3.

Завръщането

Отворих очи в сумрачната стая. Нещо ме беше събудило, но какво? Вероятно големите дъждовни капки, удрящи се в стъклата на прозорците. Или воят на ураганния вятър, свирещ около къщата. Или пък нечие присъствие.

         В неосветения ъгъл на стаята ми се стори, че някой ме наблюдава. Не, не някой, а самият Кристиано Гонсалес. Нямаше ли да престанат вече тези кошмари, запитах се.

         Прелестният испанец си беше отишъл и никога нямаше да се върне в България. Едва ли някога ще го видя отново, помислих си.

         Завъртях се на другата страна в леглото и погледнах часовника. Пет часа и десет минути. Нямаше закога да заспивам повторно, а и едва ли бих могла. Станах. Имах достатъчно време.

         Изхлузих дългата футболна фланелка и по бельо влязох в банята. Съблякох се внимателно и влязох под водата. Тя отпусна скованите ми мускули и успокои бясно биещото ми сърце.

         Внимавах да не намокря косата си. Предния ден ù бях отделила много време, за да я изправя и не исках усилията ми да отидат на вятъра.

         Излязох изпод душа и бързо подсуших тялото си с хавлиената кърпа, закачена на вратата. Чух бръмченето на колата на леля, когато излезе, за да отиде в клуба. Един вид изглеждаше сякаш живея сама. Не че ми пречеше.

         Върнах се в спалнята си. Следваше най-омразната част от деня – избирането на дрехи. Преди седмица ги бях подредила в гардероба, но не ми стана по-лесно при избора. Дръпнах едно от чекмеджетата и се загледах в дрехите, сякаш ги виждах за първи път през живота си. Какво ли да облека.

         Започнах да изваждам дреха след дреха, като преценявах коя мога да облека. Отхвърлените мятах върху неоправеното широко легло. Това беше и начин да се откъсна за малко от мъчителните мисли защо Кристиано Гонсалес ме мрази.

         Накрая се спрях на широк черен панталон с бели черти и широк колан и тъмнорозова плетена блуза с дълги ръкави.

         Изведнъж в главата ми се оформи една идея. Беше ми омръзнало от студеното и мрачно време и затова идеята ми се стори доста добра. Та нали съм вещица, можех да променя времето. Как не се бях сетила преди за това. На никого нямаше да навредя. Най-много довечера леля Юлиета да ми направи забележка и да ме накара да обещая, че повече няма да правя магии.

         Облякох се набързо, застанах до прозореца и дръпнах пердето. Можех поне да опитам.

- Дъждът не спира и никой да излезе не смее, затова нека слънце да изгрее – изрекох бавно, размахвайки показалец към тъмните облаци.

         За миг светна светкавица и раздра просветляващото небе точно като по филмите. Усмихнах се триумфиращо. Проработи! Облаците се размърдаха, но не се разпръскваха. Напротив – сгъстяваха се. В далечината светкавица разполови небето. Вятърът възстанови силата си. Е, заслужаваше си да опитам! Но какво става? Защо магията ми не се получи? Дали някакви по-могъщи сили не бяха виновни за лошото време? Разтърсих глава. Не си заслужаваше да мисля за това сега. Вече цял месец преживях тук. Щях да се справя и занапред.

         Обух белите си маратонки, грабнах чантата и дъждобрана си и излязох от спалнята. Дори не си направих труда да разтребя. Няма кой да я види, успокоих се.

         Слязох в кухнята. В мивката имаше чаша, следователно леля Юлиета беше пила кафе. Но пък не е закусвала, помислих си. Скоро ще трябва да поговоря с нея. Въобще не се грижеше за здравето си.

         Часовникът над вратата показваше шест часа и тридесет минути. Имах на разположение още половин час.

         Грабнах една паничка от шкафа и си сипах зърнена закуска. Залях я с прясно мляко и седнах да закусвам. Бавно преглъщах всяка хапка и замислено следях часовниковите стрелки.

