Лилит вървяла из една заснежена гора, а наоколо нямало никого, птичи гласове не се чували, а клоните на дърветата били голи, нямало нито едно листенце. Всичко в тази гора като че ли било мъртво, дори дърветата, като че ли спели дълбок, непробуден сън. Лилит ги докосвала нежно, говорила им, но те не помръдвали. Лутала се тя из гората с часове, докато мрак паднал над земята и настъпила нощта. Изморена, Лилит се скрила в една дървесна храпула и заспала. Но не щеш ли, странни звуци я събудили. Било почти полунощ и лъчите на луната се спускали на дебело снопче към една част от гората, откъдето се чувала музика. Затичала се, Лилит, изпълнена с любопитство и изведнъж се озовала на една полянка, изпъстрена със зелена трева и свежи цветя. Птички волно си летели и пеели, с нежни гласчета, катерички се гонели по полянката, пчелички прелитали от цветче на цветче. Това било невероятно, насред снежната гора, малка полянка, скрита от човешко око, където било вечен летен ден. А луната все пак се виждала на небето и точно, в момента в който Лилит я погледнала снопът светлина паднал надолу, в права линия и разкрил приказна гледка. Черна роза разлистила цветчетата си, по средата на полянката и заблестяла, като че ли била направена от скъпоценен камък. Цяла минута, Лилит се взирала в нежното цвете, а след като луната отново помръднала, снопът светлина вече не падал в права линия и розата изведнъж изчезнала. Лилит не можела да повярва на очите си, какво се бе случило преди малко, пред очите ѝ. Няколко минути след полунощ и полянката изчезнала, все едно никога не е съществувала и Лилит отново се озовала, насред зимната гора.

Стреснала се Лилит и се събудила, а когато се огледала видяла че е в някаква малка стаичка, близо до нея имало камина и огъня в нея горял и пръскал червени искрици. В един от ъглите на стаята Лилит видяла белобрад старец, който сънливо се поклащал на един стол, а веднага щом видял че гостенката му е будна, станал и се приближил до леглото.

- Здравей, Лилит! Радвам се че се събуди, най-накрая, спиш вече цяла седмица! - и стареца нежно ѝ се усмихнал.

Лилит като чула, че е минала цяла седмица, горчиво заплакала. Вече нямало шанс да спаси любимия си, той вероятно вече бил мъртъв.

- Не плачи, Лилит! - заговорил стареца – Валентин, не е мъртъв. Все още има надежда да го спасиш. Помниш ли съня си?

- Но, кой си ти? Откъде знаеш коя съм и за Валентин, и за съня ми?

- Аз съм Велизар, мила моя – белият магьосник. Ти сама ме потърси, а дори не знаеш кой съм! - засмял се нежно белобрадия.

- О, магьоснико! Ти си жив! - зарадвала се през сълзи, нимфата – Казваш ми че има надежда за моя любим! Какво трябва да направя?

- Това което сънува, мила моя, беше черната роза – сърцето на моя брат! Ти видя къде се намира тя, в снежната гора, далеч на север, където е и замъка на Алекзандър. Тръгни на път, открий гората и откъсни розата, точно когато луната я огрее, в полунощ. След това занеси розата на Алекзандър и той ще се предаде. Ако счупиш розата, защото тя е направена от черен кристал, черния магьосник ще умре. Но първо го накарай да ти доведе Валентин и другите момчета, които от тях са останали живи.

- Благодаря ти, магьоснико! Благодаря ти от сърце! - много се зарадвала Лилит.

