16 янв. 2018 г., 18:02

Потъналата подводница 

  Проза » Сказки и произведения для детей
1444 2 2
18 мин за четене

ПОТЪНАЛАТА ПОДВОДНИЦА

(Из „Дядо, разкажи ни”)

 

– ... И не иска да говори с никого, дядо – обясняваше Светлин на дядо си. – А не е глупава. Госпожата я изпита по български за частите на речта. Писа ù шест. Но с нас не иска да говори.

– Не е вярно! – намеси се Катя. – Ние се запознахме. Каза си името и – че живеят с майка си и братчето си у баба Севда.

– А друго каза ли ти? – попита Светлин.

– Поканих я да ù покажа малките зайчета. Каза ми: „Благодаря, не мога да дойда.”

– Видя ли! Друго нищо не ти е казала. „Благодаря, не мога.” А от къде са, защо са дошли в нашето село, къде е баща ù?... Мълчи. Казвам ви, че е много странно момиче.

– А теб какво те интересува?

– Не ме интересува. Само казвам, че е странен човек. Нито веднаж не я видях да се усмихне.

– Не знаеш какво ù е.

– Не знам.

– Тогава не я упреквай! Може баща ù да е починал или да е загинал като войник в някоя мисия, като бате Митко, къщата им да е изгоряла при пожар... Баща ù да дължи пари и сега мафията да ги преследва...

– Ооо, Кате, я престани!

– Жал ме е за нея, дядо – обърна се към дядо си Катето. – Гледа в земята, хапе устни и аха  да заплаче.

Дядо Петър кърпеше вълнения си чорап, но и слушаше внимателно. За удобство бе мушнал в чорапа една крушка. Премяташе иглата с дългия кафяв конец и току поглеждаше над очилата към внуците си. Най-накрая направи няколко възела, извади крушката, огледа със задоволство свършената работа, обу си вълнения чорап и свали очилата.

– Такааа. Загрижени сте за новото си другарче. Това означава, че сте състрадателни, добри деца. Видели сте, че това момиче... Как се казва то?

– Каролина – в един глас отговориха Катето и Светлин.

– Видели сте, че Каролина е тъжна. Затворила си е сърцето и не допуска никого до себе си. Може би е наранена, уплашена. Искате да ù помогнете, да я накарате отново да се усмихне, а не знаете как. Това ми напомня една приказка. Искате ли да ви я разкажа?

– Дааа, искаме! Дядо, разкажи ни! – отвърнаха в един глас децата, бързо се покатериха на леглото до дядо си, а отвън котката скочи на перваза на прозореца и опря любопитна ухо в запотеното стъкло.

– Тази приказка, деца, е за една потънала подводница. Научих я от една лястовичка. Тя я разказваше на своите малки лястовичета в гнездото под стрехата, докато ги приспиваше. Убеждаваше ги, че не си измисля и това е истинска случка, която научила от една медуза, докато ятото си почивало след дългия полет до Африка, на брега на Атлантическия океан. Медузата пък твърдяла, че лично е преживяла тази вълнуваща история край бреговете на Южна Америка, някъде около делтата на река Амазонка. Чуйте какво разказала медузата на лястовичката!

 

Подводницата лежеше на дъното на океана. В нея цареше мрак, студ и пустота. Беше пълна с вода, но люкът ù – плътно затворен, така че бе невъзможно да се проникне вътре в нея.  

– Видях я да потъва преди повече от петдесет години – каза морският таралеж, който бе един от най-възрастните обитатели, живеещи в тази част на океана. – Отначало бе изпълнена отвътре със светлина, издаваше и някакви странни звуци, но постепенно лампите изгаснаха и тя се смълча.

– Сега е студена, но тогава, преди да изгасне, е била топла – отбеляза морската звезда. – Това го знам от моите баба и дядо, които обичали да си играят тук. На нея това изглежда ù харесвало, защото премигвала радостно с цветните си лампички.

