Сълзите на спомените

      В работилницата на Дядо Коледа цареше пълен хаос. Оставаха няколко часа преди стареца да потегли с шейната,а имаше още много поръчки да направи.
Джуджета бяха плувнали в пот и на масата пред тях имаше купчини играчки не довършени, а най-малкото джудженце се мъчеше с едно мече да му пришие очите,но те постоянно не бяха където трябва и то ги разшиваше и отново пак не бяха на мястото си.Най-накрая успя и за негова радост мечето ги завъртя и се огледа.После грабнаха Мечо и го вкараха в торба, да чака реда си в чувала за коледни подаръци.Едва след полунощ го оставиха под елхата в къщата на едно момиченце.На сутринта видя силна светлина и писък,който го стресна,защото детето толкова се беше зарадвало,че го стискаше и пищеше.Докато течеше празника момиченцето не го пусна и вечерта усърдно завивайки го заспа с него.
Така започнаха дните на тяхното голямо приятелство.
За първи път Мечо усети парещите сълзи на детето,когато то се скара с приятелката си- за пълна глупост,чие мече е по-красиво,но тези капчици солена вода оставиха светли петна по плюшената му козина.
После минаваха дни и нощи, в които заедно слушаха приказки,заедно си играеха в пясъчника,заедно се возиха на колело и хиляди други детски щуротии.
Минаваха месеци и години,а  връзката между тях полека лека намаляваше.Вече не спяха заедно,а той стоеше на бюрото и виждаше своята приятелка само,когато си пише домашните.
Но една вечер тя се прибра много разстроена и го взе в прегръдките си, а по него отново закапаха сълзи.Момичето го прегръщаше много силно до сърцето си и само промълви
-Не очаквах това от него!
Мечо усети,силната болка в нея заради раздялата с първата любов в живота и.
 Дните отново поеха монотонния си ход и прахът по играчката ставаше все повече и повече.
После дойде и другият момент, в който отново го прегърнаха и това беше, когато девойката загуби своя баща,тогава сълзите бяха толкова прогарящи,че мечето усещаше, как проникват дълбоко под плюшения му кожух.
…И пак в препарираната поза на рафта на библиотека му отнеха няколко години.
Един ден в къщата настъпи оживление,защото приятелката му се женеше.Този път никой не погледна към него,но той беше щастлив,защото усещаше радостта и.
В следващите дни продължи да бъде весел,тъй като присъства на първата любов и целувка на младоженците,присъства на моментите, в които си обещаваха да бъдат винаги заедно и да се обичат.
Но думите не винаги са истина.
В една нощ видя, как съпругът удари жена си и излезе затръшвайки вратата.Тогава отново бе в прегръдката на приятелката си и отново бе обсипан със сълзи на горчивина и мъка.
И така, ден след ден…  Семейството имаше наследник.Едва когато проходи и започна да пипа навсякъде, достигна и до Мечо.Грабна го и започна да скуби прашната му козина,но майка му веднага го взе и каза
- Не пипай много е мръсен!
Занесе го в един кашон на тавана и черните те му очички не видяха светлина за десетилетия напред.
От времето и влагата разгниха конците, с които джуджето беше зашило очите му и те едно след друго се търколиха на дъното на кашона.Мечо беше решил,че никога вече няма да излезе,но една нощ тихи тътрузещи се стъпки се доближиха.Някой отвори,но мечето не виждаше и усети само позната миризма смесена с аромат на камфор.Две ръце го повдигнаха.
-Я какъв си ми станал!
След малко жената прилежно приши очите на Мечо и той видя своята приятелка,но сякаш беше друг човек-много слаба,прегърбена и с хиляди бръчки по лицето,а нежните ръце бяха със суха кожа и изкривени пръсти.
-Не само си мръсен ами и на петна!
За пръв път го потапяха във вода и това го уплаши много.Натъркаха го със сапун- няколко пъти.
-Странно тези петна не изчезват,а сякаш се засилват и блестят?!
Старицата изведнъж се досети,че това бяха следи от нейните сълзи- и този път заплака, но от щастие,защото имаше някой,който беше запазил спомените и навеки.

Затова не оставяйте истинските си приятели заключени далеч от Вас,те са единствените,които пазят спомените на вашият живот.

