Здравей, черни.
Здравей, казах, не друго, защо ме гледаш така  надменно.
Аа, романтиката, поезията, извинявай за упреците, но аз не пиша нито поезия, а най-малко романтична.
Аз пиша депресия, драматична депресия за мен и за теб, но ти не можеш да я разбереш, ти каза "пишеш разкази за нещо разделено от друго, за нещо, което търсиш и не намираш"
А трябваше да кажеш "пишеш разкази за мен и теб, търсиш любов в мен, но нея никога не я е имало", затова е такава моята депресия, безнадеждна.
Сега лицето ти придоби друга форма, може би съжаление? 
Нееее, не го искам, така не може, не можеш да бъдеш егоист и да съжаляваш хората, нали?
Има го в една книга "2000 начина да нараниш някого", а ти си я научила наизуст.
Питаш се защо в този разказ твоите думи липсват? Да кажем просто, че са твърде грозни.
Добре, ето "ти винаги драматизираш и вдълбаваш всичко"
Да, на едно дърво, близо до твоя плосък рай, има издълбани драматични словоизлияния.
Ти нарани мен, аз нараних дървото, нараних го, но със искреност, и онова състояние, когато всичко около теб е в размазващи огледала, а във всяко има различни образи, вцепенени, изтощени, наранени.
Ох, ти трепна и прокара пръстите си през косата си, една нотичка заигра по тях и те започнаха своя танц, но мелодията е тъжна, да, нали винаги тъжните балади ме карат да се сещам за теб и ти за мен, защото знаеш, че те ме карат да се сещам за теб, сякаш се въртя в кръг с тези думи или осмица, легнала ниско, отегчена и безсилна във безкрайността.
Колко безкрайно звучи безкрайността. И колко безкрайни ще бъдат нашите разделени сърца...