„Сега аз съм станал Смъртта, унищожителят на световете.“

                           /Бхагавад гита; Робърт Опенхаймер/

         1.

         Вятъра дойде и леко докосна страните на Акира*, в езерото няколко лилии се раздвижиха и листата им се завъртяха във водния си танц. Клоните на върбите задраскаха по равната до този миг повърхност и покриха с десетки бръчици отразеното в нея небе.

         Вятъра също обичаше да рисува с невидимите си пръсти по водата, а Акира обичаше да гледа рисунките му. Случваше се често да се срещат край езерото с него, вятъра. Също така се намираха и в полето, когато умът му скиташе из ръжените масиви.

         Понякога съзнанието на хибакуша се сливаше с повея и се оставяше да бъде вдигнат докъм небето - там душата на Акира засияваше от обливащите го с топлина си лъчи и се превръщаше самият той в слънце.

         Днес обаче останаха край езерото, вятъра рисуваше по водите му с тънките върбови пръсти. Акира следеше как драсканиците се превръщаха в образи, образите в кадри, а те оживяваха в спомените, които съзнанието му пазеше.

         Той виждаше в щрихите най-често миналото, а езерото виждаше в тях брегът, който го спираше за да не се разлее из полето. Спомените имаха познати извивки и следвайки ги, Акира се връщаше назад във времето и изживяваше отново някой любим момент и го превръщаше в светлината, бликаща от слънцето.

         Малко преди смрачаване, защото дори и тук залеза идваше като край на деня, Акира реши, че е време да върне мисълта си в сърцето на кристала, който обитаваше.

         Потъна в решетката му и се свърза с останалите спящи в дълбокият им отвъден сън.

         2.

         Улицата беше тиха и нямаше много движение. Хошико* чакаше на автобусната спирка и гледаше към облаците в небето. Вниманието ѝ бе привлечено от ефирните форми, които образуваха. Движеха се като флотилия от бели ладии, носени от светлината на утринта. Скоро издигащото се слънце щеше да ги прогони, но за момента бяха там, красиво оцветени от приближаването на лъчите му през атмосферата на Земята.

         Чоу* мълчеше, приклекнала, ровеше с клечка в прахта. Хошико я остави да си играе, знаеше, че няма да изцапа превръзката, която бе високо над китката ѝ, добре покрита от ръкава на връхната ѝ дреха. Макар и само на пет, Чоу внимаваше и се грижеше за себе си, не само за дрехите, но и за постъпките си, дарена с ранна прозорливост за делата си.

         Дори когато я болеше нещо не хленчеше, а стискаше малките си устни и устояваше на болката.

         - Добро утро, Хошико!

         Пред нея неусетно бе спрял военен с колело. Разпозна съседа им Сатоши*. Беше в униформа и тя си спомни, че си бе дошъл за два дни в кратка отпуска и сега трябва отново да се връща в частта си, разположена на няколко километра от града.

         Вчера си казаха с Акира, че се надяват да не го изпратят на фронта точно сега, когато почти всичко в тази война беше решено. Живееше само през две къщи от тяхната и Акира винаги казваше на Хошико, че е добър съсед, предан на страната мъж и смел воин, като с голяма почит го поздравяваше при срещите им.

         - Добро да е, Сатоши сан! – поклони се притисналата ръце към себе си Хошико.

         - Акира ли чакаш? – подпря се на колелото си войника. Имаше странни очи – едното малко по-затворено, сякаш винаги се прицелва в нещо далечно.

         - Да. Трябва да се върне с автобуса в осем. Работи вече нощем във фабриката, но вие вече знаете това. Ще ходим при лекар заради заболяването на нашата Чоу – разказа майката, а малката като чу името си, за миг вдигна глава да погледне двамата възрастни и отново зарови с клечката пръстта, рисувайки някакви плетеници по нея.