Гном

И така приказката започва----Преди много,много години в една вековна гора /каквито няма сега/ живеели две елфчета.Те били толкова красиви и ефирни с дългите си коси,алабастрена кожа и нежни пръсчета,че приличали на онези куклички от китайски порцелан,които продават в някои антикварни магазини. Запознали се в огромната гора,когато едното елфче паднало в дълбокият студен вир,гонейки красива пеперуда и като излязло от него цялото тресящо се свило под един храст.След няколко часа за негов късмет, минало другото елфче и виждайки го толкова нещастно и болно с цялата си доброта и любов го затоплило и му дало чай от лековити билки.От този ден нататък те заживели заедно и прекарвали времето си берейки цветя, плодове и радвайки се на изгревите и залезите.Построили си малка къщичка от мъх и клонки на една полянка,където имало вълшебно изворче с жива вода,с която всяка сутрин миели лицата си и заблестявали като истински диаманти от целебната и сила, тя им давала щастие и любов. Но не щеш ли за зла участ през гората един ден минал лош магюсник,който с вълшебната си пръчка направил заклинание и всички цветя,плодове и дървета започнали бавно да съхнат и жълтеят.От този ден нататък животът на елфчетата коренно се променил,започнали да се карат,забравили за изгревите и залезите.Едното от тях след дълго време решило,че е по добре да избяга от другарчето си,защото смятало,че виновно за всичко това е то.Скрило се дълбоко в гората под корените на един дъб и дни,месеци..година само излизало да погледа клоните на дървото и тъжно се връщало в дупката.Било жестоко обидено на предишното си приятелче и всеки час си повтаряло "- Защо си провалих хубавият живот с този зъл,зъл елф?".Мъката и омразата минута след минута го променяли. Но като изминала една година на елфчето му домъчняло за старата полянка, и вълшебното изворче, и се запътило на там . Когато стигнало до полянката видяло,че магията на магьосника отдавна е преминала. Всичко било пак така красиво,както преди,дори в средата на полянката имало поникнал прекрасен розов храст,но като го доближило и помирисало с ужас разбрало,че неговото другарче е умряло от мъка и се е превърнало в тази роза.Сълзи потекли от очите на елфчето и коленичило пред храста.След като дълго плакало, клатушкайки се отишло до изворчето с жива вода да се измие и тогава навеждайки се над водата то видяло своето отражение и се ужасило.В кристалната вода го гледал един гном с посивяла,сбръчкана кожа малки зли очи и сплъстена коса..... И така мили мои поуката от тази приказка е : Не бягайте от близките си хора заради някои несгоди и не гледайте само себе си,когато сте обидени,защото ще се превърнете в гноми.

  Приключенията на джуджето Валерон 1, 2

   Далече в дън гори Телилейски в самия им край има Синя планина с пещерата, в която живеели двете джудженца Валерон и Сиринда.Те прекарвали времето си в основните за джуджетата занимания. Момчето по цял ден майсторяло нещо,а момиченцето обичало да бере цветя, да се кичи с тях и да пее /сравнително фалшиво/джуджешки балади.
За съжаление близо до пещерата им, била колибата на злият магьосник Сатадрион, на който му било омръзнало по цял ден да чува чукането на Валерон и глупавите балади на Сиринда и решил да ги раздели.Отишъл в гората намерил една разгонена 100 годишна костенурка ,взел малко от кръвта и, за да има достатъчно хормони за отварата и след много заклинания и всякакви други билки я направил.Полял с нея цветята около колибата на джуджетата и се спотаил да види какво ще стане.
Сиринда,както винаги излязла да попее и още първото цвете,което откъснала и помирисала я променило изцяло.
Не щеш ли по пътеката в гората се появило едно от най-смешните джуджета, наречено Гугудур трети /твърде срещано име за джудже/,на което близките му викали Гугу за да покажат,че го обичат.
Гугу бил с гола глава,защото в рода им всички били с по няколко рижави косъма и той, за да си създаде престиж пред женските джуджета се обръснал и разказвал не бивалата история,как за да спаси любимата си от злия дракон бил обгорен от пламъците на огненият му дъх и затова е с лъснал череп-все пак имало и наивници,които да повярват на това.
Подсвирквайки си Гугудур доближил Сиринда и заел най-нещастната си физиономия,готов да разкаже отново небивалата си история,но омагьосаната Сиринда веднага се хвърлила на врата му и го разцелувала,защо решила,че това е любовта на живота и.
Двамата весело подскачайки продължили по пътеката и се отправили към къщата на Гугу.
Но да оставим омагьосаната Сиринда и да се върнем при Валерон.Той стоял пред пещерата часове наред и се чудил, защо неговата жена не се връща и постоянно се обвинявал, че не е направил нещо, както трябва и тя затова е избягала. С дни я търсил в гората, докато най-накрая взел решение да си направи нова Сиринда , а бил доста сръчен и често феите го молели да им направи някои неща.
Така и започнал да майстори, а през цялото време си мислел за всичко хубаво,което има любимата му.След месечен труд създал идеално копие на Сиринда.
Отишъл при извора с вълшебна вода налял една стомна и като се прибрал изкъпал своята любима.На мига тя се съживила и започнала да го прегръща, целува, да му носи цветя и да прави всичко, за което даже още не си е помислил.
Минавали дни, но Валерон започнал да се отегчава,а в някои случаи и да се дразни от прекалената любов.
На края му накипяло взел фалшивата Сиринда за ръка, извел я в края на гората и и казал:
-Можеш да си ходиш, нека някой друг ти се радва.
И понеже Играчката го слушала, за всичко тръгнала на някъде да си търси щастието.

