Поетесата я няма...

Бягащите стени на една стая, изпълнена с дим и летящи разпръснати рими.

Между стените – бюро, а на бюрото поетеса – без муза, с разпилени рими и объркани мисли, пушеше цигара след цигара и отпиваше от възсладкото си сутрешно кафе...

Все започваше да пише някой стих, но като стигнеше средата, прочиташе го, смачкваше листа и го изхвърляше. От недовършените и изхвърлени стихове кошчето беше почти пълно с намачкани листи...

Тя отново отпи от кафето си и запали поредната цигара... Вгледа се в листа, но колкото и да викаше музата си, тя така и не идваше. Нямаше я от седмици...

Допря химикала до листа и започна да пише, пишеше с много болка, пишеше за отдавна отминалите си чувства, но този път не пишеше в рими... Този път пишеше разказа на своя живот. Разказ, изпълнен с болка и с много малко хубави моменти.

Изливаше душата си върху белия лист, една душа, задимена от черни болящи чувства, със съвсем малко чисти кътчета, в които живееха светлите й и радостни спомени...

Продължаваше да пише, запълни десетки листи с красиво изписани букви, отразяващи истината на душата й...

Няколко години по-късно поетесата я нямаше...

Едно момче намери красиво изписаните листи, прочете всичко, което беше написано на тях и почувства тъгата... реши да покаже на хората тази „написана душа”.

Но студените и безразлични хора не я разбраха...

Момчето продължи по своя път...

А тъжната поетеса я нямаше, и всички вече я бяха забравили...

След нея останаха едно недопито сладко кафе, един пепелник, пълен с фасове и десетките листи с историята на душата й, смачкани в калните локви под краката на забързаните минувачи...