– А люкът ù бил ли е отворен? – запита делфинът. – Как се е напълнила с вода? Някой влизал ли е вътре в нея?

–  Люкът беше отворен и това беше любимото ни място за срещи и игри – отговори таралежът. – Но тогава в района стана опасно да се живее. На повърхността плаваха големи, черни мини, които избухваха, щом някой ги докоснеше.  Това ни принуди да отплуваме. Пръснахме се в различни посоки.

– Сега такава опасност няма – каза скатът и побутна с дългия си шип бронята на подводницата. – Вече няма мини. Тя трябва отново да отвори люка си.

– Любопитна сссъм – каза електрическата змиорка – дали може отново да засссвети. Ако батериите ù ссса изтощени, аз ще ги заредя.

Рибата-чук, която бе известна с лошите си обноски и с това, че нямаше навика да поздравява, дори и по-възрастните, не се стърпя и удари с тъпата си муцуна корпуса на подводницата и извика:

– Сезам, отвори се!

Всички се притаиха и погледнаха към люка на подводницата. Разбира се нищо не се случи, при което морските обитатели дружно се разсмяха и започнаха шеговито да подвикват: „Сезам, отвори се!” ... „Абра - кадабра!”... Това изглежда обиди рибата - чук, защото тя още повече се намръщи и извика ядосано:

– Отдръпнете се! Всички да се пазят!

Направи няколко кръга, за да се засили, издигна се, спусна се светкавично и блъсна с тъпата си муцуна железния люк. 

Чу се глух тътен и от дъното се издигнаха малки облачета пясък. Няколко уплашени рачета се разбягаха, пъргаво се заровиха, но пак подадоха глави и ококориха любопитни очички. Ударът не успя. Люкът не се отвори. Рибата - чук получи сътресение на мозъка и от този момент нататък започна да плува малко на една страна и с широка усмивка да поздравява всеки срещнат: „Здравейте! Честит празник!” 

– И аз ще опитам – приближи подводницата рибата - трион.

Острите ù като диаманти зъби застъргаха по стоманения капак, но отново без никакъв ефект. От това тя само си разкърви венците, „ах – ох”, извини се любезно и заплува към най-близката клиника, за да получи спешна медицинска помощ. Изглежда специалистите по дентална медицина не успяха да ù помогнат, защото рибата - трион от върл хищник, страшилище за себеподобните, се превърна във полувегетарианец и до края на живота си се хранеше само с водорасли, планктон и някои мекотели.

– Сссамо ток с висссоко напрежение може да я отвори – изсъска електрическата змиорка. – Ссс моя ток отварям дори челюссстите на алигатор. Разбирате ли за какво ви говоря? Сссамо ссстойте по-далеч, за да не ви изпържа!

Змиорката се огледа важно, изчака всички да се отдалечат на безопасно разстояние, уви се около люка, потрепери, напрегна се и изпусна ток с възможно най-високо напрежение. Никога в световния океан друго живо същество не беше произвеждало електрически ток с такава мощ. Хиляда волта! Казват, че този токов удар повредил сензорите на три подводници, ехолокаторите на седем риболовни кораба в района и се наложило те бързо да се приберат в базите си, за ремонт.

Люкът на потъналата подводница обаче остана неотворен.

Когато подводните обитатели се приближиха и видяха резултата, от гърлата им се изтръгнаха възгласи на разочарование и в очите на всички се четеше отчаяние.

Рибата - меч също си бе наумила да използва силата на своето оръжие и да разсече или прободе люка, но като видя провала на другите, реши, че не е здравословно да рискува, по две причини: първо, не беше си плащала здравните осигуровки за последните осем месеца и нямаше право на безплатна медицинска помощ; второ, твърдо бе решила да се кандидатира за морски представител в местния парламент и един неуспех щеше да подрони авторитета ù. Затова се направи на разсеяна и започна небрежно да остъргва корпуса на подводницата от полипи и водорасли.