                                              - 2 -

Останал самотен дълго време в Телилейската гора джудженцето Валерон реши да обиколи света и да се разнообрази.

Напълни торбичка с храна,взе една дебела сопа за бастун и потегли по горската пътечка.

Няколко дни му трябваха, за да излезе от гъстата гора и стигне до каменните баири на планината.Там на един от тях имаше пещера, пред която стоеше твърде пълничко джудже и си мърмореше под носа.

-Добър ден!-каза Валерон

-Добър ще е, ако Бог реши, както е казал свети Тридорион! -отвърна другото джудже

-Добре казано и е истина!

-Истината е само в словата Господни, както е казал преподобният Силимадрин!

-Тука по тия планини има ли нещо интересно и красиво?-попита Валерон

-Всичко е красиво, защото е Божие творение бе казал…не го помня, ама беше светия.

-Ти някога казваш ли някоя своя мисъл?

-Какво оскърбляваш ли ме?-дебелото джудженце почервеня целия.- Но преподобният Мандарий е казал да не обръщаме внимание на чуждите хули,защото така освобождаваме място за Господ в сърцето си.

Валерон седна на един камък и отвори торбичката с храна.

-Искаш ли да похапнем?

Очите на другото джудже светнаха.

-Какво има за ядене?

-Ами, гъби, сирене и малко хляб.

-Не става, защото днес е сряда и ми е забранено да ям гъби.Петък и неделя не ям хляб, а вторник и четвъртък не ям месо и понеделник стоя цял ден гладен.

-Странно, ама си малко пълничък.

-Какво пак ли ме оскърбляваш?... Нищо Господ вече се настани в сърцето ми и съм спокоен.

Джуджето се потупа по щръкналия корем.

-Понеже си ми гостенин днес ще наруша постите!!!  И бързо за няколко минути торбичката се изпразни.

Валерон гледаше с учудване камарата от трохи по брадата на другия.

-Е аз ще тръгвам!

-Почакай, защото пак някакъв свят човек беше казал, че „Мълчанието е злато” и трябва да поседим и помълчим, обаче като се нахраня кръвта слиза в корема ми и ги забравям всичките светии.

Така поседяха близо час,като през това време „праведният” се оригна няколко пъти.

Валерон стана и без да каже дума продължи по пътя си.

След като напусна „праведното” джудже, Валерон пое по стръмната пътека на планината. Дълго вървейки, пред него се разкри една клисура с вълшебен водопад.

Пътешественикът се забърза надолу по скалите,но се препъна и започна да се търкаля, докато стигна до водопада.

Кракът го болеше зверски, а и цялото му тяло беше надрано и кървеше.Постоя така час и почна да вика:

-Помощ! Помо-о-ощ!

Обаче в тази пустош никой не го чу и нощта вече напредна.На другия ден се беше схванал, а кракът се изду,като топка и посиня.

Отдалече се чу, че някой си свирука.

-Помощ!-с последни сили се напъна,за да заглуши шума на водопада.

Зад храстите се появи момиченце с къдрави коси и много искряща усмивка.

-Здравей,май си паднал лошо?

-Да, сигурно съм си счупил крака.

Тя се наведе и най-старателно огледа всичките му рани.После се изправи и с прочувствен глас му каза:

-Сбогом, мило приятелче!

Джуджето с пъшкане попита:

-Няма ли да ми помогнеш?!

- Мен от малка са ме учили красиво да се сбогувам и да давам свобода на всеки да се оправя в живота сам…Това е много труден житейски урок!-обърна се и продължи нататък свирукайки си.

Изминаха още няколко часа и Валерон беше вече напълно отчаян, но съдбата се „усмихва” по няколко пъти.

