Пристъпвах по каменните плочи към заветния край. Не можех да повярвам, че денят бе настъпил. Денят, в който светът ми се бе сринал на прах. Мъдреците в рода ми се опитаха да ме подготвят за днешния ден. Уви. В този злочест момент всякаква подготовка излетя от мислите ми. Силата на опиата, който бях погълнала по-рано, за да не се разбеснея из вражеските редици, полека напускаше сетивата ми. На негово място в тялото ми адреналинът бавно превземаше вените и заплашваше да разкъса всяка моя клетка. Едва успявах да си поема дъх.
Нозете ми трепереха; с всяка омразна крачка се приближавах към неминуемото. И към златната възможност. Никой нямаше да заподозре… Засега.
Около мен изригнаха настървени викове:
– На парчета ще те накълцам, кучко на Степите!
– Кръвта ти ще напои земята!
Погледите на присъстващите на зрелището се впиваха като пиявици в мен – осъдителни, презрителни, жестоки. Към мен полетяха плюнки, някой се опита да ме оскубе.
– Противна кучка!
– Ще те обеся на собствените ти черва!
З ...