         Защо магията ми не се получи? Ами да. Бях чувала, че вещиците не могат да се набъркват в чувствата на хората. Вероятно беше същото и с времето.

         Преглътнах и последната лъжичка и побързах да си измия паничката. Оставаха ми още двадесет минути. Качих се в банята си и набързо си измих зъбите. След това слязох в дневната. Обикновено не се застоявах в тази стая.

         По шкафчетата на купчинки бяха оставени градинарски вестници и списания, а на рафтовете на секцията имаше най-различни разноцветни грамоти и удостоверения на леля. От едно чекмедже извадих стара черно-бяла снимка в прогнила дървена рамка. На нея забелязах млада жена с тъмна права коса, заобиколена от момиче и момче – близнаци на около петнадесет години. Близнаците страшно много приличаха на мен.

         Имаха тъмни къдрави коси, копчески носове, малки очи и слаби тела. Най-вероятно баща ми е бил женен и е имал и други деца.

         В чекмеджето нямаше други снимки. Исках да видя как е изглеждал баща ми. Реших следващата неделя да се кача на тавана и да потърся неговите вещи.

         Отвън долетя клаксона на автомобила на Иво и аз побързах да изляза. Облякох дъждобрана и грабнах чантата си от земята, където я бях оставила. Навън се беше разразила истинска буря. Обратно действие на заклинанието ми.

         Заключих входната врата и мушнах ключа под изтривалката за крака. Прибрах косата си под качулката на дъждобрана, за да я предпазя от влагата и да не се накъдри отново. Изтичах до колата и се напъхах на задната седалка.

- Добро утро – поздравих Иво и Киро.

- Здрасти – отговориха ми.

         За мое щастие двамата живееха в селото на Костинброд и пътя им за училище минаваше през улицата, на която се намира къщата на леля Юлиета. Предложиха да ме взимат сутрин и мен и аз, естествено, приех с удоволствие. Поне нямаше да ме вали дъждът.

- Днес ще останеш ли за баскетболния мач? – попита ме Киро, докато чакахме и Ния да се качи в колата. Тя живееше в близост до къщата на леля Юлиета и момчетата вземаха и нея всяка сутрин.

- Знаеш, че да – засмях се. – Срещу кое училище играете?

- 74 СОУ ,,Гоце Делчев”, София – уведоми ме Иво. – Добри са. Днес мачът е много важен и ще трябва да ги победим.

         Думите му бяха прекъснати от Ния, която се качи в колата до мен.

- Добро утро – поздрави весело всички ни.

- Здравей – отговорих.

- Не е ли странно, че все още не е завалял сняг. За първи път от години е – огледа се през стъклото. – Мисля, че Сани е на късмет.

- Така е – съгласи се Иво през смях.

- А ти ше дойдеш ли на мача? – попита я Киро.

- Не съм сигурна. Алекс и Дени ще са там... – провлачи глас несигурно.

- Казах ти да не им обръщаш внимание – намесих се.

Колата спря на тясната уличка пред училищния двор. Приготвих се да слизам, когато гласът на Киро наруши настъпилата тишина.

- Я вижте кой се е завърнал!

         Проследих погледите им и цялата се смръзнах. Кръвта силно заблъска в ушите ми, а ръцете ми изстинаха и се вкочаниха. Ледени вълни разтърсваха тялото ми и не можех да помръдна. Седях притихнала, задържала дъха си и си напомнях, че трябва да дишам. Без успех. Капчици пот избиха по челото и горната ми устна.

- И имат нова кола – достигна до мен гласът на Иво.

         Цялото ми съзнание беше обгърнато от мъгла. Сива, непрогледна мъгла. Гледах втренчено как Хуан-Давид с Палома, следвани от Габриела Гонсалес, слизат от голям черен джип. Отправиха се към училищния двор. Само тримата! Прекрасният им брат, наподобяващ гръцки бог, го нямаше. Дали не е останал в Испания, а са се завърнали само сестрите и брат му.

