Прашният път
Йордан вървеше по прашния път и сърцето му щеше да изхвръкне от вълнение. Вече виждаше покривите на къщите и камбанарията на малката църква. Прибираше се в родното си село и въпреки че вървеше без да спре от много време, не усещаше умора. Преди две години, притиснат от немотията, крачеше по същия прашен път решен да отиде в големия град и да спечели пари. И най-накрая да поиска Мария…неговата Мария. Несъзнателно докосна пазвата си. Там бяха парите. Парите спечелени с кървава пот. Когато пристигна в града работеше всичко - цепеше дърва, носеше мебели,работеше по строежи… не отказваше никаква работа. Вечер се прибираше във влажното и тъмно мазе, в което живееше с още трима мъже, хапваше два-три залъка и лягаше на продраното одеало. И мислеше за нея. За дълбоките ù кадифени очи, за черните и непослушни коси, които излизаха изпод забрадката. За звънкият и смях и снежнобелите и ръце.
Сега се връщаше…
Спомни си, как я чакаше при големия бор в двора на черквата. Как гледаха звездите и мечтаеха. Как му се вричаше в любов… Как в мечтите си, построяваха дома си и отглеждаха децата си.
С нея… С Мария…
Когато мина покрай нейната къща, сърцето бясно се мяташе в гърдите му. Дворът беше пуст, а къщата изглеждаше изоставена. Малката градинка, в която Мария садеше цветя, беше обрасла с бурени. Йордан спря, безпокойство премина през него като електричество. Опитваше се да събере разпилените си мисли. Залитна и се опря на портата.
- Чедо, ела си у дома – чу зад себе си. Обърна се и видя старата си майка.
- Майко…кажи ми къде е Мария!
Лицето на старата жена се сгърчи от мъка. Хвана ръката му и прошепна:
- Много време мина, сине. Техните си отидоха един, след друг и й трябваше опора. Не я съди. Ще вземем друго момиче.
- Кажи ми майко!
- Мария се омъжи, сине. Преди година…
Йордан не чуваше вече... свлече се на земята… Старата жена го погали по лицето.
- Стани, чедо, стани. Нека си отидем у дома.
Той се надигна с мъка и бавно тръгнаха. Малко преди да влязат в дома му, той повдигна празните си очи и тогава я видя. Седеше на прага на къщата на Георги. Георги, с когото бяха неразделни от деца и живееха къща до къща.
Йордан тръгна към нея… Майка му се опита да го задържи, но не успя.
Мария стоеше на прага и го гледаше.Погледа и беше потъмнял, а страните и бяха мокри от сълзи. Той протегна ръка към нея и в този миг видя бебето в ръцете и. Ръката му се отпусна, като отсечена. Обърна се и тръгна…
Йордан вървеше по прашния път, по който беше дошъл. Обърна се и погледна малкото селце. За последен път…
© Таня Тодорова Все права защищены
Свързани произведения
Комментарии
-
Сравнението с един от титаните в българската литература е огромна чест за мен! Благодаря за куража! Наистина имам нужда!
-
Здравей, Таня,
хареса ми много, нещо от творчеството, от хуманизма на Йовков откривам тук, нещо старинно, но и толкова красиво, с описание на естетическата красота на Мария и нравствената, духовната на Йордан /където не загатваш за външността/, но силата на духовността на героя е голяма! А финалът, противовес на външната красота на героинята с нейното нравствено "предателство" и дали всъщност това е предателство или може би просто "женската" философия да избере за съпруг и баща на децата си, не винаги "най-обичания", а най - стабилния за нея съпруг.......и дали всъщност трябва да я съдим нравствено?! Чудесна е и щекотливата тема за парите в днешния ни прагматичен свят, които много често заместват истинските ни чувства!
Поздравявам те и силни аплодисменти от мен! -
Закова ме... по някога животът е много гаден...
Поздрави за разказа! -
Добър разказ!
-
Да, несправедлив е животът. Трагична история, в която, поне според мен, няма виновни. Немотията просто възтържествува над любовта.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Все права защищены. Произведения являются собственностью их авторов.
Прочетох разказа на един дъх и се замислих, какво е любовта. Трепет на сърцето или потребност от сигурност.