Препускам към колата си. В бързината се подхлъзвам на стълбите, вкопчвам се за парапета и се олюлява, но запазвам равновесие. Събирам дъха си на пресекулки и продължавам да тичам.
Завъртам ключа. Съненият двигател прехърква и мързеливо засилва оборотите си. Нямам време да го чакам да загрее.
Тръгвам. Пак закъснявам. Радиото ме дразни. Все едни и същи теми – ревност, раздяла, малко любов или убийство – свикнахме даже с това. Ровя в движение и търся диск с музика. Знам, че е старомодно, но нямам друго устройство подръка. На светофара издърпвам един от купа. Поставям го. Просто поп, нищо специално, но е по-добре от радио. Енергично превключвам от песен на песен. Попадам на ретро хаус парче – може би няма такова понятие, за мен поне са си все актуални, щом съм ги харесала веднъж.
Понасям се в спомени. Отминали летни дни. Парти на плажа. Лица на хора изникват в главата ми. Всички са усмихнати и се носят в ритъма на музиката. Усмихвам се неволно, неосъзнато. Чувам същото парче да се излъзва под пръстите на диджейя. Спомен за изживявания. Безкрайни нощи. И докато пътувам през спомена, чувствам, че нещо не е наред. В колата ми звукът е някак странен – сякаш ехо. Без бас, изтрит, протъркан. Увеличавам, за да почувствам ритъма. Не ми се получава. Гласът на изпълнителя е глух и далечен. Осъзнавам, че спомените ми са същите – за някога живян живот.
Сега, обаче, бързам. Нямам време да мисля, да живея. Когато се изтрия, похабя, като гласа от диска, системата ще ме изхвърли. Аз ще стискам зъби. Ще нося товар непосилен за грохналите ми рамене. Ще се боря да докажа, че още мога, че ме има – самоубийството на уморените коне.
© Мария Георгиева Все права защищены