По сипея се изтърколиха камъни и едно женско джудженце сe заспуска.

-Леле, ти много си пострадал! - по бузите на новодошлата се изтъркаляха сълзи.

Бръкна в торбичката си и извади няколко мехлема и превръзки.Изтича до водопада.Взе купичка вода, почисти и проми всички рани.На бързо от клони направи превръзка за крака и повдигна нещастника.

В очите на Валерон, това беше най-прелестното и добро създание,което е виждал.

-Благодаря ти!- пророниха се тези думи от устата му.

Спасителката му го повдигна и бавно крачка по крачка  се качиха горе.Там тя му направи топла супа и след като няколко пъти го пита „как си” стана и каза:

-Е, аз трябва да тръгвам.

Очите на нещастника се насълзиха.

-Искрено ти благодаря от цялото си сърце и никога няма да те забравя!

В очите на девойката също се появиха сълзи, които бързо избърса.

-Няма нужда толкова да се разчувстваме.Просто ми дължиш 50 жълтици за помощта.

-Ама…ама…аз..аз ня-мам нито сребърник  в джоба!

-Нищо, ще потърсиш от някъде!

Валерон се замисли и най-накрая откри,че единственото ценно нещо в пещерата му е наниз от злато останал ,като спомен от майка му.

-Имам нещо в пещерата си,което е повече от 50 жълтици, но трябва да стигна до там.

-Добре аз ще ти помогна.

       Следва продължение

   Коледен подарък

   Далече, далече в Лапландия, където денят е твърде кратък и всичко е толкова бяло, та чак очите те болят, а нощта е толкова прелестна от северното сияние,че сякаш не е земна- живееше дядо Коледа. Той беше вече толкова уморен и нещастен, че няма на кого да носи подаръци, а и край него не остана никой от предишната весела компания. Цялата група от джудженца едно по едно се разпръснаха по белия свят, и кой отиде в цирка, кой стана второстепенен герой на холивудски филм,  дори едно от тях отиде да проси във Флорида, защото вече беше намразило снега и студа. Елените и те се разбягаха - кой в някой зоопарк, кой като атракция за коледни снимки в големите градове с фалшиви Дядо Коледа и остана само един, защото беше толкова стар и с оточни стави, че не му се ходеше никъде.
 А Снежанка при едно от предишните раздавания на подаръци се влюби в бащата на едно детенце и излъга бедният старец, че се чувства потисната и ще се разходи до съседното иглу и не се върна повече.
Нямаше вече и писма от децата,защото всички пазаруваха пластмасови боклуци от големите магазини.
 И така стоейки умислен Дядо Коледа се сети, че преди много години, беше получил писмо от едно детенце, което иска за себе си една роза, ама много вълшебна, да може да говори и да му е истински приятел.Тогава заради многото поръчки стареца не можа да измайстори такава и занесе през комина една истинска роза, надявайки се, че фантазията на детето ще проработи.
 Сега го обзе тъга,защо е излъгал и реши да измайстори това, което му искаха. За няколко дни направи нещо, на което и той се удиви. Прелестно цвете с искрящи червени цветове,  изваяно от рубини и дръжка от смарагди. След много заклинания, успя да го накара и да казва някои думи.
Наближаваше Бъдни вечер и Дядо Коледа впрегна стария елен и много бавно се издигнаха във въздуха. Вече навсякъде беше тъмно, когато стигна до комина на къщата. Много трудно се промъкна вътре и видя нещо, което го изуми. До една дъбова маса стоеше старец, загледан във ваза с мумифицирана роза, която изглеждаше с толкова ярък цвят, сякаш наистина беше донесена преди няколко часа. Той напевно и разказваше приказка за дните на тяхното щастие.
Дядо Коледа се доближи до него и му подаде своето творение с думите:
-Ето ти твоя подарък. Съжалявам,че идвам толкова късно!
Старчето се обърна към него и го погледна с помътнелите си очи.
-Благодаря ти,но аз исках точно това,което ми донесе. Този заместител го подари на друг! Това цвете, което ми даде беше с мен през целия ми живот, на него споделях всичките си несгоди и радости, него го миех със сълзите си от щастие и тъга, то дори и след като умря остана в сърцето ми.

             Дядо Коледа се обърна и бавно излезе през вратата.
 

