Принцесата тичаше из дългите бели коридори на замъка. Спъвайки се в дългата си рокля, едва не падна на твърдия каменен под. Пое си дъх, и продължи отново. Кого търсеше тя? Рицарят в бели доспехи. Ето го, неговата светла фигура, размахваща меча. Принцесата спря. Извика неговото име. Ала той не се обърна. Какво ли беше станало? Не я ли чуваше? Тя викаше толкова силно...
Тогава тя забеляза. Той се беше затичал към нейната най-добра приятелка, паднала в боя.
„Значи, отново оставам сама...” - помислили си тя, рухвайки на колене, едва сдържаща сълзите си. Стана, отново се затича. Накъде – не знаеше. Имаше ли значение дали ще живее или умре, след като чувства сърцето си празно? Стъпките й отекваха по празните бели коридори, а тя дори не гледаше къде върви. Да избяга, да изчезне, да потъне вдън земя...
- Ела при мен... - принцесата вдигна глава и видя самият дявол, усмихвайки се с фалшива топлота, мамейки я да отиде при него, да служи на него, да бъде негова слуга...
Момичето тръсна глава, за ...