В залата е приятно топло. Около прозорците има елхови клончета, звезди от морска пяна и множество гирлянди. Празнично е! Стъклата  дори също са украсени – с цветя, нарисувани от студа навън. Красиво и уютно е! 

На сцената се вихрят танцьори които стъпват леко, в бърз ритъм и с усмихнати лица, поглеждат от време на време крадешком насядалата в залата публика.

Сцената се „тресе“ от юнашкото тропане, а публиката – от емоцията да гледа красивите танци.

Гръмнаха аплодисментите! Но никой не ставаше, всички стояха по местата си и търпеливо чакаха. Чакаха Дядо Коледа!

Но какво се случва? Защо не идва? Не идва дядо Коледа с подаръците!

В салона започна да се надига шушукане, подмятания от по-нетърпеливите и най-вече, детски гласчета, които питаха „ Кога ще дойде? Кога ще се появи, дядо Коледа?“ Дори бебешки плач се чу! Сякаш и то, бебето, бе разбрало, че нещо не е на ред! Шумът все повече се увеличаваше, а дори някои се насочиха към изхода, готови да си тръгнат!

   Съвсем неочаквано, от дъното на залата, се чу пиано,скрито зад дебелите пердета и глас

– Знаете ли я? Хайде, с мен! Да попеем!

Разнесе се в залата, мелодията на познатата от всички..„. Тихо се сипе първият сняг,

                                                                                                  галено щипе бузките пак...

Запяха, първо децата, а после и възрастните... Всички пееха, а пианото не спираше да подава тон и да акомпанира за следващата и следващата и следващата... песни, обичани от всички...

Никой не видя кога дядо Коледа е дошъл, докато не се чу гласа му!

– Е, аз съм тук! Елените ми объркаха адреса, та за това се забавих! Но нося подаръците! Я да видя, тук ли е Веселин? Веселин Христов?

Малко момченце се изправи и впери очички към дядо Коледа.

– Е, Веско, аз ти нося подарък, но ти какво ще ми кажеш? Заслужаваш ли го? Какво научи тази година, стихче, песничка? Кажи!

Детето в първия момент се стъписа, наведе глава, но запя една от песничките,които до преди минути пееха всички с пианото. Грабна радостно подаръка си и побърза да седне до майка си.

Изредиха се всички деца... Мария, Галя, Атанас, Армине, Карен, Манукян, Денис, Илхан, Рукия, Ребека, Аврам, Исак...всяко казваше я стихотворение, я песничка... Отсрамиха се, не мълчаха!

– А, в чувала ми е останал последен подарък! Какво пише на него, да прочета...за Лилия! Тук ли е Лилито?

 Към дядо Коледа, с плахи стъпки се запъти малко момиченце, с почервенели бузки от притеснение.

Зарецитира! Гласчето ѝ  трепереше, но колкото повече стихотворението беше към края си, толкова повече го казваше по- силно и по-силно. Докато на края, почти извика 

– Честита Коледа и Нова година!

Чуха се одобрителните аплодисменти на публиката, а Лилито пое от ръцете на добрия старец подаръка си,но не се запъти към своето място на стола до майка си, а  отиде до жената с бебето. Подаде ѝ току що получилия си подарък и едва тогава стигна до своята майка.

– Ти защо даде подаръка си на бебето? Не ти ли харесва? Та ти дори не го отвори да го видиш?!- попита изненаданата майка на Лилия.

– Ми мамо, то не може да рецитира, как ще си го заслужи?

Майка ѝ я прегърна и целуна нежно по главичката...

– Лили, и ние ще си имаме след няколко месеца бебе...

– Ще си имам сестричка или братче?!

Лилито се отскубна от прегръдката на майка си и хукна към дядо Коледа, който сгъваше вече празния чувал. Дръпна го за ръкава, за да се наведе към нея и извика

– Обичам те! – и много тихичко, вече до ухото му, прошепна - татко!

– А ти по какво ме позна?- попита заговорнически шепнешком дядо Коледа, като намигна закачливо на дъщеричката си.

– По гласа и по обувките!

Дядо Коледа се засмя, разпери ръце, сякаш искаше да прегърне всички в залата и каза

– Каня всички деца при мен, на сцената! За обща снимка! А на всички останали в залата пожелавам здраве, щастие и любов! Да ни е честита Коледа и Новата година! Бъдете здрави!

Пианото отново се чу! Някой свиреше „ Тиха нощ, свята нощ... а някъде на вън, под прозорците  коледари  викаха

– Кажи дружина – Да бъде!

– Да бъде!