълване на дупки в стената, събиране на така да кажем съчките от изпотрошеното, или може би малко по-приятното- приготвяне на храна и кафе, които отиват на вятъра- общо взето, такива работи. Как ти звучи- отчайващо, нали?- в гласа ѝ се усещаше ирония.

       -  Съвсем не- предизвикателството е стимул.

    - Аз и Монти не можем да се справим с цялото количество храна и напитки. Господарят не яде, само пие- знаеш какво, а останалото- на боклука...

      -  Значи ще готвите само за себе си!

      -  Как така? Ами ти?

      -  Добре де, и за мен. За господинът- не, поне за сега! А и сама каза, че само пие, нали така?

      -  Точно така!

      -  Значи трябва да променим това!

      -  Хммм... и как мислиш ще стане това?

     -  С времето, Роберта, с времето. Като за начало спираш да приготвяш излишни неща- за сега както изглежда просто няма нужда от това. Първо както казах ще се справим с пиенето!

      -  Успех с това!

     -Упоритост и търпение- имам ги в излишък, не се притеснявай! Ааа къшната работа- пране, чистене- за тях помощ не ти ли трябва?

     - Малко ли ти се струва да обираш разрухата? Извинявай... направо не ми се говори за това. Господарят не разрешава да се чисти- ей така от инат, злоба и аз не знам от какво още. Всичко, което Монти се опита да поправи, бива разрушавано на момента с викове и крясъци. А толкова красота имаше в тази къща... тъжно въздъхна Роберта. Той е... или поне беше майстор на дървото- всеки ъгъл, всяко кътче беше изваяно до съвършенство толкова, че можеше да ти проговори. Цялата къща беше красива картина с още по-красива дървена „рамка“- сякаш дървото оживяваше в ръцете му. Имаше и фабрика за мебели... Е и сега има, но... се управлява сама, ако въобще е останало какво да се управлява... да кажем, че скоро може и да няма нищо!- Капри се приближи до нея.

      -  Явно е загубил нещо много скъпо?

      -  Няма думи, които са достатъчно силни, за да опишат какво загуби той!

      -  Огромно количество мъка и самообвинение го изпиват отвътре, подсилени от огъня на силна ненасочена ярост!

      -  Много точно го каза, Капри, много точно- гризе го отвътре и разкъсва парченце по парченце душата му. Загуби най- ценното, най-скъпото в живота си- жена си и дъщеря си... Роберта се разплака.

    -  Недей, съжалявам че разбутах раната! Извинявай, няма да питам повече- и я прегърна. Като за начало трябва да поукротим неспокойната му душа и алкохолът както вече не веднъж казах, ще бъде стартът. За целта обаче ще ми трябва помощта ти.

     -  Сигурна ли си, в това което смяташ да правиш, Капри?

     -  Вярваш ли ми?

     -  Ами ти си първата, която иска да му помогне, предвид и начина по който се отнесе с теб, така че- ДА, вярвам ти! Какво се иска от мен?

     -  Трябва да ми помогнеш да съберем всички бутилки. Най-трудно ще е с тази, която сега е при него.

     -  Ами да го изчакаме да си я изпие- няма да е първата...

     -  Не!- отсече Капри- Ще започнем именно от нея.

     -  Избата отдолу е голяма, да знаеш!

     -  С нея по-лесно ще се справим! Какво, каквооо... дразни се от светлината, нали?

     -  Да, много!

    -  Ще трябва да се качиш горе, ще отидеш към завесите и ще ги дръпнеш- рязко. Той сам ще свърши останалото! Другото зависи от мен! Хайде! С мен ли си?

     -  Не знам дали не си луда, но едно викане повече или по-малко- поносима цена е!

   Двете се качиха горе. Пристъпваха бавно и тихо. Надникнаха. Той разбира се беше на обичайното си място. Роберта влезе, Капри чакаше зад ъгъла от към отворения край на вратата. Беше неспокойна и постоянно поглеждаше назад. Отиде до завесите. Пое си дълбоко въздух и ги дръпна:

    -  Какво правиш, Роберта?- изкрещя през зъби Рейнс.- В този момент Капри се стрелна тихичко и за миг изсипа нещо в бутилката. Виното дори не смени цвета си. Скри се веднага. Направи знак на Роберта и тя загърна завесите веднага.

