Пред селското кметство младата Айше, подпряла се на дълга метла, чоплеше семки и се надплюваше с бай Асан. Когато преценяха, че шлюпките покрай тях са достатъчно, те ги забръсваха в лопатата си. После Асан много бавно и внимателно отиваше до коша и ги изсипваше, доволен от добре свършената работа. От няколко дни най-съвестно все туй вършеха. Стараеха се хората, че ги бяха главили за чистачи пред селското кметство. По пет лева на човек плащаше общината за тази работа. То на село какъв ти боклук точно пред кметството? Кравите развяваха тежките си вимена и сееха „рози” на големия път, ама Айше и Асан не се бяха главили да чистят там. За кравешките екстременти си бяха виновни фермерите, та те да си отговарят за тях! Затова двамата работари се стараеха да наплюват повече шлюпки пред кметството, че да има какво да метат. Тъкмо Асан се хвалеше, че винаги надплювал Айшето, когато баш фермерът Иванчо Пенчович, попрегърбен и с твърде изморен вид, приседна до тях.
     - Колко Ви плащат от кметството за метенето? - с някаква задна мисъл ги подпита той, а те чистосърдечно си признаха:
     - По пет лева на ден, на човек. Не е много, ама за хляб и бира стига - рече Асан.
     - Трябват ми хора за работа. По-тежка е от туй метене, ама ще е и по-платена за Вас. На всеки по петнадесет лева на ден ще плащам. Съгласни ли сте?
     - Да не сме луди, бай Иванчо! - удиви се Айшето. - Да ни се пукне гьонът от работа при тебе, след като и за чоплене на семки ни дават по пет лева на ден! Ами, ами, няма да стане!
     - Търси си други, Иванчо! Не ща да се тормозя, щом и тъй мога да преживявам - отсече и Асан.
   Закахъри се Иванчо Пенчович. Какво да прави, че европейски фермер да стане! Акълът не му стигна да измисли сам. След като издои, реши на другия ден чак в града да отиде и със специалист-мениджър да се посъветва, как модерен фермер да стане. На вратата на селското кметство прочете обявата, че можело всеки буден производител с икономисти и управленци да се свърже, че да му помогнат от батака да излезе.
    Утрото обнадеждаващо се усмихна на бай Иванчо. Стопанинът прилежно си свърши оборската работа, изкъпа се, облече си официални дрехи и с достолепния си „Москвич” отпраши към града. „Ще търся Гената от наше село.Той голяма клечка стана и ще ми помогне.” Селският път приличаше на лунен пейзаж, но изпитаният съветски автомобил смело хлътваше в дупките и дори успяваше да ги преодолее. „Досега тука западните таратайки да са отдали богу дух!”-помисли си Иванчо, яхнал своята „Марийка”/така нашият герой викаше на препатилия си „Москвич”/.
     Към обяд Иванчо и „Марийка” се дотътриха до града и дори Гената откриха. Тъй нареченият „Държавен фонд земеделие” се помещаваше в красива сграда, облицована с мрамор. Секретарка въведе Иванчо в обширен кабинет, обзаведен с меки мебели,много цветя и картини. Край масивно бюро, на удобен офис-стол, лекичко се полюшваше Гената.
     - Здрасти, Гена! - с надежда в гласа поздрави Иванчо.
    - О, здрасти, Селски! Как си, що си? - отвърна бодро Голямата клечка.
    - Че как да съм - на село се опитвам с животновъдство да се занимавам, ама пусто- опустяло, не върви и туй то! По-евтино от литър лимонада ми се изкупува млякото, пък по кравите разходи много-много!
    - Слушай, Селски-при правилния човек си дошъл, в точното време и на точното място! Само аз мога да ти помогна, като те включа в един обещаващ проект за усвояване на европейските парични фондове - с готовност се изпъчи Гената.
     Иванчо не очакваше тъй бързо да му се отвори парашутът, та чак запелтечи от учудване:
     - Добър чо-човек си, знаех си! Ти ра-разбираш селските неволи.
     - Разбирам ги и още как! - самодоволно Гената се изтегна на масажиращото си кресло, което стоеше до барчето с напитките за освежаване, натисна копчето под десния подлакътник и взе да се наслаждава на леките вибрации. А те го галеха по достолепните му задни части и изглежда, че му доставяха удоволствие и кеф дори, защото той примижа и се заусмихва дяволито - На най-високите етажи на властта имам свои хора.Трябва само да им дадем нужното и европейските пари ще потекат към нас. За начало ми остави пет хиляди лева и бъди сигурен, че до месец ще те уредя с 50 000 лева за нуждите на кравефермата ти.
     - Ама аз ги нямам тези пари! - притесни се Иванчо.
     - Ще уредя да ипотекираш къщата си на село и скоро ще ги имаш, а сетне и другото ще ти е в кърпа вързано - самоуверено рече Гената, полюшвайки се за пореден път на масажиращото си кресло.
     Разделиха се нашите герои по живо, по здраво и в следващите дни Иванчо Пенчович ипотекира единственото си жилище. Кредитът от 5000 лева даде на Гената с твърдата вяра, че след месец ще има 50 000 лева за изпосталелите си крави.Мина месец, минаха два, че и три дори, но Гената все увърташе, а кравите на бай Иванчо взеха да мрат, а и той се поболя покрай тях. Най-после, след година време, ето че важни люде навестиха фермера - един изискан съдия-изпълнител и трима полицаи, а също и представляващи банката, която му бе дала кредита. Като взеха да писателстват тия люде, чак се забравиха. Скоро Иванчо Пенчович без къща остана, та сега прави компания на кравичката си в обора и с нея си е лика-прилика. Повечето животни измряха, ама една се оказа жилава и калена като стопанина си и като троскота по върховете. Гената пък го повишиха - вече работи в столицата, в Министерския съвет и отговаря за разпределението на европейските фондове.