Магьосника и дал храна и вода, дал и и едно бяло кожухче и топли обувки, за да я топлят в северните студени земи, дал ѝ и един бял кон, с който по-бързо да стигне до целта си. Приготвила се Лилит, взела си довиждане с добрия магьосник и тръгнала на път, с белия кон. След три дни и три нощи, без да спират, най-накрая стигнали снежната гора, а Лилит веднага я познала от съня си. Настанили се удобно в една пещера, за да дочакат полунощ, хапнала Лилит, нахранила и коня, пийнали водичка и легнали да поспят няколко часа. След известно време, Лилит се събудила, от същата музика, която я събудила и в съня ѝ. Станала и тръгнала, към мястото, където греела луната. Когато стигнала, пред нея се разкрила същата приказна картина, която видяла и в съня си. Точно в полунощ се появила и черната роза, Лилит бързо я откъснала, но в този миг полянката изчезнала и тя се озовала изгубена, сред снежната гора. Огледала се уплашена нимфата, но нищо не се чувало и нищо не виждала, за да се ориентира към пещерата, където останал конят ѝ. Разплакала се малката нимфа, но в този момент чула цвилене и пред нея се появил коня. Тя бързо изтрила сълзите си, прегърнала го, скочила на гърба му и двамата поели към замъка на Алекзандър – сега най-страшното предстояло. Няколко часа яздила Лилит и точно когато слънцето изгряло, пред нея се изправили страшните кули от замъка, на черния магьосник. На портата пазели два страшни бели вълка, които щом видели нимфата грозно заръмжали и оголили острите си зъби. Конят се изплашил, вдигнал се на задните си крака и без да иска съборил нимфата и побягнал от ужас. Лилит потърсила с пръсти розата, за щастие още не била счупена. Повдигнала очи и пред нея се разкрила страшната паст на единия звяр. Лилит напрегнала всичките си сили на горска нимфа и успяла да достигне до ума на вълците, които се стреснали че някой се рови из главите им, а в следващия момент Лилит запяла на ум и думите на песента отекнали в главите на зверовете. В следващия миг, те бавно склонили глави, в поклон към нимфата и се отдръпнали, за да я пуснат да мине. Влязла Лилит, в замъка и се огледала плахо. Ужас изпълнил сърцето ѝ и за малко не се свякла на земята нимфата, сълзи попарили очите ѝ. На всички страни, на където се обърнела я гледали бледи, мрачни ледени фигури, фигури изглеждащи по същия начин като момчетата от царството. Доближила се Лилит, до едната ледена фигура, за да провери дали наистина са момчетата, заслушала се, но не чула пулс под ледената обвивка, очите вече не горели с предишния жар, това били само тела, празни тела на момчета, превърнали се в лед, без душите си. Но къде били душите им, какво е направил с тях магьосника – душите на смъртните не можели да го нахранят, не можели да го направят безсмъртен. Продължила напред Лилит, вървяла по дълъг коридор, целият осеян с ледени фигури, по стените висяли празни сребърни свещници, покрити с лед. Накрая на коридора, Лилит зърнала слаба светлина и забързала напред. Озовала се пред тежка стоманена врата, с множество ключалки и катинари, която била леко открехната. Внимателно и безшумно се промушила нимфата, през малкия отвор и се озовала в огромна зала, покрита от долу до горе с лед. По средата на залата се извисявал сребърен трон, а на трона седял магьосника и бавно отпивал от стъклена чаша, пълна с някаква червена течност – Лилит не се усъмнила, че това било кръв, човешка кръв. Магьосника усетил чуждото присъствие и злобно впил поглед в натрапницата.

- Как смееш да идваш тук! Ти нищожна, нимфо, нима си мислиш, че можеш да ме победиш? - загърмял гласа на Алекзандър и ледените стени на залата се напукали.

- Първо виж какво ти нося, магьоснико – пък да видим дали не мога да те победя. - засмяла се Лилит и извадила от палтото си черната роза, вдигнала я високо и заплашително.

Магьосникът за момент се сепнал, но се опитал да прикрие ужаса, който го изпълнил. Хвърлил стъклената чаша и тя се счупила на пода, станал и бавно се запридвижвал към нимфата.

- Значи си мислиш, че можеш да ме изнудваш, жалко същество, такова! Какво искаш от мен? - креснал Алекзандър и се приготвил да използва магията си срещу нимфата.

- Не я докосвай, братко! - чул се гласа на белия магьосник и в този миг той се появил в залата, в целия си блясък.

- Ха-ха-ха! - разсмял се гръмко Алекзандър – Братко мой, мислех че никога повече няма да те видя! Нима си паднал толкова ниско, че да ми изпращаш горски нимфи, които да ме заплашват! Ха-ха-ха!

- Не съм я пратил да те заплашва, братко! Тя дойде да спаси любимия си и останалите жители от царството им! Но не мога да допусна ти да я нараниш, няма да ти позволя да сееш повече смърт и страх, сред всички живи същества на земята! Дойдох лично да те убия, братко и да сложа край на злото, което си посял!

И в този миг двамата магьосници започнали тежка битка, всеки с магията си нападал другия. Лилит хукнала да търси своя любим из замъка. След дълго лутане из множеството празни зали, тя стигнала до тъмницата, където видяла своя любим и още 9 момчета – били живи и здрави, но били омагьосани. Тя се зачудила какво да стори, но изведнъж се сетила, че стомничката за вода, която ѝ бил дал магьосника била пълна с жива вода и колкото и да пиела, водата не свършвала, а била и лечебна. Намерила един камък и с него разбила ключалките на килиите, а след това дала на всеки от момчета да отпият от водата. След няколко минути омагьосаните се опомнили и веднага поискали да разберат какво се е случило. Лилит набързо им разказала всичко, признала за любовта си към Валентин и че е стигнала до тук, за да ги спаси, разказала им как след като взел последното момче, магьосника превърнал всички в жаби, а царя превърнал на змия. Момчетата пък ѝ разказали, че магьосника събирал душите на събратята им, за да си направи оръжие, а кръвта им я пиел. Когато събрал достатъчно души, той си изковал меч, с който щял да побеждава всеки и всичко и щял да бъде най-могъщия, защото душите на всички момчета били чисти и храбри и от тях се правело най-великото оръжие. Но на магьосника му трябвало и душа от нимфа, за да бъде нацяло завършен меча, но досега не бил успял да открие нимфа.

