Йордан вървеше по прашния път и сърцето му щеше да изхвръкне от вълнение. Вече виждаше покривите на къщите и камбанарията на малката църква. Прибираше се в родното си село и въпреки че вървеше без да спре от много време, не усещаше умора. Преди две години, притиснат от немотията, крачеше по същия прашен път решен да отиде в големия град и да спечели пари. И най-накрая да поиска Мария…неговата Мария. Несъзнателно докосна пазвата си. Там бяха парите. Парите спечелени с кървава пот. Когато пристигна в града работеше всичко - цепеше дърва, носеше мебели,работеше по строежи… не отказваше никаква работа. Вечер се прибираше във влажното и тъмно мазе, в което живееше с още трима мъже, хапваше два-три залъка и лягаше на продраното одеало. И мислеше за нея. За дълбоките ù кадифени очи, за черните и непослушни коси, които излизаха изпод забрадката. За звънкият и смях и снежнобелите и ръце.
Сега се връщаше…
Спомни си, как я чакаше при големия бор в двора на черквата. Как гледаха звездите и мечтаех ...