Кокичето

          Оберон, кралят на елфите, месеци наред се мъчеше да създаде за съпругата си Титания цвете, с което да изрази неговата любов и да звъни,като камбанка, щом край него минат влюбени.
Вложи цялата си елфическа магия и направи едно прелестно създание със снежно бели венчелистчета, нежен аромат и в деня, когато разцъфна зазвъня, като кристална камбанка, щом Оберон се доближи. Но Снежната кралица се влюби в творението на Господаря на елфите и реши да го открадне.Изчака момента да няма никой и го откопа.Сложи го в ледена саксия и полетя към своето кралство.Дни наред стоеше до цветето, но то нито звънеше, нито се носеше от него вълшебният аромат. Накара всички свои придворни да минават край него и ефектът беше същия. В царство и нямаше нито един влюбен,а и всичко беше в лед. Реши да го откъсне, но в този момент, чистейки снега по пода на кралските покои мина Хилда - момиченцето,което беше отвлякла през зимата, от къщата на един бедняк.То се наведе помириса цветето, погали го с малките си ръчици и кокичето зазвъня.Снежната кралица се възхити от песента му и накара детето по цял ден, да стои права до саксията, и да гали нейното цвете.Минаваха дни и Хилда изпълняваше заповедта, но от студа се разболя и бавно, бавно животът в нея изчезна.В последните мигове преди да умре кокиченцето звънеше с остри трели и накрая замлъкна.След смъртта и цветето увехна.
Кралицата беше толкова гневна,че нареди да изхвърлят саксията далеч в дън гори Телилейски.
От тогава се появи и кокичето в нашите земи,то единствено още при първите топли лъчи през зимата цъфти,защо на създание сътворено с любов и живяло в студа, където няма обич му трябва съвсем малко за да покаже красотата си!

Кристофър 1,2,3

       На една от живописните извивки на Темза, върху малко хълмче стърчаха руините на стар замък.Вече 500 години преди залез на самият край на възвишението излизаше домашното духче Кристофър, за да се порадва на последните лъчи на слънцето. Беше голям почти колкото котка и годините му се бяха отразили, защото сухите му крачета изтъняха още повече и около големите му очи се натрупаха бръчки.
И днешният ден бавно изпълзя от дупката си и с провесен нос се затътри към своето място. Но там го чакаше изненада.Точно над стръмният склон провесило крака седеше малко момиченце, стискаше плюшеното си мече и му говореше.
Кристофър се заслуша.
-Никога, ама абсолютно никога не вярвай на никого!!!...И като те галя пак не ми вярвай!...Запомни ли?!!
На дребния му стана интересно и се показа зад камъка.
Момичето се обърна погледна към духчето и с най-спокоен глас го запита:
-Ти кой си?
-Кристофър V младши, син на Ануфелиус…А ти?
- Стела…Баща нямам…Но съм Първа и Старша!
Малкият се замисли-„Странно, явно е от някакъв много особен род,където нямат бащи!”
-Ти от кога си тук?-попита Стела
-Ами …Преди 0,1314 от годината ( духчетата всичко смятаха в години)…Извинявай, около 2 минути!...Мога ли да те попитам,защо говориш на куклата?
-Първо това не е кукла, а приятелят ми Гуидор и второ го уча, как да живее.
-А не е ли по-хубаво сам да се учи?
-Не, на всеки добър приятел трябва да му покажеш най-важните стъпки в живота!
Така започна запознанството на Стела и Кристофър, който дори забрави за красивият залез, защото за първи път говореше с момиче и разговорът продължи до мрак.
През цялата нощ Кристофър обикаляше по изтърканият плочник на замъка и си преповтаряше разговора с новата си приятелка.За него хората бяха странни същества, които трудно приемат такива,като него-пък и не разбираха, това което им говореше.Но Стела беше друго…Не само го разбираше, а и казваше понякога смислени неща.
Реши още следващият път да и разкаже, за себе си, за това че всеки домашен дух трябва да се грижи за семейството си, за тези които живеят в неговият дом, за тези които е решил,че са негови приятели.Тя трябваше да знае, че домашният дух приема някого за свой приятел за цял живот.
На другият ден още в ранния следобед слезе при реката и се прикри зад тръстиката. Няколко часа гледаше, как облачета мухички кръжаха, като златен прашец над водата и жабите с монотонното си крякане го приспиваха.
Ето появи се и Стела.Под полегатите лъчи на слънцето,косата и сякаш светеше,като ореол.
-Здравей приятелко!...Днес,защо си без Гуидор?
-Здравей,здравей!Той си е в къщи, а пък и човек трябва по-често да сменя приятелите си, за да му е по-весело.
Това много учуди домашното духче.Той знаеше от предците си, че приятелите може да са малко, но истински и че с тях винаги ти е весело.
-Знаеш ли?-каза момиченцето.Ще играем на една игра!Познай какво си мисля?
Кристофър енергично поклати глава.Много обичаше такива неща.
-Ами ти си пръв.
-Мисля си за теб и колко ще е хубаво да ми разкажеш всичко за себе си!
Стела започна да си навива един кичур коса и гледаше към небето.
-Аз съм момиче…И това стига!
-Не, не стига, давай още!
-Стига щом казах!!! Пък и другото се подразбира от това, че съм момиче! Сега ти си наред.
-А аз съм домашен дух.Нас ни има от преди много,много години във времето,когато все още е нямало хора…
-Добре, а можеш ли да правиш фокуси-прекъсна го Стела.-Нещо интересно и различно от другите.
Кристофър се замисли.Обаче не знаеше,какво е фокус.
-Ми-и-й…мога, ама не са интересни!
-Давай!
Щракна с пръсти и на секундата изчезна и след няколко пак се появи.
Тя започна да ръкопляска и се смее.
-Сигурна бях, че ще е хубаво да съм ти приятелка!
Малкият се изчерви под сивата си кожа……..

