Час пик. БМВ-то пълзеше от задръстване в задръстване. Владко възбудено разказваше от задната седалка как днес ги карали да вземат по една дъска и да се пуснат от единия до другия край на басейна. Радо му хвърляше поглед в огледалото и му се усмихваше.
- Татко, мама каза да минеш да й платиш курса по английски.
- Че защо не ми се обади на мен?
- Ами каза, че не могла да се свърже с теб. А днес щяла да ходи с леля Юлия на фризьор и щяла да закъснее. ... А баба щяла да идва на вечеря, та да вземеш нещо от „Пикадили"...
Радо тъкмо щеше да изпсува по мъжки, когато изведнъж: „дзън-тик-тик-тик" - съобщение, че е получил есемес.
- Я виж джиесема!
Владко се пресегна между предните седалки. Джиесемът мигаше до ръчната спирачка.
- Татко, от Димитрова е. Да й пишеш на имейла да ти прати снимките.
Радо измъкна джиесема от ръчичките на сина си и хвърли поглед на дисплея.
- Татко, коя е тази Димитрова?
- Не се сещам. Някоя клиентка.
- Татко, а какви снимки ще ти праща? - не мирясваше Владко.
  Радо прехвърляше в главата си познати с възможно име Димитрова. Да не е новата секретарка? Дори не разбра как се казва. „Хубаво дупе, вирнато... Глупости! Вече не се занимавам с такива." Погледът му падна върху дисплея на джиесема. Сега оттам го гледаше Кейт Мос. Не. Не беше Кейт  Мос, а неговата Теди. Тя страхотно приличаше на Кейт Мос. Боже, колко му завиждаха за нея! 
  Да не е онази нотариуска? За земята, дето щеше да купува край морето? Доста разправии си имаше. Шепа земя, дето се вика, а се появиха 30-тина наследника. И всеки с претенции...
  Радо спря БМВ-то в един тих квартал от онези, новите, с портиери, които пускат вътре само живеещите там. До бариета го чакаше бавачката. Владко скочи от колата и затича към нея. Радо ги гледаше, докато се отдалечават, хванати за ръка.
  Сега - бързо към офиса. Любопитството го гризеше да разбере коя пък беше тази Димитрова.
Зад бюрото, точно срещу стъклената врата на новичкия му офис, седеше онази кукличка с хубавото дупе. Като го видя, тя стана и му подаде усмихната голям жълт плик с документи.
- Остави ги Каменова - нотариуската. Каза да не се притеснявате.
- Друг да ме е търсил? - впери изпитателен поглед Радо.
- Ми не - вдигна рамене секретарката. 
  Радо влезе в широкия си кабинет и се настани на бюрото си. Пусна компютъра. Изпрати празно писмо на адреса, написан в джиесема му и зачака.
  Звънна телефонът. Беше Стилян, съдружникът му.
- Копеле, ти ли се бъзикаш с мен? - викна в слушалката Радо.
- Виж, ако е за онази вечер, извинявай, брато. Бяхме се хванали на бас с момчетата... Пък и бяхме се напили.
  Онази вечер беше рождения ден на Радо. Приятелчетата му бяха наели стриптизьорка и тайно бяха залагали дали ще се поддаде на изкушението. Тази негова прословута вярност беше станала обект на много майтапи. Особено като се имаше предвид, че преди да се ожени, беше известен посетител на всички нощни заведения по морето. Що жени беше прекарал. Що пиене беше изпил. Горкият му черен дроб.
- Обаждам ти се за друго. Трябва да снесем малко пари на онзи от общината. Да ни прекара по-бързо документите - и Стилян назова съответната сума.
- Добре. Обади се на касиерката утре да изтегли от банката. Да си ми пращал есемес днес?
- Не съм. Чак сега се освободих. Онези от бригадата на Крайморския са големи мързели! До сега им набивах канчетата. Ама им викам: „Не свършите ли точно на 30-ти обекта, никакви премии!"
  На екрана на компютъра вече се мъдреше писмо. Не беше от „Димитрова", но не беше и от познат адрес. Беше от „Никоя". Отвори го. Празно писмо с прикрепена снимка. Отваряше се изнервящо бавно. Шокът бе пълен. Жена му. Гола. В непозната стая. На калъп с някакъв непознат тип, хванат в гръб; на преден план - стегнатият му задник. Ръката на жена му, с онзи фамозен пръстен, дето й подари за Нова година - със зеления гроздовиден камък, хванала здраво "любовните дръжки" на онзи. Дрехите им - грижливо сгънати на един стол.
  Радо неволно отмести погледа си и попадна на поставената в рамка на бюрото му снимка на Владко и Ина. Почти усети пръстите си как пулсират. Поколеба се за миг и написа имейл: "Непременно трябва да говоря с Вас. Дайте ми телефон, моля". От другия край на жицата някой почти светкавично му върна отговора: "За съжаление не мога да го направя.". "Откъде имате телефона ми?" - трескаво пишеше той. Изпрати писмото. Зачака. Никакъв отговор. Стана. Заразхожда се напред-назад. Пак седна. Изпрати още едно писмо: "Моля, изпратете ми всичко, с което разполагате по случая!". Отговорът пак беше бърз: "Разполагам с писма от два месеца насам. Доста са еднообразни. Кои дати Ви интересуват?" 
   Не можеше да е вярно! Сигурно снимката беше монтаж, за да го шантажират! Кръвта му закипя. Но когато зачете кореспонденцията, която му изпратиха, усети че потъва, потъва, потъва...

