Двамата мъже се изкачваха към върха на крана. За единия това беше последният работен ден преди пенсия. За другия - първи ден на тази работа. Старият мъж мълчеше. Младият говореше. За пари. "Аз за 800 лева няма да им се катеря по тия стълби всеки ден и да ме вее тоя, дето клати дърветата! На други обекти дават двойно повече!" Старият почти не го чуваше. Слушаше вятъра - така, както обичаше да прави това през всичките 30 години работа на крана. Духаше от север и всеки следващ порив носеше предчувствие за приближаваща есен. И това наистина беше последният му работен ден, преди да се пенсионира - есента на живота му... Младият продължаваше да хленчи за парите, псуваше, че въобще се е съгласил да започне на този "ръждясал кран". Някакъв негов приятел го бил подлъгал, като му казал, че плащат добри пари, пък то това пари ли са, където ги дават за тази работа. А старият гледаше хоризонта, пламнал в експлозия от преливащи се нюанси на червеното, останали като кървава следа от раждането на утрото. Клепачите на очите му се присвиваха срещу греещите последни летни лъчи на слънцето. И дали от слънцето, дали от силния вятър, дали от нещо друго - очите му се насълзиха. Незабележимо. Младият нямаше как да види тези сълзи, защото се изкачваше след него. А пък и беше улисан в говорене. Но вятърът духна по-силно, когато вече изкачиха върха на крана и изчисти насълзените очи. Старият видя ясно целия строеж долу, крана, слънцето, белите облаци и леко се усмихна. През цялото време беше мълчал. Обаче сега искаше нещо да каже. Преди да се пенсионира. Обърна се към младия и му каза: "Връщай се обратно, не ставаш за тази работа!" Младият го гледаше глупаво недоумяващо - не очакваше да чуе тези думи от стария кранист. Не и точно този ден - последният му на крана. Очакваше старият само да му сдаде формално работата и да си отиде в пенсия. Какво можеше да му пука вече за този стар кран, който до година-две щеше да се превърне в купчина желязо за скрап. Затова младият в първия момент не знаеше как да реагира - усмихваше се, опитвайки се да разбере странният майтап на стария. Но старият кранист му даде да се разбере, че говори съвсем сериозно, като каза сухо и отсечено: "Марш!". Направи кратка пауза и повтори, но вече с вик:  "Марш!" Гласът му трепереше от вълнение и в същото време звучеше сигурно. Силно!...   
 ... Вятърът понесе този негов вик над строежа. Слънцето, макар и предесенно, грееше още по-силно. За миг изчезна усещането за приближаваща есен.