Помниш ли?

Помниш ли? Помниш ли, когато за първи път се видяхме... стоях като улична лампа. Без думи, но светеща ярко в мрака. Гледаше ме странно и се усмихваше по онзи приятно-страшен начин, каращ ме да настръхна. Още не се бяхме разделили, а аз вече исках да те видя отново. Знаеш ли, има какво ли не навсякъде по този свят, но с теб всичко е различно! Помниш ли как започнахме, мечтаейки за съвместен път към успеха? Дните ни бяха дълги и изпълнени със смях. Живеехме без представа за времето. Не мислехме за минутите и часовете. Радвахме се като хлапета, когато намирахме дъвки в джобовете на суитчърите си. Разхождахме се дълго по прашните улици. Брояхме всяка една дупка и яма по пътя си. Сутрините изкарвахме в Dunkin'Donuts, с топло кафе в ръка и вкусни понички, с бостън крем в корема. Обедите бяха за шляене в Борисовата. Бира. Музика. И много безсмислени теми на разговор. После малко баскет, ЦС и още нещо. А пък вечерите минавахме през КFC, поръчвайки голяма кофа за двама junk food. Съботите, ухаещи на палачинки с NUTELLA! И мързеливите недели в леглото, гледайки Doctor Who и HIMYM! Помниш ли? Нямахме нужда от внимание. Нито от елементарното хорско мнение. Винаги оставахме себе си. Сякаш сме от друга планета, не приличахме на никой. Ние просто се обичахме. Помниш ли?