Приказка за малката принцеса

Лято е. Слънцето е спряло високо над смълчания свят и го съзерцава с горещо любопитство. Едно малко момиченце плаче под листата на стария орех. То е толкова тъжно и самотно, че на слънцето му дожаля и печална сянка легна в очите му. Мислите му трескаво полетяха в стремеж да сътворят някакъв красив подарък, с който да развеселят малкото момиченце. Какво ли, какво ли?... И слънцето възбудено подскочи в небето! Ами да, как не се сети веднага! Децата са така вдъхновени, децата са толкова жизнени, децата не понасят застоя, на тях им е нужно движение, полет! Какво по-добро за едно тъжно дете от слънчева люлка! Решено! Слънцето протегна горещи ръце и избърса сълзите от детското личице. Момиченцето в недоумение вдигна очички и видя през листака закачливата усмивка на слънцето. В този миг светлината премина през него и то се озари от тайнствено вдъхновение. Протегна ръчички и помаха на слънцето в знак на благодарност. Тогава слънцето спусна два здрави светли лъча през гъстите клони на стария орех и ги свърза в невиждана люлка, която сякаш подкани момиченцето в своя пъстър танц. Детето не чака нова покана! То се вдигна на пръстчета - като приказна малка балерина и се покатери върху слънчевата люлка. И в този миг светът се промени. Очичките на малкото момиченце блестяха като сапфири, усмивка цъфтеше като алено цвете върху озареното му личице, косите му се разпиляваха като разпенени морски вълни, а душата му ликуваше, което го накара да запее ангелска песен. И детето летеше из светлите простори на деня: виждаше да прелитат край него пъстри поляни, осеяни с ароматни вълшебни цветя, размахваше крачета над гребените на бели вълни, чиито пръски неуловимо го мокреха, докосваше с пръстчета гъстите корони на величествени дървеса, надничаше в потайните птичи гнезда, радвайки се на новоизлюпените птичета и ... пееше!

          Слънцето беше щастливо. То стоеше неподвижно, високо над хоризонта и съзерцаваше с умиление възторга на малкото момиченце. Искаше му се да разпилее искрите си и да окичи с тях косите на детето като с блестяща диадема. Но се страхуваше да не прекали в своята мощ, да не нарани с прекомерната си енергийна страст нежното телце. Затова си наложи да спре дотук и да поглъща умилено с очи радостта на момиченцето, което наистина беше щастливо.

          ...

          Едно малко момиченце се смее под листата на стария орех. В очите му се гонят рояци искри. То си спомня за своето тайно желание: да бъде принцеса! И в този миг осъзнава, че действително е принцеса - истинска, вълшебна, приказно красива, а наоколо е издигнал величествена снага един достолепен стар замък. Принцесата се втурва стремглаво към замъка...

II

          Аз съм принцесата, която отдавна порасна. И някъде по пътя, незнайно къде, се загуби - от самата себе си. И забрави, че е принцеса. Превърна се просто в едно обикновено момиче, което постепенно потъна в мътилката на земния свят. Нуесетно, малко по малко, се втвърди - като всички останали и пое заедно с тях по утъпкания път, който хората смятаха за нормален. И заживя своя ненормален живот. Ден след ден, ден за ден, монотонно, еднообразно, безлично. Понякога се опитваше да се окуражи, да си повярва, че това е същинският, големият живот, че всичко отдавнашно е било само един стар, забравен сън. Но този сън беше така впечатляващ, толкова истински, че никога не успя да се заличи докрай.

          Минаха години. Животът наслагваше своята опитност безпощадно върху плещите на порасналото вече момиче и много отдавна го превърна в жена. Но тази жена не стана царица, дори не успя да достигне до придворна дама. Къде ти днес такива аристократични титли! Просто жена и толкова! Съпруга, майка, домашна прислужница, труженичка, на денонощно повикване, безотказна, всеотдайна, весдесъща, огряваща като слънце всички и всичко! Ах, Слънцето!!!

          ...

          Слънцето пробуди духа на принцесата. Някак неусетно засъхнаха издайническите сълзи по нейното уморено лице. И светлината проникна в плътта, за да отключи залостените двери към онова истинско състояние, което въздига човека и го превръща в личност, в творец на своя живот.

          Принцесата разбра, че е жива! Принцесата разбра, че е истинска и че никога не си е отивала! Просто някой я беше заключил в плен и не я допускаше до същинския живот. Но сега беше свободна! Тя трябваше да спаси жената, да я приюти в себе си, да й покаже, че двете са една същност. И всичко това й го подсказа слънцето!