Изведнъж се смрачи. Черна сянка надвисна над всички. Вдигнаха погледи и се вцепениха от ужас. Кракен! Октоподът – гигант! Сепията с три сърца, осем пипала и стотици вендузи, които потапят кораби, умъртвяват косатки и смразяват кръвта във вените на всяко живо същество!

– Чух и видях всичко – разнесе се гласът на Кракена. – Ще се отвори. Няма да издържи. В моята стоманена прегръдка дървените кораби стават на трески, а железните се огъват като консервени кутии. Само гледайте!

Кракенът обгърна с дългите си повече от десет метра пипала потъналата подводница, впи стотиците си вендузи в корпуса ù, изпълни туловището си с десетки тонове океанска вода  и се затресе. Картината наподобяваше излитаща ракета. Реактивните двигатели на октопода бяха включени на макс, водата наоколо вреше и кипеше, подводницата за миг се отлепи от дъното и всички присъстващи имаха усещането, че след миг тя и октоподът ще се устремят право нагоре и ще излетят в Космоса. Вместо това, се чу само един тътен, подводницата тупна обратно и се зарови още по-дълбоко в пясъчното дъно. Гигантският октопод погледна невярващо към затворения люк, огледа се смутено, разтърси безпомощно пипала, засмука отново огромно количество вода и се изстреля в неизвестна посока. Повече никой, никога не го видя. Останаха само митовете и легендите. Датските и норвежките мореплаватели, които преди това често го засичаха на мониторите си, твърдяха, че той вече е изчезнал морски вид и трябва да се запише в червената книга. Както се досещаш, уважаеми Читателю, истината е друга. Кракенът си е жив и здрав, но от срам се е скрил не къде да е, а в най-дълбоката точка на Океана – на дъното на Марианската падина – единадесет хиляди метра под морското ниво.

Един по един, морските обитатели започнаха да се разотиват. Уговориха се да потърсят решение на проблема: да се поровят в Интернет, в Морската библиотека, да се допитат до по-възрастните и на другия ден пак да се срещнат.

– Няма начин да няма начин – мъдро заключи делфинът.

– С общи усилия трябва да успеем – извика рибата - меч. – Под мое командване вие, братя и сестри, ще се превърнете в могъща и непобедима армия. Моята вяра и вашата сила ще отворят тази желязна преграда. Подвигът ни ще бъде записан със златни букви в морската летопис, певци и поетите ще възпяват...

Рибата - меч се смълча, защото видя, че е останала абсолютно сама и от патетичните ù слова няма никаква полза. Все пак тя се почувства горда от себе си. Повярва си, че е родена за водач и морското общество има нужда от нея. В този труден момент някой трябва да има смелостта да си извади меча, да извика на масите „Напред!”  и да тръгне след тях. „Има и такива глупаци – помисли си тя, – които викат „След мен!”, застават начело и повеждат останалите. Но това е опасно. Такъв риск не е оправдан.”

Край подводницата отново настана покой. Само полюшването на пъстрия килим от водорасли, заловени за подводните скали, и проблясването на някоя заблудена рибка караха картината да оживява.

Мълчеше рифът. Мълчеше и подводницата. 

– Здравей! – чу се тънко, звънливо гласче.

Дойде откъм една леко отворена бисерна мида, лежаща на дъното, в непосредствена близост до подводницата, между два малки скални блока, под зелен чадър от водорасли. През тесния процеп надзъртаха две големи сини очи.

След миг горната черупка напълно се отвори и в средата заблестяха дългите златисти коси и седефената опашка на  Малката Русалка. Това нежно създание първо се озърна боязливо, след това бързо изплува, плъзна се нагоре, покрай корпуса на подводницата, и леко приседна върху затворения люк.

– Здравей! – още веднъж поздрави Малката Русалка.