         Цял месец си бях представяла какво ще му кажа и ще направя, ако пак го видя. Втълпявах си, че мога да се справя, че трябва. Но изведнъж цялата ми смелост ме напусна.

- Сани? – гласът на Киро ме извади от транса, под който бях попаднала.

- К-какво? – успях да изкарам от пресъхналото си гърло.

- Попитах дали не възнамеряваш да си седиш в колата и да пропуснеш часовете днес.

         Това беше перфектна идея. Дали да не се престоря на болна и не пропусна училище тази седмица. Не, няма да го направя, твърдо реших. Та аз съм вещица. С какво е повече от мен той, простосмъртният. А и него го нямаше, както се уверих. Най-вероятно си беше останал в Испания и дори не знаеше коя съм.

         Слязох бавно от колата. Налагаше се да възстановя главните функции на организма си. Първо дишането, ритъма на сърцето, ходенето, мисленето...

- Добре ли си? – приближи се към мене Ния, когато влязохме в училищния двор.

         Само кимнах. Все още не можех да говоря нормално.

- Не очакваше да ги видиш толкова скоро, нали?

- От... откъде знаеш? – погледнах я изумено.

- Личи си – засмя се. – Всички забелязахме, че и ти не си останала безпричастна към чара на Кристиано. Постоянно се оглеждаш да го видиш и макар да не разпитваш, очите ти са пълни с въпроси.

         Изпъшках. Едно е тайно да си мисля и да се измъчвам заради Кристиано Гонсалес, а съвсем друго всички в училище да са наясно с това.

- Спокойно, ще ти мине – побърза да ме успокои Ния.

         Влязохме в училищната сграда и бързо си свалих дъждобрана.

- Аз имам история – изпъшка Иво. – Ще се видим в междучасието.

         Отдалечи се с бърза крачка и се изгуби в потока от ученици. Забелязах как няколко момичета извърнаха замечтано глави след него.

- Ние пък имаме математика – изсъмтя недоволно Киро. – Как ми се иска да го пропусна. Ако имаше с кого да избягам, нямаше въобще да влизам.

         За малко да отворя уста и да му предложа да го придружа. С мъка се овладях. Най-вероятно Кристиано нямаше да се появи изобщо.

- Здравейте – провикна се Поли от вратата.

- Добро утро – поздравих ги.

         Всяка сутрин аз, Ния и Киро пристигахме първи и във фоайето изчаквахме Поли, Ивета и Боби.

         Тръгнахме към кабинета по математика. Боби, Киро и Ивета бяха видимо развълнувани заради предстоящия баскетболен мач. Поли и Ния обсъждаха някакво предаване, което гледали предния ден.

         Влязохме в кабинета. Направи ми впечатление, че няколко момичета от нашия клас ни наблюдават с нескрита злоба и завист. Точно този поглед ми беше познат до болка. Погледнах скришом към последната маса, само за да открия, че е напълно празна. Издишах бавно и отпуснах цялото си тяло. Дадох си сметка, че съм таяла последна надежда случайно да се окаже в стаята.

         Оставих чантата си на масата и седнах на стола, за да се успокоя. Ивета и Поли се приближиха към мен.

- Знаеш ли кой се е завърнал? – подсмихнаха се подигравателно.

- Мхм – измърморих и разлистих учебника си.

         Нямах никакво намерение да им давам обяснения, които не им влизат в работата. А знаех, че въпроси обезателно ще последват.

- Чудя се само защо Кристиано го няма на училище – подхвана Ивета със злобна нотка в гласа.

         Бях забелязала, че не ме харесва особено, защото Милан ми обръща специално внимание и дори ме беше поканил на среща предната седмица. Но сега се учудих от държанието ù.

- Стана ми мъчно за него – продължи. – Не може да не си забелязала колко красив и чаровен е.

- Имаш право – подкрепяше я Поли. – А какво тяло има само! Като на професионален баскетболист.

- За мен ли говорите? – засмя се Киро, който се беше приближил до нас, без да го усетим. – Няма нужда да ме ласкаете толкова.