                                                              -2-

  Отново, Кристофър стоеше на брега на реката и чакаше Стела. Залезът беше красив, но той не го виждаше. В главата му се беше загнездил единственно образа на момичето. Толкова красив и със сияние,около него. Притвори очи от блаженство.

- Ти ме чакаш?

Не беше чувал, такъв нежен глас от… Е съвсем малко един ден.

-Чакам те и мечтая.

- То мечтите са хубаво нещо, ама аз не им вярвам. Миналата седмица си мечтаех за бонбони и така си останах с мечтите. Ха-ха-ха

- Аз мога да ти дам! – Духчето щракна с пръсти и пред момичето имаше камара от бонбони и шоколади.

- Ура-а…Никога не бях виждала, толкова бонбони на куп… Ти си ми истински приятел… И даже започвам да се влюбвам в теб. - каза Стела и лапна един бонбон.

Кристофър, вече не беше изчервен, а направо край него светеше ореол от светлина.

Момичето седна пред купчината сладости и започна да ги подрежда на групички, като през цялото време се усмихваше.

-Искаш ли да си поговорим?

-Не сега, щото си гледам подаръка!

-Добре!

Домашното духче, седна до нея и я гледаше с нескрита любов.

Стела изядаде почти десет бонбона и продължаваше да се усмихва.

-Сега, вече можеш да ми говориш!

-Ами… Ти за какво друго си мечтаеш да имаш?

-О-о-о… Толкова много неща са, но най много искам да имам колело, ама розово и с панделки, и да има звънче, и да…

Кристофър отново щракна с пръсти и пред детето имаше най-красивото розово колело със всичко, което може  да си пожелае едно момиченце.

Стела вече пищеше от радост. Хвърли се и го нацелува. Той остана, като препариран. Никога не бяха го целували. А беше толкова хубаво, сякаш слънчеви заячета си играеха по бузите му и оставяха топлина, където минеха.

Момиченцето вече караше и караше без да спре, въртейки се в кръг и смейки се щастлива. Така мина почти час.

- А да си говорим?! - подвикна духчето.

Детето спря и погледна нагоре.

- Леле-е-е!!! То станало почти тъмно, а аз трябва да се връщам в къщи, щото мама и тати ще се карат.

Кристофър наведе тъжно глава и изпъшка.

- Недей да пъшкаш и утре е ден, и ще има залез, и всичко ще е както трябва.

Тя се качи на колелото си и криволичейки потегли по пътеката. Без да поглежда назад.

Кристофър стоеше с вдигната ръка и само прошепна.

-Обичам те!!!

                    - 3-

    Залезът беше прекрасен. Няколко перести облачета стояха накацали по хоризонта, като червени пеперуди.

Кристофър вече пети ден стоеше на брега на реката и чакаше Стела.А нея я нямаше.В главата му се въртяха всякакви мисли… От това, че може да е открадната от тролове… Или да е болна…Или…Да не е жива.

 Денонощно стоеше до брега и само се криеше, когато нещо прошумоляваше, я птица, я някой заек или мишка.Сега ровеше в пясъка с една клечка и си мърмореше, а понякога тъжно въздишаше.