Подводницата не каза нищо. Но я чу. Беше отвикнала да говори, ала този път по огромното ù ръждясало туловище премина тръпка. Малката Русалка усети това, легна върху железния капак, притисна едно ухо и длани и развълнувана попита:

– Здравей, миличка! Можеш ли да говориш?

Подводницата леко се размърда и изгъгна:

– Мога.

От морското дъно се вдигнаха малки облачета пясък, пасаж от бляскави сафриди се завихри объркано и мигом се шмугна под зелената завеса на най-близкия подмол.

– Това е чудесно! Това е прекрасно! – запляска с ръце Малката Русалка. – Толкова се радвам!

От вълнение не знаеше какво да каже. Въртеше се в Танца на радостта, извиваше ръце и снага и повтаряше:

 – Толкова съм щастлива! Толкова съм щастлива!

Когато се измори, отново приседна върху затворения люк и запъхтяно запита:

– Миличка, вярно ли е това, което говорят другите за теб?

– Какво говорят?

– Че преди много години люкът ти не е бил затворен, както сега; вътре в теб светeли цветни лампички; била си топла, дружелюбна, отворена за всички морски обитатели. Много весело сте си живеели.

– Вярно е.

– Какво се случи, миличка? Какво те накара да се затвориш?

На тези въпроси подводницата не отговори. Настъпи дълго и тягостно мълчание.

– Разбирам – въздъхна Малката русалка. – Права си да не споделяш с непознати най-съкровените си чувства. Може да съм някоя лоша твар и само да се възползвам.

– Не си – прошепна подводницата.

– Моля?

– Не си лоша. Познавам те. Наблюдавам те от дълго време. До сега не си сторила лошо на никого.

– Благодаря за добрите думи. Ти също си много добра. Искаш ли да бъдем приятели?

Подводницата не отговори, но на Малката Русалка ù се стори, че от страничния илюминатор бликнаха няколко големи капки, като сълзи, стекоха се по корпуса и тупнаха върху малка, обрасла с водорасли подводна скала. След миг на това място зеленият плюшен килим се разтвори и от там се подадоха пъстроцветните клонки – полипи на изумително красив коралов храст. Малката Русалка беше удивена и си помисли, без да го изрича на глас: „Това е чудо! Роди се Живот!”

– Искам – изгъгна подводницата. – Искам, но ме е страх.

– От какво се страхуваш, приятелко? – нежно запита Малката Русалка.

– Да не те загубя. Да не ме изоставиш.

– Заклевам се...

– Не се заклевай! – прекъсна я подводницата. – Не е нужно. Кажи ми само знаеш ли какво означава думата приятел!

– Приятел е този, с когото можеш да споделиш и най-съкровените си мисли; който ще ти помогне в беда, без да търси лична изгода; той е... твоето друго Аз.

– Той е този – продължи подводницата, – който ще те предаде, защото чуждият не може да бъде предател; от неговата изневяра ще те заболи и душата ти ще кърви безутешно; ще паднеш, защото си потърсил опора в силното му рамо, а той те е изоставил. И веднаж паднал, наранен, предаден, започваш да се питаш: „Не е ли по-добре да бъда сам? Да няма срещи, за да няма след тях и раздели.”

– Разбирам болката ти, миличка.

– Те ме изоставиха.

– Аз няма да го направя.

– Искаш да те допусна в сърцето си – продължи подводницата. – Караш ме да си спомня онези радостни мигове в моя живот, когато бях щастлива, изпълнена с любов.

– Искам да ти върна тази любов, приятелко. Аз самата имам нужда от нея. Ще бъда твоята малка стопанка...

– Ще се грижиш за мен, отново ще заблестя от чистота, ще засветя както преди...

– Да. А ти ще бъдеш моя закрила от бурите.

– Ще бъдем едно.

– Да, ще се слеем в едно, за да устоим на всички несгоди и за да се радваме на живота.