- Говорехме за... – проточи глас Поли, но той побърза да я прекъсне.

- Зная за кого говорехте. Престанете веднага! На никого не му се слуша! – скара им се, а на мен ми намигна съзаклятнически. Наведох глава като почервенях цялата. Значи и той знаеше за моите ,,тайни” чувства.

- Но ние... Славина... – обърка се Ивета.

- Казах ти нещо! – прониза я с поглед Киро и тя побърза да млъкне.

         Боби, който тихо наблюдаваше отстрани, се намеси, като зададе някакъв въпрос по математика на Поли и я издърпа настрана. Ивета ни изгледа кръвнишки поред и се обърна на другата страна, но мога да се закълна, че я чух да казва: ,,Същата като испанците!”.

- Не им обръщай внимание – усмихна се Киро. – Просто искат да те ядосат.

- Но защо? – попитах объркано.

         В този момент в кабинета влезе учителят и Киро побърза да се отдалечи към масата си, като преди това вдигна рамене в отговор.

         Цял час седях като на тръни. Очаквах всеки момент вратата да се отвори и на прага да се появи Кристиано с божествената си красота и чар и, естествено, щом ме съгледа, погледът му да стане режещ като стомана.

         Докато учителят обясняваше нещо за Питагоровата теорема, което е трябвало да научим още преди две или три години, мислите ми отново полетяха към Кристиано. Давах си сметка, че не е добрият принц от сънищата и мечтите ми, но не можеше и да е толкова лош, за колкото се представи при първата ни странна среща.

         Дали омразата му към мен беше истинска, или се опитваше да ме отблъсне от себе си, както е направил и с всички останали? И ако се окажеше, че наистина ме мрази поради някаква непонятна за мен причина, можех ли аз всеки ден да седя до него, да го наблюдавам, да го сънувам и да мечтая за цялото му същество, като същевременно игнорирам отрицателните му чувства.

- Не сте в час, госпожице Найденова! – прекъсна размишленията ми учителят, който ненадейно се оказа над главата ми. – Ще споделите ли тайните си мечти?

         Погледнах го смутено. Ами ако ми беше задал въпрос, а аз не го бях чула?

- Или – продължи след няколко секунди мълчание – искате да ни разкажете как Питагор е стигнал до този извод, за който учим ние? Хм?

         Късметът отново се оказа на моя страна и само миг след като преподавателят зададе въпроса си, звънецът оповести края на учебния час.

- Ще продължим утре – изгледа ме строго и се отдалечи.

         Прибирах учебника и тетрадките си, когато Киро, Боби и Ния застанаха до мен.

- Имахме късмет, че учителят реши днес да се заяжда със Славина.

- Да, бе, голям късмет имахте! – изсъсках. – Той не вижда ли, че има ученици, които спят в неговите часове? С мен тръгнал да се разправя!

- Имаме литература – обади се Ния. – Да тръгваме.

- Трябва да изчакаме Иво и Мики – спря я Боби.

- Защо ви трябва да се събирате като глутница? Не можеш ли сам да виеш срещу луната?

- Просто не искаш да видиш Иво – засмяха се момчетата. – Нов ,,семеен” скандал ли разруши гнездото ви?

- Пф, проблемът не е в Иво. Не ме интересува какво ще кажете за нас. Аз вече го преодолях.

- Ооо, да – завиха момчетата.

         Прекъснаха ги Алекс и Дени, които влязоха в кабинета.

- Здрасти, малката – обърнаха се към Ния, - къде е гаджето ти?

- Има история и всеки момент ще дойде – изгледа ги примирено. – А вашите гаджета къде са?

- Всъщност – усмихна се Алекс, – Даниела се съгласи да излезе с мен – гордо заяви.

- Имаш предвид Даниела Четириоката? – изсмя се Ния.

- Носи очила, но е красива... донякъде.

- Да, колкото може да бъде красиво едно извънземно. Можете да се справите и по-добре.

- Е, ти вече си заета – не ми се предлагай – засмя се.

- Нямах предвид толкова добре. Говорех за Поли.