     -  Нищо, нищо- извинете, реших че ако влезе малко светлина...

    - Светлинааа!- облещи се той и хладно продължи- Мрак искам аз, мрак- само него заслужавам! Махай сеее!- и тя излезе по най-бързия начин.

     -  Успя ли?- все още трепереше. Капри кимна и се усмихна.

     -  От тук нататък трябва да бъдем търпеливи... Роберта, може ли да разгледам къщата?

     -  Разбира се- поне каквото е останало от нея, нооо- гледай да не те вижда.

     -  Няма... поне за сега...

   Капри отиде в градината- почти до края, до оградата. Погледна къщата по-отдалеч:

„Мястото е много красиво- избрано е с мисъл и страст.- Доближи се до плета.- Тръните са огледало на душата ти в момента- кървав храст, забиващ се все по-дълбоко в сърцето ти. Загубил си ги, обвиняваш се, нараняваш се и не искаш да събереш парченцата, не искаш да живееш, нооо... ще пожелаеш- времето лекува, а? Вече дълго те притиска, твърде дълго- нужно е маалко да ускорим процеса... Здрави зидове, здрави греди- тя не ти се дава лесно, въпреки ударите ти! Виола, мястото е странно, носи особена енергия, пълно е със спомени- много красиви, но и много тъжни. Ще остана дълго тук. Но ако имаш нужда от нещо, каквото и да е то, моля те кажи! Ще дойда при теб веднага!“

Капри тръгна обратно към къщата. Преди да влезе се обърна назад:

     "Реката е близо, това е чудесно...О, кой ще да е това?- зад плета в далечината стоеше някой и в момента, в който погледите им се засякоха, тя се обърна и изчезна.

„Значи все пак някой се интересува от теб!...

   Нощта дойде. Монти и Роберта вече си бяха легнали. Рейнс се беше проснал на масата. Тя отиде при него. Подхвана го изпод рамо и го подпря върху себе си. Като за човек в отпуснато състояние, при това мъж, тя го носеше с изключителна лекота. Влязоха в неговата стая. Сложи го на леглото. Запали една свещ и я остави на шкафчето. Намаза си ръцете с нещо, взе няколко листа. Част от тях сложи на челото, останалите на сърцето и ги притисна с ръце. Почерняха на секундата и паднаха:

     „Живовляк- ще влее малко сили в отпуснатото ти до безжизненост тяло. Колко мъка си събрал? Колко болка си натрупал и си я припомняш всеки ден, защо? Сега ще започнеш да я преживяваш, ще започнеш да я преодоляваш- бавно, да- болезнено, но ще я изхвърляш от себе си малко по малко- ден след ден. Да, алкохолът ти ще горчи, но истинското вино е горчиво. Скръбта и мъката ще намалеят. Ще отстъпят място на отдавна забравени чувства, на нови усещания, нова пътечка ще изградиш до стария осеян с дупки път, който стига до сърцето ти...“ Преди зазоряване си тръгна.

     -  Я гледай ти!- учудено възкликна Роберта- косата ти днес май е по-тъмна? И по-дълга може би?

    -  Не е толкова променена, бързо расте, не е, не е... Вчера- побърза да смени темата- видях една жена до оградата, гледаше към къщата?!

     - Сигурно си видяла Вероника- майка на съпругата на господаря и баба на дъщеря му... щеше да бъде... Както и да е, той не желае да я види, но тя не се отказва. Изпитва вина пред нея. Чувства се отговорен за случилото се.

     - Някой ден ще ми разкажеш какво точно се е случило... когато си готова..

     „Трябва да видя тази жена, трябва да говоря с нея“- помисли си Капри...

   ... Три месеца изминаха от пристигането ѝ...