Последна нощ

Малко или много не можех да разбера. Всичко, което знаех и усещах е че няма да доживея утрото. Болката се увеличаваше с всяка изминала секунда. Едва здържах сълзите си, но трябваше да бъда силна. Да остана силна до последния си дъх. Надявах се, че вратата пред мен ще се отвори. Бавно. И светлината на утринното слънце ще блесне в очите ми и ще ме заслепи. Надявах се. Но тя така и не се отвори. Взирах се в тъмното и виждах всичко, което не исках да видя. Образи, мисли приели своя облик. Видях една жена. Плачеше. Не я познавах, но усещах болката и като своя. Сълзите се стичаха по нейните бузи, а аз усештах парещите мокри капки върху моите, въпреки, че не плачех. Сигурна бях. Точно както бях убедена, че не сънувам. След тази жена видях друга. После трета. И всички те плачеха, или просто издаваха тихи звуци на отчаяние. Бяха напълно обезнадеждени и превили гръб пред болката и унижението. Точно като мен. Унижението не ми беше познато. Страха също. Но тогава се уплаших. Уплаших се защото знаех, че светлината за мен е мъртва. Че скоро, съвсем скоро аз самата щах да бъда мъртва. Помолих се на Господ. Помолих се на мъртвата Светлина да ме спаси. Да ме избави от мъките, с които тя самата ме наказа. Бяха ме учили, че когато човек се разкае, грехът му ще бъде опростен. Когато наистина се разкае и съзре вината си, когато обещае пред Бог и Светлината, че вече няма да следва Тъмнината. Аз може би така и не се разкаях истински, защото за мен милост нямаше. Лежах, седях, мечтаех в мрака, цяла вечност. Накрая дойде Тя. Светлината. Малка и далечна, но все пак светлина. И разбрах, че там където ще отида, ще бъде различно. Изправих се, с една въздишка се изхвърлих от себе си цялата болка и всички страхове, и без усилие направих първата крачка. Сливайки се със Светлината, всичко друго избледня и стария свят, в който живеех някога се превърна в стар спомен, прекалено далечен за да бъде реален. Просто блед сън изпълнен с размити сенки.