Когато приключили с раговорите, Лилит и момчетата се затичали да помогнат на белия магьосник и когато стигнали ледената зала, двамата братя все още се биели помежду си, но никой не се предавал, никой не побеждавал. В този момент се случило най-страшното, Алекзандър обърнал една от магиите си към Лилит и преди брат му да се усети и да успее да го спре, той извадил вълшебния меч, направен от душите на момчета и просмукал в него душата на малката горска нимфа. Сега вече мечът бил завършен и злия магьосник държал в ръцете си най-мощното оръжие, съществувало някога. Здраво го хванал и с всички сили забил острието в сърцето на своя брат... Валентин се опомнил, взел черната роза от ръцете на нимфата, която се била превърнала в ледена статуя и със всичката си ярост разбил цветето в пода. Алекзандър се загърчил от болка, изпуснал меча и тежко се строполил на ледения под, кожата му потъмняла и целия се превърнал в купчина пепел. Но за нещастие Велизар също бил смъртно ранен и нямало как да му помогнат. С последни сили той извадил меча от себе си, повикал Валентин и с мъка му заговорил:

- Млади момко, вземи този меч, изкован от душите на твоите братя и спаси царството си! Избави народа си от злия владетел и се възкачи на престола! Управлявай мирно и славно и пази това оръжие като очите си! И нека този меч, бъде най-голямата мощ на народа ви и никой и нищо да не може да ви победи! - с тези думи магьосника издъхнал и това бил краят на двамата братя. Злото било победено, но и доброто загубило най-голямата си сила, в лицето на Велизар.

Целият замък започнал да се руши и ледени късове с трясък падали по пода. Десетимата младежи се затичали навън и успели на време да избягат, преди замъка да се срути нацяло. На мястото на замъка се образувало езеро, с кристално чисти води, а там в езерото разцъфтяла красива сребърна лилия, в която била запазена частичка от смелата малка горска нимфа, която дала живота си, за да спаси своя любим и народа му. И днес тази лилия продължавала да е там, на същото място, но малко хора успяват да видят нея и езерото, защото единствено някой с чиста душа, можел да прозре истинската красота.

Момчетата се завърнали в царството си, където всички хора все още били жаби. Като видял това Валентин вдигнал меча и извикал с цяло гърло:

- Искам магията, която тегне над това царство да падне и всички жаби, отново да се превърнат в хора! Нека само злият владетел си остане змията, която заслужава да бъде!

В миг слънцето заблестяло с цялата си светлина, мракът тегнещ над царството се вдигнал, дърветата се разлистили, тревичките срамежливо се подали от почвата, уханни цветя разтворили грациозно листенцата си, птички запели и всички животни се върнали в царството, дори и горските нимфи се завърнали по родните си места, след като дълги години се криели. Магията над народа паднала и те вече не били жаби и всички били безкрайно щастливи. Само злият владетел, все още в образа на змия, не се преобразил и се опитал да нападне Валентин, но в този миг лъч паднал от небето и змията се превърнала в каменна статуя. А до нея хората издигнали статуя на малката горска нимфа – Лилит, на която дължали спасението си, едната ѝ ръка била гордо вдигната над главата и в нея поставили вълшебния меч, който също се вкаменил и се слял идеално с ръката на Лилит.

Царството отново процъфтяло и всички били щастливи и много богати, богатствата, които злият владетел трупал с години, били разделени по-равно на всички, а Валентин бил провъзгласен за цар. Хора от всички краища на света чули за прекрасното царство и с разрешението на царя се заселили по земите му. Така народът се възродил, създали се нови поколения и живота вървял по-добре от всякога. Хората се обичали и уважавали, всички били приятели и си помагали, за да не настъпват трудни времена.

И така и до днес, това царство все още съществува, някъде между три морета и хората му са безкрайно щастливи. А новият цар – Валентин живял вечно – това бил дарът му от белия магьосник, в последния си миг той му дарил безсмъртие, за да пази народа си вечно и да пази жив спомена за Лилит. А се носят и легенди, че ако някой ден зла участ тегне над царството – каменната статуя на Лилит ще се съживи и рамо до рамо с Валентин ще бранят царството от враговете.

И така, драги ми читателю, това беше краят на приказката. Всички заживели мирно и щастливо, или поне почти всички. Зли хора винаги е имало, от както свят светува и винаги ще има. Във всеки един миг някъде по света расте някой със зло сърце, но някъде другаде живее и някой с чисто. Но това вече е друга приказка, която ще ти разкажа някой друг ден или моите деца и внуци ще ти я разкажат. До нови срещи, драги ми читателю, и ти благодаря, че се спря на тази приказка!