  Прибра се като утрепан. Когато Теди се върна, весела и леко възбудена от шетането из мола, фризьора и курса по английски, бе удивена, че Радо си е легнал в седем. Добре че беше бавачката, да нахрани децата. Радо своевременно се беше обадил на майка си да не идва на вечерята, че не се чувства добре.
- Тресе ме, главата ме боли и ми се гади. Лягам си.
  Майка му се притесни. Да не е от лекарствата? Радо имаше грозни червени плаки по кожата на гърба и гърдите, за които пиеше силни лекарства.
  След малко в стаята влезе Теди. С бяла рокля с тънки презрамки. 
  Светлината падаше косо; провирайки се под крайчеца на плътната завеса. Прашинките танцуваха в снопа. Когато свикна със светлината, тя различи мъжа си, потънал в кресло с висока облегалка. Не се виждаше ясно. Само очилата му проблясваха. Стресна се. Мислеше, че е в леглото и спи.
- Събличай се - каза глухо Радо.
  Бялата рокля с тънки презрамки бавно се свлече на земята. Пак така с бавни движения жената свали бикините си и снопът светлина освети гърдите и бедрата й.
- Седни - заповяда гласът.
  Жената бавно седна на ръба на леглото, подпря се с ръце назад и отметна глава. Гърдите й меко подскочиха. Отметната назад дългата си коса. Пак така бавно жената разтвори крака. 
  Мъжът стана и се приближи. Протегна треперещи ръце към гърдите й и ги сграбчи. 
  Тя бавно разкопча колана му и свали ципа. Панталонът му се свлече. Нещо гладко и прохладно я докосна по зъбите. Тя се дръпна леко назад и легна. Ръцете му бавно се изкачваха нагоре по вътрешната страна на бедрата. Тялото й се стегна и се изви. Усещаше дъха му. Дишаше във врата й, в косата. Ръката му бе топла там, където се задържа. А тя беше влажна... 
  И внезапно той скочи, вдигна панталона си и изхвърча от стаята. Чу се шумът от колата, която потегли.
  Теди се сви в леглото и зачака.   

  БМВ-то хвърчеше със 110 км в час по извития път за Несебър. Черните храсти като пияници се хвърляха и разтваряха пред мощната кола. Пътят беше пуст, а Радо се засилваше ту наляво, ту на дясно извън пътя и удряше спирачки. БМВ-то изскърцваше протяжно и се завърташе. "Защо аз, защо аз защо аз!" - кънтеше в главата му.

