Пристъпвах по каменните плочи към заветния край. Не можех да повярвам, че денят бе настъпил. Денят, в който светът ми се бе сринал на прах. Мъдрите в рода ми се опитаха да ме подготвят. Напразно. В този момент всякаква подготовка излетя от мислите ми. Опиатът вече не действаше. Адреналинът бе превзел вените и заплашваше да разкъса всяка клетка в тялото ми. Едва си поемах дъх.

     Нозете ми трепереха; всяка омразна крачка ме приближаваше към неминуемото. И към златната възможност. Никой нямаше да заподозре… Засега.

     – На парчета ще те накълцам, кучко на Степите!

     – Кръвта ти ще напои земята!

Погледите на присъстващите на зрелището се бяха впили като пиявици в мен – осъдителни, презрителни, жестоки. Към мен полетяха плюнки, някои се опита да ме оскубе.

     – Противна кучка!

     – Ще те обеся на собствените ти черва!

     Забих поглед в пътеката напред. Злобата им бе оправдана. Не една вълча кожа красеше стените в нашите къщи  като трофей. А аз лично имах заслугата. 

     Племето се тълпеше от  двете страни на каменната пътека, фигурите им – високи и размазани в синкавия здрач. Гневът вибрираше във въздуха и се плискаше на талази към мен. Ако не бяха кордоните, Вълците щяха да се нахвърлят върху ми да ме разкъсат.

     Преглътнах. Свитата ми бе останала назад, в началото на пътеката.

     Буцата в гърлото ми бе корава и болезнена.

     Наближих.

     Полази ме хлад от недрата на дълбоката бездна, където свършваше пътят. Кожата на голите ми бедра настръхна изпод тънката туника, с която бях облечена.

     В края на пътя ме чакаше свещеник. До него, изправен и висок, ме очакваше и палачът на съдбата ми. Погледите ни се срещнаха за кратко, колкото да ме побият тръпки от мраза, който блесна в тях. Ниска, забулена жена встрани изчакваше с кръгъл съд в ръце. За кръвта ми. Догади ми се.

     Коленичих пред тях и наведох глава. Протегнах им ръцете си, с обърнати нагоре длани, както повеляваше традицията. Свещеникът разтвори полите на бялата си дреха. Острието на ножа блесна на лунната светлина – извито като сърп. Познато. Смъртоносно. Незаменимо. Бях одрала с такива ножове не един вълк.

     – Айда от Голите степи, боговете са готови да приемат твоята саможертва! – извика на всеослушание.

     Острието блесна на лунната светлина, разцепи въздуха с тих звън и разряза китките ми.

Не успях да сподавя възклицанието, което се изтръгна от бледите ми устни. Кръв шурна от срезовете, гъста и пурпурна, и закапа по прашната земя.

     Ниската жена приближи и бързо поднесе съда под ръцете ми. Кръвта закапа в металния съд.

Свещенослужителят се обърна към стоящия до него мъж. Като по негласна команда, и той му протегна своите ръце.

     – Каис Скарояр, наследнико на Черните вълци, боговете са готови да приемат твоята саможертва!

    Острието на ножа блесна отново – безпощадно и хладно – и беляза кожата му с алени, дълбоки следи. Мъжът изпъна ръце над моите, кръвта му закапа и се смеси в общия съд. Без да искам, вдигнах поглед нагоре. Защо ли го направих! Ако очите му можеха да убиват, остриетата на сините му очи щяха да решат съдбата ми още там, при ръба на кратера.

     – Боговете да благословят съюза ви! – викна свещеникът.

     Дребната жена моментално ми подаде металния съд. Поех го с кървящи ръце и го вдигнах към лицето си. Гъстата кръв докосна устните ми. Знаех как ще завърши всичко това. Ако оцелеех, Каис нямаше да има късмета да дочака утрото. 

     Отпих от събралата се тъмна течност. Солен, метален вкус изпълни устата ми и ме задави. Наложих си да преглътна. С блеснали очи подадох съда на високия мъж. Той го пое, вдигна го към лицето си, пое глътка. Погледът му срещна моя, като свали кръглия съд надолу. Когато вкусът на общата ни кръв достигна езика му, той сгърчи лице в противна гримаса. Опита се да не изплюе. Погледът му не слизаше от лицето ми. Сдържа се и преглътна с усилие.

     – Води я в дома си, Каис! – нареди свещенослужителят.

     Каис пристъпи към мен. Стиснати устни. Злъчен поглед. Плитките на сплетените му коси шибнаха лицето ми когато ме грабна в здравите си ръце. Понесе ме назад по пътеката. Клетви и обиди изригнаха около нас. Той не ги чу. Аз също. Стиснах очи. Оставих го да ме носи. Трябваше да пазя силите си за през нощта.

     И двамата знаехме, че този брак бе грешка. Враждата между клановете ни, която бе изригнала заради присвоените територии покрай Леденото езеро, не се решаваше току-така с брачен съюз между  двама враждуващи. Имаше да изтече много вода. В долината имаше място само за един от нас. 

     Дотук планът се развиваше добре. Надявах се свитата ми да успее да ми подхвърли любимия ми сърповиден нож и успешно да изпълня мисията, с която ме бяха изпратили в земите на Черните вълци. Да не бе името ми Айда, най-добрият ловец в Степите. Младоженецът ми нямаше да доживее утрото. 

Над главите ни, звездите висяха едри и прекрасни. А когато избледнееха… На сутринта щях да бъда далеч от това омразно място.

     Пръстите ми се свиха инстинктивно около въображаемата дръжка на студено, сърповидно острие. Любимият ми нож липсваше…но не за дълго.