Една нощ (тази на 21 юни) гората празнувала. Насред шеметно високите ели, просмукани с мрак, се отваряла поляна с правилна форма, напреки на която лежал стволът на дърво, паднало преди бог знае колко години, с вече ошмулени вейки и клони.

Там именно се състояло и празничното събиране. В него всъщност нямало нищо особено тържествено, като изключим блуждаещите огньове, които се стрелкали около дърветата, бистрата лунна светлина и присъствието на безчислените горски духове и обитатели. Полковникът едва ги различил, скупчени в тъмното, неподвижни и притихнали, сякаш нещо очакват. Изведнъж фенерът на полковник Проколо угаснал. Вниманието на стареца било погълнато от продължителен звук, който се разнесъл из гората. Гласът му се сторил познат и малко по-късно той се досетил, че това ще да е вятърът Матео.

Било полунощ. Точно в последната секунда от деня вятърът започнал концерт за горските обитатели. Завъртял се из поляната покрай голите дънери и ниските клони и заизтръгвал от тях музика. Акордите ставали все по-широки, докато накрая не се чула истинска песен – дует. Матео пеел заедно с някакъв тънък и нежен женски глас, който звънял из околността и листата като камбана в пролетна утрин. Пеели съзвучно, сякаш отдавна репетирали заедно. Вятърът извличал от гората съвършени звуци, както и преди много години. Върховете на елите се поклащали насам-натам в ритъма на песента.

Блед и фин женски образ пристъпил две-три крачки напред и застанал под лунната светлина. Полковникът веднага разпознал тази омайна красота и си припомнил къде е чувал нежния глас, който пее с вятъра. Проколо, с тежка и решителна крачка прекъснал концерта и отишъл в средата на поляната, когато гръмогласно наредил:

- Хайде, продължавайте! Музиката не беше лоша.

Но песента на Матео и горската нимфа била секнала и вместо нея се възцарила нагнетена тишина. Полковникът забелязал, че без да вдигат шум, духовете на гората бързо се разпръсват. Блуждаещите огньове се снижили до земята и се плъзнали навътре в пръстта.

- И таз добра! Прекъснахте веселбата заради мен ли? Не разбирам защо.

Горската нимфа пристъпила към полковник Проколо и погалила нежно сбръчканата му буза.

- Спомням си те, Себастиано, преди да станеш „полковник Проколо“. Не си мисли, че паметта ми е така рехава. Колко години изминаха? Може би 40, може би 50. В моя живот това време е един миг.

- Това не е възможно! Та, ти не си остаряла и с ден дори! Изглеждаш точно както и в онези красиви пролетни дни, когато с теб обикаляхме горите, хванати ръка за ръка – казал той, почти през сълзи.

- Горските нимфи не остаряваме като вас хората, Себастиано, ти знаеш това. Ние живеем точно толкова, колкото и нашето тяло – дъба, чиято душа сме ние. Моето дърво надхвърли 150 години, и ако ти не решиш да го отсечеш, тогава ме очакват поне още толкова.

- Тази гора вече ми принадлежи, и това какво ще правя с нея не зависи от теб, а само от мен и моята милост! – изсъска полковник Проколо.

- Преди не беше такъв, Себастиано. Аз много добре те помня. Няма как да забравя онзи ведър и нежен поглед на полудял от любов младеж. Как само обичах да галя кестеновите ти коси, по-буйни и от конска грива. Устните ти бяха меки като цветовете на теменужка, и често се отваряха, за да мълвиш любовни думи, вплел ръце в моите. Тук наблизо е и поляната, на която за първи път ми каза „Обичам те“.

- На същата поляна ти ми каза, че повече не искаш да ме виждаш, спомняш ли си? И вятърът Матео беше свидетел! Не изричай името ми! За теб, и за всички останали горски обитатели, аз съм „полковник Проколо“.