Погледа небето, вече беше пълен мрак. И взе окончателно решение, да търси момичето. Все пак съседното село беше само петдесетина къщи. Тръгна със забързана походка и стигна до първата къща. Малка схлупена със сламен покрив. Погледна през прозореца.

Вътре сред слабата светлина на една свещ, стояха двма старци пред купичка овесена каша, държаха се за ръце и се гледаха в очите.

„Колко красиво!!!” си помисли духчето.

Притича до другата къща и надникна там, но веднага подскочи назад, защото едни мъж зашлеви зверска плесница на жена си, а детенцето в ъгъла на стаята, плачеше, покрило главата си с парцалената си кукла.

„ Хората са по-лоши и от троловете!!!”

От следващата къща се чуваше силен смях. Надникна, а вътре голямо семейство се смееше на бебе, захапало голото пръстче на крака си, и се удряше силно по главатаа с една празна,дървена паница.

И нова къща.Този път тиха и с много слаба светлина.Там двама влюбени се прегръщаха и целуваха.

В следващата… Една майка кърмеше бебенцето си и го гледаше с любов. Кристофър без да иска настъпи сухо клонче.Майката чу шума и бързо притисна силно към себе си рожбата, страхувайки се някой да не я нарани.

Така обиколи почти двайсет къщи и в никоя не беше на Стела. Отивайки към последната до гората, видя розовото колеленце, което подари на момиченцето, подпряно на стената.Затича се и погледна през прозореца… Там беше легнала Стела. Мъртво бледа, а до нея коленичила и навела глава стоеше майка и.

Кристофър забрави, че е домашен дух, и че трябва да се крие от другите. Бавно отвори вратата и влезе.

Майката се обърна към него с насълзените си очи и каза:

-Отдавна те чакахме !

Духчето доближи леглото и сложи тънката си ръчичка на челото на момичето. Стела беше толкова крехка и някак си студена.

Бързо се въртяха мисли в главата му, как да помогне, но изхода беше само един…

На домашните духове, бе дадена превилегията, да спасят човешки живот, но само един, единствен път в своя живот. След това умираха, защото енергията, която даваха ги изтощаваше до край.

Кристофър се доближи до челото на Стела и я целуна.От устата му потече синя светлина и започна да обгръща момичето.

Така минаха няколко минути. След това малкият влюбен, падна на земята и не помръдна.

Стела отвори очи и се огледа.

-Мамо, защо Кристофър лежи на земята? Да не му стана и на него лошо, както на мен?

Майката разплакана, и едновремно усмихната, каза на детето:

-Това не е Кристофър дето ми, а някакъв друг дух. Кристофър е вече в замъка си  на небето и те гледа от там.

Стела се изправи бавно, погледна през прозореца небето и се усмихна.

- Здравей Кристофър!

Помаха с ръчичка и отново легна.

                 Край

Воалът на забравата

Преди много,много години в една гъста гора, пресечена от бистър поток, живееха няколко водни феи.Дните им бяха изпълнени с еднообразни, но щастливи работи.Да тичат по водата, да се надбягват с водните кончета и да се гмуркат в бистрите води пренасяйки кварцови и ахатови камъчета до брега. Вечер се събираха пред пещерата до големият бук и си разказваха приказки за пътя на голямата река и океана,който е необятен.
Една от феите тайно си мислеше,да избяга от сестрите си, и да заплува по потока към голямата река, да стигне океана.От приказките разбра,че там стават чудеса и животът е толкова щастлив,че ден с ден не си приличат.
Късно през нощта, когато луната беше огряла и потокът се виеше,като сребърна змия между дърветата, тя се хвърли и заплува надолу по течението.Минаваха дни и нощи и вече напълно изтощена стигна до брега на океана. Шумът от огромните вълни,крясъкът на чайките и чистият бял пясък я оставиха с ококорени очи не вярваща,че има такава красота.Обходи надлъж целият бряг и продължаваше да се диви.Никога не беше виждала нещо толкова огромно.Така минаха няколко дни,а може би и седмици,но един път стояща до прибоя се подсети за сестрите си и и стана много мъчно.Реши,че на другият ден ще тръгне обратно към дома.Сутринта вървейки по пясъка, за да се сбогува с водната шир, видя на една от дюните някакъв воал да се вее.Затича се, за да не го грабне вятърът и го наметна на главата си.
Оттогава животът и се промени,защото булото беше омагьосано от зъл вълшебник.Забрави за сестрите си,забрави за горския поток и сякаш очите и започнаха да виждат замъглено.Океанът не беше кристално син, не виждаше млечната пяна по вълните, пясъкът не криеше в себе си тайните седефени черупки.
Така минаваха година след година, десетилетия и животът на феята изтичаше, без дори да разбере,че въобще не е щастлива.
Една нощ стоейки на брега се разрази силна буря. Вятърът вилнееше бясно и при един от поривите развърза воала и той се понесе.Малкото създание прогледна отново.Видя, че океанът е страшен с боботещите вълни, видя че брегът е осеян с хиляди гърчещи се морски създания изхвърлени от бурята за да умрат.Опипа лицето си , усети сухата сбръчкана старческа кожа и сякаш кинжал я прониза за сестрите и, които бяха далеч.Опита се да се затича, но краката и бавно пристъпяха.Погледна надолу към тях и видя, колко криви и възлести са станали.Едва тогава разбра,че дългият път до дома е не реален,че вече животът и си отива и тя самотна ще умре на брега, за който мечтаеше, също като многото животинки умиращи при поредната буря изхвърлени далеч от това, което истински обичат.