         Не го доизслушах. Бях прибрала всичко в чантата си и с Киро и Боби тръгнахме към кабинета по литература. Направи ми впечатление, че Поли и Ивета не ни чакаха пред вратата и когато седнах на мястото си в кабинета, не дойдоха да си поговорим, както правеха винаги. Дали не бяха сърдити?

         Следващите два часа минаха по сходен начин. Учителите бяха заети да ни разказват новите уроци, а ние, естествено, си мислехме за нашите проблеми. Моето съзнание бе изцяло заето от завръщането на Гонсалес.

         Най-сетне звънецът за голямото междучасие иззвъня. Прибрах нещата си в чантата и с Ния и момчетата излязохме от кабинета. Пред вратата ни чакаха останалите, но Ивета и Поли отново не се появиха.

         Докато вървяхме към стола, Милан се приближи.

- Здрасти, Сани – поздрави ме с широка усмивка. – Днес не съм те виждал. Много ти отива с права коса.

- Благодаря – отговорих малко смутено.

         Не бях свикнала друг, освен майка ми, да ми прави комплименти. И особено някое момче.

         Влязохме в стола и се наредихме на опашката. Докато чакахме, Ния и Дени отново се скараха, а Милан и Боби обсъждаха някаква тактика, която да приложат на мача този следобед.

         Погледът ми се плъзна по масите и попадна на тази, на която седяха семейство Гонсалес. Но вместо да са трима, както очаквах, на нея имаше четирима души. Дъхът ми секна, когато се вгледах в широкия му мускулест гръб, тъмната разрошена коса, широките длани, подпрени на облегалката на стола до него. Изглеждаше още по-красив от последната ни среща.

- Сани, добре ли си? – попита ме Иво.

- Да, просто ми се замая главата – кимнах.

- Ако искаш с Ния отидете да седнете, а аз ще ви донеса нещо.

- Благодаря – усмихнах се. – За мен само една ябълка.

- И за мен – обади се Ния.

         Избрах маса, достатъчно отдалечена, за да не го виждам. Направо се строполих в стола и се опитах да успокоя дишането си.

- Видя го, нали? – попита тихо Ния и се приведе ниско над масата, за да не ни чуят останалите ученици.

         Погледнах я в очите. Там прочетох, че знае всичко и ме разбира. А и едва ли щях да успея да я излъжа. На нея можех да доверя всичко. Е, почти всичко.

- Действа ми доста силно. Малко е стряскащо – признах с наведена глава.

- Чувала съм, че човек само веднъж в живота си среща тази любов. Но някои са глупави и не могат да я задържат – сякаш говореше по скоро на себе си.

- Но той, изглежда, не мисли, че за него аз съм... единствената.

- Любовта е война, Сани. Можеш да го спечелиш, а можеш и да го загубиш. Но си заслужава да опиташ.

- А ти срещала ли си някой, който да ти влияе по подобен начин?

- Аз виждам колко силно ти влияе Кристиано. Но мисля, че чак толкова силно не съм срещала.

- Иво? – предположих.

Тя само кимна.

- Искаш ли да се качим в кабинета? – попитах.

- Ако ще се почувстваш по-добре...

Кимнах на момчетата, че се качваме.

         Стигнахме до стаята в мълчание. И двете бяхме погълнати от собствените си мисли и чувства.

         Влязохме в стаята и отново седнах на последната маса. Ния седна срещу мен, за да ни е по-удобно да си говорим.

- Но ти си срещала Кристиано само веднъж и дори не си говорила с него – замисли се на глас. – Възможно ли е това?

         Вдигнах рамене. Как да ù кажа, че през всяка минута той е в мислите ми, а през нощта е главно действащо лице в сънищата ми?

         В този момент Киро, Иво и Боби влязоха и не ни оставиха възможност да си кажем каквото и да е.

- Мисля да организирам някаква екскурзия – призна Боби. – До Велико Търново, Пловдив или дори Мелник. Какво мислите?