- Ти много бързо се промени, Себастиано. Беше мил и с благ характер. Любов изпълваше голямото ти сърце. Очите ти преливаха от добрина и никога няма да забравя как не искаше да стъпваш по поляните на пролет, за да не стъпчеш някое красиво цвете без да искаш. Ти не беше влюбен само в мен, но и в живота. А сега... сега си друг човек, скъпи. Още преди да те доближи човек се усеща една студенина, едно силно отблъскващо чувство, което ме караше дори да не те заговарям днес. Помня как нямах търпение за всяка наша среща. Излизах от под дъба и веднага се запътвах към любимата ми маточина, растяща на големи храстчета наоколо. Стривах няколко листа между пръстите си и се мажех навсякъде, за да ухая на цитруси и живот – за теб. Мажех устните си с ягоди, за да са червени и вкусни – за теб. Сресвах косите си с едно старо гребенче от камък, и бързах да се огледам в огледалната повърхност на реката – за да изглеждам добре, за теб. Слънцето целуваше кожата ми силно, почти както ти правеше, когато ме зърнеше. Спомням си как правехме планове да бъдем заедно завинаги, или поне докато ти си жив. Мечтаехме да имаме деца, които да изпълват гората и поляните с глъчка и детски смях. Искахме да си построим една малка къщичка, в клоните на моя дъб, и там да бъдем най-щастливите същества раждали се някога. Ти преливаше от енергия и радостта ти беше като един буен ручей, от който пиех с пълни шепи. О, Себастиано, колко хубаво ни беше. Какво се промени? Защо остаря така грозно? Не говоря за бръчките и посиветлите ти коси на старец. Искам да знам защо сърцето ти се сви така, като малка стафида. Защо изстина и се затвори в себе си? Защо започна да мразиш всичко и всички? Защо спря да живееш, Себастиано?

- Защото ти спря да ме обичаш. Сега говориш небивалици и фантазии от миналото, но това са само твоите интерпретации. Истината е, че ти никога не си имала намерението да бъдеш с мен! Твоят живот ще надхвърли 300 години, а аз, ако съм в добро здраве, може би ще доживея до 65 или 70 години. После какво? Просто ще си намериш някой нов хлапак, с когото да си запълваш времето и капризите. Омръзна ти от появяващите се бръчки около очите и по челото ми. Омръзна ти да си с един и същи мъж. Омръзна ти от моите думи, от моите комплименти, от моя глас. Времето уби нашата любов, а ти му позволи да го стори! Аз винаги съм те обичал, по онзи човешки начин. За мен нямаше значение колко години ще минат и как ти ще се промениш. Аз просто те обичах, обичах твоята душа. А вие, горските обитатели, не се интересувате от нас, хората. За вас ние сме нещо временно, глупаво, тленно, сбръчкващо се, чакащо своята смърт. Ние никога няма да сме „съвършени“ като вас и да не остаряваме никога, дори в последните си дни живот. Когато ние си отиваме, не се изпаряваме просто така, като горските обитатели - като роса върху прясната трева, ние гнием и се разлагаме, понякога дори преди да сме умрели. Толкова си лицемерна, осъзнай го! Твоя дъб ще бъде първото дърво, което ще отсека в тази гора!

Двамата стояли един срещу друг няколко мига, без нищо повече да си кажат. Лицето на горската нимфа посърнало. Тя стояла като каменна статуя, с изражение на дълбока тъга и недоумение. Колко злоба се таи в човешкия разум. И колко преходна е една любов, когато я поставиш на теста на времето.

Полковникът се раздвижил, а угасналия му фенер се залюлял и заскрибуцал. Направил шест-седем стъпки, спрял и се обърнал рязко назад, с надеждата да зърне онова красиво лице за един последен път. Нимфата я нямало.

Огледал се, но никого не видял. Всичко било неподвижно и безмълвно под лунното сияние. Тогава именно забелязал, че хвърля зад себе си дълга-предълга, съвършено несъразмерна мастилена сянка, сякаш с извънредна дължина. Полковникът продължил напред, но след някоя и друга крачка пак се обърнал:

- Какво искаш от мен, проклета сянко? – попитал ядно.

- Нищо – отвърнала сянката.

интерпретация на 12 глава от „Тайната гора“ на Дино Будзати