         Сатоши погледна часовника си - беше почти без четвърт и той също трябваше да побърза. Билета му е разписан само до десет, а не искаше да си има неприятности с капитан Такеши*, който държеше много на точността. Време бе да тръгва, за да не закъснее.

         - Аз се връщам в частта си, всички се надяваме скоро войната да свърши и да се виждаме по-често. Предай почитанията ми към добрия Акира и до скоро виждане! 

         След лек поклон към съседката си, прекрачи отново велосипеда и завъртя педалите по улицата, водеща към края на града.

         Хошико го изпрати също с поклон и погледна в очакване към другата страна на улицата. Автобуса го нямаше. Беше необичайно да закъснява. Край нея вече стояха още двама чакащи, с които се поздравиха и едновремено провериха часа, мислейки си едно и също.

         Облаците се превърнаха в прозрачни нишки на избледняващи платна и скоро изчезнаха.

         3.

      Голямото туловище на самолета се тресеше от турболенцията, която го пресрещна по пътя му. Двигателите ръмжаха като ранен звяр, надделявайки над въздушните маси и успяха да придържат към курса ѝ машината. След малко щеше да се спусне на по-ниска височина, но засега трябваше все още да лети тук, за да остане незабелязан максимално дълго време от вражеските очи.

         Изненадата, която криеше в себе си, изискваше тази въздушна тактика.

         В търбуха на самолета, „Малчугана” тръпнеше от нетърпение да покаже на света какво може да направи със силата си. Създаден само и единствено да убива и унищожава, скоро щеше да натръшка исторически по брой жертви от частите на врага само с един удар - те трябваше да разберат, че единственият им разумен ход е, да се предадат.

         Днес ще е денят, в който да се покаже силата на събраната в „Малчугана” мощ.

         Самолета леко наклони тялото си и полетя надолу.

         4.

         - Много ли време ще закъснеем? – попита един пътник шофьора на автобуса.

         Питаше вече за трети път.

         - Не повече от десетина минути – каза омазания със смазка по ръцете и лицето шофьор.

         Отговаряше му търпеливо за трети път.

         Другият кимна и се върна в автобуса.

         Исаму* беше предпочел да стои навън, докато оправяха развалилото се още с тръгването возило. Не бързаше за никъде, беше на шестдесет и пет и за него дните бяха радост, каквато знаеше, че е неповторима с всеки изживян миг. Наслаждаваше се на всеки такъв под небето, намираше красота във всичко около себе си. Но разбираше и припряността на пътника - бяха говорили по пътя и Исаму знаеше, че човека трябва да вземе жена си и дъщеря си, за да отидат на лекар заради някаква инфекция на детето им, причинена най-вероятно от ухапване на насекомо, която обаче не преминавала цяла седмица и я поддържала в постоянна треска – бащата беше притеснен да не се усложни състоянието ѝ.

         Мъжът се казваше Акира и Исаму зърна угриженото му лице зад прозореца на автобуса и как все по-честичко поглеждаше часовника си. Навярно се укоряваше, че е изпуснал предния рейс и сега трябва да крета с тази гробница на колела, която дори не искаше да се движи.

         Исаму седна на къс скала край пътя и подбра няколко камъчета. Бяха обли и в два цвята, прашно сиво и кварцово бяло. Той ги разклати в шепите си и ги хвърли пред себе си:

         Съдбата ги търкулна и когато спряха, видя в подредбата им хексаграмата на опасността. Това го изплаши и той стана, за да се огледа наоколо.

         В този момент лумна ярка светлина, последвана от оглушителен гръм.

         Взрив разлюля земята, а вятъра размаха огнени криле към тях, изпепелявайки всичко по пътя си. Срина за секунда близките сгради, като да бяха направени от сплъстен прах. Обърна автобуса с един дъх и го смачка като сух хартиен лист наедно с всички пътници в него.

         Останалите отвън ги помете невидима сила, пред която мисълта на Исаму успя само да изохка и житейският му път свърши без никакво предизвестие.

