16 янв. 2009 г., 18:58
2 мин за четене
Принцесата тичаше из дългите бели коридори на замъка. Спъвайки се в дългата си рокля, едва не падна на твърдия каменен под. Пое си дъх, и продължи отново. Кого търсеше тя? Рицарят в бели доспехи. Ето го, неговата светла фигура, размахваща меча. Принцесата спря. Извика неговото име. Ала той не се обърна. Какво ли беше станало? Не я ли чуваше? Тя викаше толкова силно...
Тогава тя забеляза. Той се беше затичал към нейната най-добра приятелка, паднала в боя.
„Значи, отново оставам сама...” - помислили си тя, рухвайки на колене, едва сдържаща сълзите си. Стана, отново се затича. Накъде – не знаеше. Имаше ли значение дали ще живее или умре, след като чувства сърцето си празно? Стъпките й отекваха по празните бели коридори, а тя дори не гледаше къде върви. Да избяга, да изчезне, да потъне вдън земя...
- Ела при мен... - принцесата вдигна глава и видя самият дявол, усмихвайки се с фалшива топлота, мамейки я да отиде при него, да служи на него, да бъде негова слуга...
Момичето тръсна глава, за ...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
Вход
Регистрация