III

          Аз съм принцесата и ще ти помогна да откриеш себе си. Ще ти разкажа нещо за света, в който живееш. Ще се опитам да докосна онези скрити струни дълбоко в душата ти, които ще зазвучат от нежното докосване в някакъв тайнствен акорд и ще съживят вълшебството на сътворението. Тогава, може би, ще си дадеш сметка, че не си попаднал тук случайно, а имаш възможността да сътвориш чудеса, да се срещнеш с толкова много неща, които досега си пропускал. Ще уловиш в себе си присъствието на онзи мъдър принц, дошъл да търси своята най-прекрасна принцеса, да я спаси, да я грабне и да я отведе в своето приказно царство.

          Какво е животът, ако не едно велико пробуждане? Не може да изтече просто така, в нищото, без да остави нещо стойностно, нещо прекрасно след себе си! А може би би могло да бъде? Това зависи от нас, от нашето желание да се пробудим от унеса. Един слънчев лъч е в състояние да отключи нашата същност. Или едно мъничко цвете? А може би някоя нощна звезда, трепнала високо в небето? Важното е да се получи! Важното е да пожелаем да погледнем към себе си, да си спомним своите съкровени желания и светли мечти, да ги възродим и да тръгнем към тях. Тогава ще бъдем истински. Тогава ще бъдем ние, ще бъдем тези, които е трябвало да сме. И ще бъдем щастливи и доволни от себе си!

IV

          Аз съм принцесата, която те търси през всичките тези години! И макар да бях забравила за себе си, те носех някъде закодиран в сърцето си. Неосъзнато усещах, че те има и се стремях към теб, преминавайки през всичките грешки на този живот. Но днес съм вече преоткрита личност! И вярвам в себе си. И знам, че светът е неизразимо голям и необозрим, че не всичко може да се обхване с очи, а още по-малко да се осмисли. Но това не пречи на света да има своите безброй лица. А ние познаваме толкова малко от тях! Все пак, научих, че мечтите са нещо реално и нещо възможно, че имат невероятна сила и безкраен заряд и са ни дадени в дар, за да творим чудеса.

          Ще те отведа там, където пожелая. Ако решиш да ме последваш, ще бъда щастлива, защото всичко това съм го сътворила за теб, за да ти бъде уютно, да се почувстваш въздигнат, да пожелаеш да докоснеш мекотата на бялото облаче, да откриеш усмивката на малкото цвете, да уловиш аромата на окосени ливади и да чуеш песента на щурчето.

          ...

          На морския бряг, високо, опрян в небесата, въздига се моят дворец. Там няма прислуга. Там няма безмерни богатства. Една красива поляна, осеяна с дребни ароматни цветя, над които хвърчат пеперуди и слънцето се отразява в крилата им. А те са така пъстроцветни - в тях оживява дъгата! Жужат насекоми - пчели и калинки прелитат. Въздухът трепти от страст. Долу се блъскат вълните и ако погледнеш натам, виждаш разпилените пръски. Една тясна пътека се вие през сухи треви към брега.  Каква красота! И тя е сътворена за теб. Отпусни се! Заслушай се в това непонятно вълшебство! Ти си тук и природата влива в душата ти своята мощ и величие, тя те подхранва чрез аромат, чрез тишина и чрез багри. Ти си светът и светът е у теб, ти си мелодия, въздух и страст едновременно. И някъде там, сред тази идилия, сред тази хармония от чувства и реалност, се вмества и моята същност. Усещаш ли присъствието ми, добронамерените ми мисли, скритите ми желания? Дори да не ме уловиш, ще бъда доволна, ако почувстваш себе си като частица от всичко това.

          ...

Да надникнем в замъка... Стая с бели прозрачни завеси, които се издуват от проникващия крайморски ветрец. Навлиза влажна прохлада. Аромат на море, на водорасли и приказна мощ. Присядам на мекото хладно легло с бели завивки от фина материя. Самата аз - като призрачна фея, вибрирам от нежен възторг. Не вдишвам въздух, а светлина и край мен струи ореол. Танцувам вълшебно, на пръсти, в захлас танца на светлината. Из въздуха танцува щастието. То добива форма и наслагва отпечатъка си върху всичко наоколо.

Иска ти се да бъдеш безмерен. Иска ти се да се разтопиш в пространството, иска ти се да ме прегърнеш нежно и да се слееш с мен!

Говорим си без думи. Разменяме мислите си. Като две тела в едно сме, мечтаем еднакво. Няма време, няма пространство, има миг на сливане, едно безкрайно отдаване и блаженство...

V

          Кой казва, че няма творчество? Кой казва, че човекът е ограниченост? Кой казва, че няма потайности?

Човекът е неопозната вселена!

Човекът е безкрайна възможност!

Човекът е постоянно вдъхновение!

          * * *

          Аз съм принцесата.

Ти си принцът.

Аз и ти сме човекът! Ние сме личности и всеки от нас носи Твореца!