- Чудесна идея – усмихна се Ния. – Само ние ли?

- И останалите момчета също.

- Кога? – включи се Иво, като ни подаде двете ябълки, които носеше със себе си. – Можем да отидем с нашите коли.

- Какво ще кажете за зимната ваканция? Тя е след месец.

-Става. Само дано да не завали сняг дотогава, че всичко ще се развали. Сани, ти ще дойдеш ли? – попита ме Киро.

- Разбира се, там съм.

         Звънецът прекъсна плановете им. Иво побърза да излезе, защото стаята започна да се пълни с ученици. Ния и Киро обсъждаха екскурзията, а Боби отиде да намери Милан.

         На рамката на вратата ясно се очерта фигурата на Кристиано. Тъмната му коса светеше, а кожата му изглеждаше дори по-прозрачна отпреди.

         Сърцето ми прескочи няколко удара, след което се съвзе с бесен ритъм. Усещах как пулсират слепоочията ми.

         Кристиано се настани на стола до мен. Ароматът му ме завладя цялата, устата ми се напълни със слюнка и главата ми се замая.

- Здрасти – тихо прошепнах.

         Трябваше да направя опит да говоря с него.

         Кристиано се обърна съвсем леко към мен и кимна с глава. Ръцете му бяха стиснати в юмруци, сякаш едва се сдържаше. Но не ме гледаше с онзи негов поглед, който ме преследваше в сънищата ми. Очите му по-скоро обхождаха тялото ми с любопитство, изследваха ме.

- Аз съм Славина – надявах се да го накарам да проговори. – Кристиано, нали?

         Той отново кимна с глава.

- Къде беше тези дни? – направи се, че не чува въпроса ми. Продължаваше да ме разглежда така, сякаш съм стока, изложена на пазара.

         Отказах се. Нямаше да успея да го накарам да проговори. Обърнах се към дъската и се направих, че слушам за какво говори преподавателката. Но всъщност го наблюдавах с периферното си зрение.

         Седеше все така леко приведен и обърнат към моя стол. Следеше всяко мое движение и не сваляше очи от мен.

         Не усетих кога мина часът. Докато прибирах нещата си в чантата, Кристиано ме наблюдаваше все така съсредоточено. Притесняваше ме.

         Реших, че е съвсем нормално да отидем заедно до следвашия кабинет.

- Ще тръгваме ли? – усмихнах се притеснено, застанала в края на масата.

         Кристиано грациозно се вдигна от стола. Преметна тъмната си раница на едното си рамо и с бавни крачки застана пред мен.

- Не сме приятели! – произнесе всяка дума бавно и отчетливо.

         Обърна се и ме подмина. Останах да гледам след него с отворена уста. Гласът му ми се стори като тих, нежен шепот. Изля се като кадифе покрай ушите ми и дори не успях да доловя острата нотка на скрито предупреждение.

         Но думите му се забодоха като нож в гърдите ми и сърцето ми. Заболя ме, защото съдържаха истината, която се опитвах да пренебрегна и игнорирам.

         Как въобще си бях помислила, че ще ми обърне внимание? На мен? Смотаната нова ученичка. Та аз дори не бях обикновен човек като всички останали.

         Ядосано грабнах чантата си и с бърза крачка излязох от училищната сграда. Бях нервирана на самата себе си. Затичах се по улицата. Исках да избягам и да се скрия. Сигурно сега ми се присмиваха и подиграваха четиримата прекрасни испанци. Около тях всичко беше перфектно. Как си бях внушила, че има място и за мен?

         Стигнах до къщата на леля Юлиета задъхана и мокра. Не бях облякла дъждобрана си и водните капки се забиваха по тялото ми. Къдравата ми вече коса лепнеше по гърба ми.

         Отключих вратата и изтичах в моята стая. Бързо свалих мокрите дрехи и се увих с хавлията.

         Тази вечер трябваше да изчакам леля Юлиета и да я поразпитам за семейство Гонсалес. Въпреки загубената битка, не смятах да се откажа толкова бързо и лесно.