Помен

ПОМЕН

      Аз съм Йордан.

      Като бях малък, много обичах да ходя с мама на гробището. Хващаше ме здраво за ръка и докато вървяхме нагоре, по Беляковското шосе, все ми разказваше по някоя история с моя дядо.

       Тя посещаваше два гроба, един до друг - на дядо ми, нейният баща, чието име нося, и на вуйчо ми.  Запалваше по свещица, а после и една цигара, но без да всмуква дима и защото страдаше от астма. Нея също я забиваше в пръстта и изчаквахме мълчаливо приклекнали,  докато догори, понеже, дядо ми, казваше, бил заклет пушач.

       После тръгвахме. На сбогуване тя винаги неволно докосваше надгробния камък с името на баща си и през сълзи проговаряше тихо:

       - Прости ми, тате.

       На мене пък ми беше смешно, понеже ми се струваше глупаво да говори на баща си.

        „Че как ще я чуе, нали е умрял”   си казвах . Взирах се в мълчаливо поклащащите се от вятъра цветя и се смеех в себе си.

        И сега да ви разкрия тайната си, защо толкова обичах да ходя с нея на гробището.

        На връщане, по традиция, създадена от самата нея, винаги се отбивахме в хранителния магазин, за да купим  пакетче желирани ментови бонбони. Те били последното и единственото любимо нещо, с което е можел да се храни дядо преди да умре. Аз бях много щастлив от тая работа, защото само в тия дни се налапвал с бонбони до насита, без тя да ми се кара, че ям много сладко.

         Сега съм вече женен, имам хубава и разбрана жена и къдрокосо момиченце, „Радостта на тати”, както си я наричам.

         От време на време я хващам здраво за  ръка и я повеждам, по стара семейна традиция, пеша нагоре, по Беляковското шосе към гробището, където от няколко години вече почива и мама... И аз, както правеше тя, полагам на гроба ù от любимите ù цветя, рози или хризантеми, запалвам свещица и мълчаливо приклякваме в нейна памет с моята дъщеричка.

         На тръгване, забелязах, че и аз неволно докосвам  надгробния камък и тихо прошепвам: ”Прости ми, мамо.”,  макар да знам, че нямам вини към нея за нищо.

          Е, сигурно и на мене малката ми се смее наум, че си говоря с умрели напразно, но сега аз вече не просто знам, убеден съм, че тя ме чува и вижда и е щастлива там, на небето, че не съм я забравил.  И чак сега си давам сметка за болката от нещо в техните отношения, която я е карала всеки път през сълзи да го моли за прошка.

         После,  на връщане, се отбиваме с момичето ми в магазина, за да си купим пакетче желирани ментови бонбони, както правеше и ТЯ.

         Ха, сигурно точно и затова моята малка принцеса с нетърпение очаква да тръгне с мене до гробището, защото после ще купя бонбони и тя ще ги излапа до един, с радост, защото само в тези дни аз не ù се карам, че яде много сладко.