         В небето се издигна огромна гъба със ствол от черни облаци, в които все още присвяткваше и се преливаше жарта на яростта на вътрешността ѝ.

         Навред се разнесоха кълба отровен дим над покрилата света след взрива тежка мъртва тишина.

         Пътника Акира, останал по прищявка на съдбата, същата, която го накара да се качи в този автобус, се измъкна с мъка изпод смазаните и топящи се ламарини. Тялото му бе останало без кожа и превърнато в голяма кървяща рана, но той се изправи и се затича по пътя, размахал ръце към хълма насреща, зад който се намираше родното му село.

         Нямаше глас с който да извика, но мисълта му крещеше с предупреждение към обичаните от него, който го чакаха някъде там след взрива.

         5.

         Капката се отцеждаше бавно, много бавно, наливайки се и натежавайки на върха на бамбуковият чучур. Под нея каменната купичка беше колкото шепа и вече до половината запълнена. Водата отмерваше времето за капитан Такеши, който току що завърши утринните упражнения. Сега успокояваше ритъма на сърцето и по време на медитацията си бе припомнил за кой ли път съветите на учителя Юдай*, при който се  обучава много години преди войната.

         Размишляваше за неблагоприятният ѝ развой и в себе си ясно разбираше, че са я загубили, но честта им не позволяваше да се предават и повеляваше да се бият до край - да умрат за империята на слънцето, което обаче невъзвратимо залязваше.

         Спомни си думите на учителя Юдай, според който в една война нямаше достойнство и чест, а само позорната слабост на биещите се и умиращите в нея.

         „Мъдрите разсъждават и предвиждат големите грешки, на които е толкова способен човек” – казваше стария учител, който добре знаеше това, че човешката природа е труднопроменима и едва ли някога битките за земя и възгледи ще спрат.

         „Жалко за безчетните млади души, които загинаха в безумието. Дали това е било наистина желанието на небето? Дали то е чуло виковете на умиращите без нужда и време?”  

         Такеши в ума си видя как се оформя следващата капчица от водното време.

         Точно преди падането ѝ, за по-малко от секунда, въздухът се нажежи от полъх на убийствен огнен ураган, който помете цялото поделение и го изравни със земята.

         Нито един от хилядите войници в него не успя да издаде дори и стон.

         Умряха поели дъх за въздишка, която така и не успяха да изпуснат.

         6.

         Да пада свободно хареса на „Малчугана”, макар полета му да бе сравнително  кратък. Малко след като го пуснаха от самолета, прецизните му механични части започнаха да отмерват секундите до освобождаването на яростта, която все още сдържаше в металното си тяло.

         Той падаше като послание към света и към онези, които може би щяха да оцелеят. Накъса свистенето на полета си с думите на онзи стих от песента на боговете:

         - Аз съм времето, великият разрушител на световете, и съм дошъл тук, за да унищожа всички хора.**

         Когато верижната реакция в ядрото ѝ бе започнала, бомбата замря неподвижна във въздуха над града за по-малко от един сърдечен трепет.

         Имаше града в който хиляди живи и мислещи същества седяха в домовете си, движеха се по улиците, работеха във фабриките, разчитаха съдбата и чакаха по спирките някой да се завърне.

         След този трепет „Малчугана” избухна с безкрайната омраза над него – омразата, която хората бяха събирали цяла вечност един към друг и го бяха натъпкали с нея до болка:

         Изля я всичката над спокойната долина - изцеди огънят си до последната капчица отровна жлъч над всички под него.

         7.

         Състоянието наречено „следживот” на продължаващите да мислят съзнания, затворени в кристалното измерение на белите диаманти, позволи на мнозина да продължат да живеят, след като телата им бяха погребани.

         Поне в това убеждаваха специалистите, открили новият метод, а и на това се надяваха наследниците, които възродиха прахта на изстрадалите си предци, за да могат душите им да намерят своя покой.