– Би било прекрасно! Караш ме отново да мечтая – прошепна подводницата.

– Значи си жива.

Малката русалка се наведе, целуна с топлите си устни студения железен люк и добави:

– Щом още си способна да мечтаеш, значи си жива.

– Жива съм – промълви подводницата.

 

Слънцето протегна последните си лъчи над джунглата, придърпа гъстия склоп от корони, пожела „Лека нощ” на всички, зави се през глава и над делтата на Амазонка се спусна нощта.

От изток над океана изплува Луната, тиха и бледа. Озърна се плахо, изчака до нея да дотичат, по широката, светла пътека, сънищата на всички заспали, мушна ги в пазвата си и ги понесе нагоре, към звездите.

Откъм сушата се чуваха крясъци на нощни птици и плисък на прибой. Натам, към брега, цяла нощ вълните носеха и повтаряха, заедно с тихия си шепот, и една дълбокоотронена насън въздишка: „Жива съм!... Жива съм!” 

 

„Ще ти издам една тайна, лястовичке – продължила разказа си медузата. – Може да съм една малко, безмозъчно мекотело, но медузите от моя род и аз самата на практика сме безсмъртни. Периодично изхвърляме пипалата си, свиваме се в малки бебета – полипи и започваме развитието си отначало. Крием го от хората, защото, ако се научат, ще започнат да ни ловят и да си правят експерименти с нас. Кръстосвам световния океан от хиляди години. Обичам да пътешествувам: оставям се теченията да ме носят или се прилепвам към корпуса на някой кораб и обикалям света. Казвам ти това, за да ме разбереш правилно. Такова чудо не бях виждала. Това, което силата на гигантската сепия Кракен, таранът на рибата-чук, острите зъби на рибата-трион, мощният електрически ток на змиорката не успяха да направят, бе направено от Малката Русалка – това мъничко, крехко, беззащитно създание. На другия ден сутринта, когато отново се срещнахме при потъналата подводница, както се бяхме разбрали, не повярвахме на очите си. Люкът на подводницата бе широко отворен, тя грееше обляна в светлина, а вътре в нея Малката Русалка пееше, танцуваше и окрасяваше стените и масите с черупки от миди, охлюви и разноцветни водорасли. „Както тогава! – възкликна червеният морски таралеж. – Същата е. Дори сега е по-хубава.” „Това е чудо!” – повтаряхме всички. А когато влязохме вътре, неочаквано засвири музика. Не знам за другите, но за мен този ден бе най-щастливият в живота ми. Пяхме, танцувахме, очите ни грееха от щастие и не спирахме да се питаме как стана това чудо. Вечерта, когато всички се разотидоха и в подводницата остана само Малката Русалка, аз се прилепих уморена към дъното на топлия корпус и унесена в сладка дрямка,  в просъница чух нежното ù гласче да казва: „И аз те обичам, миличка! Лека нощ!” 

 

Навън се беше смрачило и дядо Петър стана да запали лампата. Котката измяука и потърка мустаци и опашка в стъклото.

– Как мислите, деца – погледна към внуците си дядо Петър, – чудо ли е това, според вас?

– Чудо е! – извика Катето.

– Не е чудо – отговори Светлин. – Казваме чудо на неща, които не можем да си обясним. Това трябва да има някакво обяснение.

– Така е, Светльо. Животът си има своите духовни закони. Той е като огледало. Когато погледнеш намръщен в огледалото, виждаш омраза; когато погледнеш с усмивка, виждаш любов. Ако искаш някой да разтвори обятия, трябва да протегнеш ръце за прегръдка. Едно заключено сърце може да се отвори само с любов и търпение.

Катето не каза нищо, но леко се усмихна. Вече знаеше...

 

На другия ден, в междучасието след първия час, Каролина усети една нежна ръка на рамото си и чу някой тихо да казва:

– Здравей, миличка!

 

© Мильо Велчев Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??