Примлясващото старче

В днешно време хората все повече предпочитат бързото и често мълчаливо пътуване с автобус пред освободеното, живописно и ведро пътуване с влак. Основна причина – комфортът. С влакове се тътрят разговорливи, но и често немарливи хора, в огромната си част от работническата класа. Там няма и помен от онзи ред, който приковава хората за седалките им разположени в четири редици и обърнати в една посока, докато пътуват с автобус. И така до края на пътуването – често безинтересно и мъчително.

Цялото това преживяване започва двайсетина минути преди потеглянето на задушливия автобус. Клиентите се разполагат…

След първите беше една жена – елегантно облечена, спретната, с поглед безизразен и непроницаем, почтителна на вид, с коса прибрана. Забележителна, запомняща се със своята студена усмивка, застинала върху лице от мрамор.

В онзи горещ ден старче, окъпано в пот, случи на същия автобус. Доближи се до нея и жадно попита:

- Свободно ли е мястото до вас?

Погледна го изкъсо и му каза:

- Да!

После се изправи и му позволи да мине. Падаше му се да бъде до прозореца. Възрастният мъж се разположи на тясното място, след като остави ръчния си багаж в пристройката над главите на всички. Зарея погледа си някъде навън, докато дамата се настаняваше до него. После отвори и затвори устата си веднъж, вероятно от жажда. После втори път, а после и още веднъж…

Последният пътник подобаващо си удари главата в един от двата вече спуснати плоски екрана, по които се излъчваше някакъв филм. Двигателите на автобуса забоботиха измъчено, с което се включи и климатичната система над всекиго.

За минута студеният въздух заглуши всякакви звуци. След минути автобусът тръгна по гладък път, а ушите на пасажерите привикнаха с шума от климатиците и скоро щяха да го игнорират напълно. От онзи момент започна да се чува все по-отчетливо и да отеква безмилостно онзи гнусен и засилващ се звук. “Мляс-мляс-мляс…” безспирно. Жената се втренчи ужасено  и се опита да се отдалечи мисловно от впиващия се в умствения ù ритъм многочестотен звук. Безрезултатно! Поредната извратено комедия не можеше да заглуши монотонния слюнков марш на старчето. Въздухът натежа дотолкова, че всеки следващ негов трепет разбъркваше ушната кал в ушите ù и ги караше да заглъхнат. Започна да се гърчи от отвращение при вида на примлясващото старче, което непрестанно прекарваше полутечна слузеста консистенция от едната на другата си устна и обратно. Всеки следващ отчетлив такт от тази покъртителна соната я караше да потръпне в израз на хиперболична погнуса.

В опит да ги изтръгне от чудовищния антипатичен унес, покрай пътниците започна да се промъква служителка на автобусните линии, която с усмивка им предлагаше напитки. Атрофиралият* мозък на горката жена обаче не успя да реагира, когато дойде нейният ред и тя попадна в моментна афазия**.

“Мляс-мляс-мляс…” и тя примигва в отчаяние.

“Мляс-мляс-мляс…” зловредно жизнено страдание.

- Аз ще пия чай! – отвръща дъртият олигофрен.

- И за мен да бъде същото! Нека не е подсладен!

Пътуването продължава със злокобно сърбане. Едно все тъй ритмично, вече и усилено… Течността обаче свършва – всичко почва отначало:

“Мляс-мляс-мляс…” – мляскане до пръсване!

*Атрофирали се наричат органите, загубили способността си да функционират.

**Афазия означава загубена способност за говорене.