 Върна се към 3 часа сутринта, целия в пот. Той светна лампата и запъшка по един толкова особен начин, че жена му подскочи. Ала не смееше да го попита нищо. Прочете безумието в очите му. Зачервени подпухнали очи. Тя вдиша дълбоко през ноздрите си, за да провери дали не е пил и той глухо простена:
- Не спиш, а?
- Къде беше? - седна тя в леглото. Беше с бяла нощница.
- Ти имаш любовник - с напрегнат глас каза той.
Това я разсъни окончателно. 
- Радо, това не е вярно.
- Закълни се! - с нарастващо напрежение в гласа просъска той.
Тя го гледаше и трескаво мислеше какво да му каже.
- Закълни се! Кажи "Да пукна, ако имам любовник!"
- Да пукна, ако имам любовник! - енергично каза Теди.
- Кажи: "Да му окапе оная работа!"
- На кого, бе, Радо!? Няма такова нещо!
- Кажи го! - заповяда той.
- Да му окапе оная работа!
- Ооооо! Лъжеш, лъжкиньо!
- Няма такова нещо, бе, Радо! Знаеш, че съм заета. Кога... на работата ли? Или с децата...
- Не споменавай за децата! Всичко знам! 
- Кой ти го каза? - Теди наистна се уплаши. 
- Няма значение!
Изведнъж по лицето на Теди рукнаха сълзи:
- Честна дума! Не те лъжа!

Доста време мина, минути, може би и повече, преди Радо да заговори, втренчен в празното пространство пред себе си:
- Отворих очи, които напразно стисках цяла нощ - сива утрин. Първата от безброй сиви утрини, които ме очакват занапред. Смазан съм! Съкрушен! Предаден! Обезверен! Нежелан! Омърсен! Омерзен! Отвратен! Погнусен! Треперя и не мога да спра - тялото ми не ме слуша... пак и то след толкова години. Нямам логично обяснение за случилото се. Гледам снимките на децата на бюрото си и се моля с цялото си същество да намеря сили в мен никога да не разберат какво преживявам, да не им се отрази по никакъв начин душевния ми срив. Душа! Няма я... изпепели се. Заклевам те на никого за нищо на света да не казваш какво се случва! Юлия ти е достатъчна за изповед. Не искам да я виждам колкото може по-дълго... по възможност никога повече. Иска ми се да беше опитала да те спре с цената на всичко. Щеше да е прекалено идеално... и всъщност, какво ли може да се очаква от една отчаяно комплексирана жена...
  Теди седеше безпомощно и сълзите й се търкаляха.
  - Защо мен? Защо ми се случи отново? Преди години намерих сили да се разведа. Реших, че така не може да продължава и теглих чертата. Бях отчаян, но млад, решителен и независим - нямаше деца. Беше кошмар... който обаче в сравнение с това, което се случва днес ми изглежда като дребен битов скандал! Пет години се старах да се моделирам като егоист. Извърших куп глупости, изпих стотици литри алкохол, имах много жени. Някои много добри и луди по мен, които нараних болезнено, защото се пазех от подобно разочарование. Тогава се опазих... сега не успях! Когато те срещнах, бях уморен от живота си през последните си години, чувствах се празен и ненужен. Имах нужда от топлина и човек до мен. Видях в твое лице шанс за това. Не съм бил лудо влюбен в теб. Тогава не можех да се влюбя така в никого. Аз те избрах, не ти! Заобичах те силно и положих много усилия да отворя отново черупката си и да те допусна до себе си, до дъното на душата си, да ти се доверя, да ти се посветя. Мисля, че успях. Ти беше за мен олицетворение на човешката природна доброта, вярност и морал... до вчера...
  
   На другия ден, когато Теди се върна от работа, къщата беше подозрително празна. Нямаше го нито Радо, нито бавачката, нито децата. В офиса не го бяха виждали. На телефонния секретар имаше десетки служебни съобщения.

   Внезапно прозорецът се отвори и един празен лист от принтера полетя из стаята.