Цигара. Последна дръпка. Поех дима жадно, толкова, че изгубих удоволствието. Така не исках да свършва, че чак ми загорча. Защото съм наивна и глупава. Иска ми се да разбера много неща. Иска ми се да разбера, че вкусът на устните ти ще си остане същият, дори когато не грабя отчаяно от него. Иска ми се да престана да вярвам, че ако решиш да си идеш, колкото и прегради да сложа на пътя ти и да се вкопча в нашето преди, ти няма да го направиш.
Впускам се. Във всяка емоция. Не се пестя. Не мисля. Само вярвам. А после съм слаба и противоречива.
Хората са тъжни същества. Понякога цял живот живеят със страха си да опитат от него и само седят отстрани безучастно, наблюдавайки как той си отива, недокоснат. Друг път, много рядко, когато се осмелят, се впускат в стихията му, но тя се оказва прекалено силна за тях и ги разпилява на безбройни, неразбиращи частици самота.
Хората никога не знаят колко точно да поискат. Понякога се лишават дори само да опитат от вкуса поради липсата на смелост. Или просто се пренасищат. Може би от наивност.
© Ирен Попова Все права защищены