         Акира бе свързан с десетки други като него хибакуша, живееха в един и същи кристал, защото клетките му можеха да приютят стотици съзнания. Те се събираха на гроздове в сърцевината на кристалната му решетка и така съзнанията се превръщаха в един общ разум, който в интензивни мигове засияваше и караше диамантената им обител да грее в очите на някой дошъл в този миг на поклонение в залата.

         В това общо сливане на състоянието „той-те”, съзнанията се намираха в пълно единение с онази необятна хармония на вселенския покой, но това никой жив не можеше да почувства, поне докато не стане и той част от техния свят.

         Акира понякога изживяваше спомените си, които с помощта на другите променяше – имаше тази невероятна възможност и с удоволствие я използваше.

         Можеше да сънува една друга реалност, която изменяше и наслагваше върху собствените си преживявания и събуждайки се в нея откриваше, че ги няма онези черни сенки на угризенията от едно друго време, в което бе останал полужив от помелият света му огнен вятър.

         Но обикновено си спомняше онази утрин...

         8.

         Хошико се притесни истински, защото вече бе осем и половина, а автобусът все така го нямаше. Нямаше го и Акира.

         Нещо се е случило – разсъждаваше тя, - Акира едва ли е закъснял да хване и втория, значи нещо е станало или по пътя им, или още във фабриката.

         Чоу бе уловила пеперуда и я разглеждаше с интерес.

         Пеперудата сама кацна на кимоното ѝ, помислила го за букет цветя и момиченцето бързо се присегна и стисна покритите с ярки багри крилца.

         - Виж, мамо, колко са красиви цветовете ѝ!

         - Като дъга – кимна ѝ Хошико и погледна уплашена към  утринното небе.

         Над главите им изгря смъртносният букет от хиляди сияйни слънца, събрани в едно и силен гръм се стовари върху града, останал скрит зад хълма.

         Земята се разлюля, а вдигнал се черен прах вихър, обходи и потроши селото.

         Хошико се хвърли върху падналата в прахта Чоу. Дрехите ѝ горяха, тя бързо ги заудря и пламъците угаснаха. Обзети от паника хора сновяха без посока, крещейки си неразбираеми думи, обзети от ужаса, който им се стовари неочаквано.

         Майката дори не усещаше забитото в гърба ѝ късче метал, а се беше надвесила над детето си за да го запази живо от неизвестността която ги налетя.

         Когато най-страшното мина, Хошико се отпусна с една кратка въздишка. Някой се опита да я вдигне, но останалото без живот тяло натежа в слабите детски ръце и те го пуснаха.

         Кръвта ѝ се смесваше с прахта, оставяйки кална следа върху остатъците от цветното кимоно на запазилата се като по чудо невредима Чоу.

         9.

         Колко ли време е минало? – запита се Акира, несещ се с вятъра на отвъдното.            Десет години или сто?

         А може би са вече хиляда?

         В кристала го няма онова познато приживе усещане за време. Тук всички бързо научаваха, че няма как да делиш на части нещо, което е неизменно цяло и е неподвластно на човешките разбирания за начало и край.

         Летеше над онези тлеещи места, които някога са били улици, квартали, цял град, превърнати в останки от изгаряща живота смърт. Преживяваше отново миговете си на влачене сред купища умиращи и изгорени тела. Усети пак онази болка от разочарованието, че все още е жив, а семейството му навярно не е. Поиска да размени живота си за техния, не знаеше какво е станало или щеше да стане, спомените се изгубиха в спуснал се мрак от който изведнъж се роди в един нов свят.

         Когато видя изгряването на нова сияйна душа в хоризонта, Акира веднага я позна и се понесе към нея.

         - Хошико! – изпрати грейналата си мисъл, преди да слеят съзнанията си в едно.

         Жена му беше дошла също в света му.

         *Акира – светъл; *Хошико – дете на звездата; *Чоу – пеперуда; *Сатоши – мъдър; *Такеши – воин; *Исаму – смелост; *Юдай – велик герой; *Исаму – смелост.

         **Бхагавад гита