ПОМЕН
Аз съм Йордан.
Като бях малък, много обичах да ходя с мама на гробището. Хващаше ме здраво за ръка и докато вървяхме нагоре, по Беляковското шосе, все ми разказваше по някоя история с моя дядо.
Тя посещаваше два гроба, един до друг - на дядо ми, нейният баща, чието име нося, и на вуйчо ми. Запалваше по свещица, а после и една цигара, но без да всмуква дима и защото страдаше от астма. Нея също я забиваше в пръстта и изчаквахме мълчаливо приклекнали, докато догори, понеже, дядо ми, казваше, бил заклет пушач.
После тръгвахме. На сбогуване тя винаги неволно докосваше надгробния камък с името на баща си и през сълзи проговаряше тихо:
- Прости ми, тате.
На мене пък ми беше смешно, понеже ми се струваше глупаво да говори на баща си.
„Че как ще я чуе, нали е умрял” си казвах . Взирах се в мълчаливо поклащащите се от вятъра цветя и се смеех в себе си.
И сега да ви разкрия тайната си, защо толкова обичах да ходя с нея на гробището.
На връщане, по традиция, създадена от самата нея, винаги се отбивахме в хранителния магазин, за да купим пакетче желирани ментови бонбони. Те били последното и единственото любимо нещо, с което е можел да се храни дядо преди да умре. Аз бях много щастлив от тая работа, защото само в тия дни се налапвал с бонбони до насита, без тя да ми се кара, че ям много сладко.
Сега съм вече женен, имам хубава и разбрана жена и къдрокосо момиченце, „Радостта на тати”, както си я наричам.
От време на време я хващам здраво за ръка и я повеждам, по стара семейна традиция, пеша нагоре, по Беляковското шосе към гробището, където от няколко години вече почива и мама... И аз, както правеше тя, полагам на гроба ù от любимите ù цветя, рози или хризантеми, запалвам свещица и мълчаливо приклякваме в нейна памет с моята дъщеричка.
На тръгване, забелязах, че и аз неволно докосвам надгробния камък и тихо прошепвам: ”Прости ми, мамо.”, макар да знам, че нямам вини към нея за нищо.
Е, сигурно и на мене малката ми се смее наум, че си говоря с умрели напразно, но сега аз вече не просто знам, убеден съм, че тя ме чува и вижда и е щастлива там, на небето, че не съм я забравил. И чак сега си давам сметка за болката от нещо в техните отношения, която я е карала всеки път през сълзи да го моли за прошка.
После, на връщане, се отбиваме с момичето ми в магазина, за да си купим пакетче желирани ментови бонбони, както правеше и ТЯ.
Ха, сигурно точно и затова моята малка принцеса с нетърпение очаква да тръгне с мене до гробището, защото после ще купя бонбони и тя ще ги излапа до един, с радост, защото само в тези дни аз не ù се карам, че яде много сладко.
© Албена Стефанова Все права защищены