Дракончето Гедо

     Бързаше да се прибере по светло от гората, защото в мрака трудно щеше да намери пътя. В едно долче видя някакъв голям син камък. Спусна се в падината, вдигна синьото нещо и се зачуди, защото не беше виждал такъв минерал. Сложи го в раницата и продължи.

Когато се прибра дълго гледа това Овалното. Рови във всякакви книги и не откри информация за него.

Легна си и заспа.

По едно време се събуди от силен шум и после вазата с цветята се разби на парчета по пода. Върху масата стоеше създание, приличащо на дебеличък гущер с малки ципести крила. До него имаше разцепена синя черупка.

Стана бързо и го доближи. То се усмихна и лъснаха ситни, остри зъбчета.

- Е, какво си ти? Приличаш ми на играчка Дракон.

Посегна да го вземе, но дракончето побягна по масата и понеже беше несретно, тупна на пода и остана с вирнати крачета.

Реши, че е мъртво и го взе в ръцете си. То стоеше безжизнено, със затворени очи. Леко го потърка по гърдите. Дракончето отвори очи и започна да се смее.

- Ооо, ти си бил жив! Явно не можеш да умреш. Затова ще те кръстя Гедеон.

Новопокръстеният Гедеон скочи на плота в кухнята и започна да рови в пакетите по него.

- Сигурно си гладен? Ама аз не знам, какво ядат драконите.

То се усмихна пак и примлясна.

- Чакай, ще погледна в дебелите книги.

След малко се върна. Цялата кухня бе обърната наопаки.

- Ти си бил голям дзвер! Пише, че ядеш месо. Имам в хладилника две пържоли.

Отвори хладилника и малкият "дзвер" се напъха в него.

- Чакай, чакай... Сега ще ти дам да ядеш!

Взе пържолите и тъкмо да ги нареже, дракончето се метна и на един залък ги глътна. После се оригна шумно.

Пред очите му създанието изведнъж порасна с десетина сантиметра.

- Е, такъв бесен растеж не бях виждал! Хахаха.

Гедеончо скочи и претърча до хладилника и започна да дращи по него.

- Опааа.. Тука да не мислиш, че е месарница?! Чакай да видя, дали нямаше и пилешки бутчета.

Дракончето пак се ухили.

Той извади три пилешки бутчета в найлонов плик и докато се усети Гедеон ги глътна заедно с найлона.

После леко потръпна и нарасна с още десет сантиметра.

- Аааа, така няма да се разберем. Ти след още два, три килограма месо ще напълниш.къщата.

Навън вече бе утро.

- Отивам до магазина, да ти купя още месо, а ти стой мирен тука!

Дракончето поклати глава и издаде някакъв странен звук.

Когато влезе в месарницата и поиска десет килограма свинско, месарят го погледна с вдигнати вежди.

- Докторе, ги да не гледаш вкъщи лъв?!

- Не, не, ще имам гости.

Прибра се към дома и още щом отвори вратата чу силен шум. Вътре къщата бе обърната цялата.

- Явно, трябва да ти търся друго място !!!

Грабна Гедеончо. Сложи го в пазвата си. Метна се на колелото, заедно с плика месо и потегли.

Сети се, че в планината има една пещера, където никой не ходеше.

Стигна до нея. Влезе вътре и извади дракончето. То започна да мига в тъмното. Сложи го на пода. Излезе навън. Наскуба много трева и му направи гнездо. После разхвърля месото и му каза:

- Утре, ще дойда пак, да ти донеса още храна.

Погали го по главата и то измърка.

Следва продължение.