Сутрешната слънчева светлина се плъзгаше над света – бавно, красиво и сигурно. Обливаше земята в злато, прегръщаше я, докосваше я за кратки мигове, траещи почти вечно и продължаваше напред към следващия обект, който щеше да се разлее в меката топлина. Малко по малко всичко идваше на предопределеното си място. Избягалите изморени от нощния пир блянове, мечти и желания тихо се промъкваха и се загръщаха със съзнанията на притежатаелите си като с пухена завивка. Бляскавите слънчеви лъчи игриво докоснаха очертанията на един малък прозорец, на една малка къща, в един още по-малък град. За момент успяха с детско любопитство да надникнат вътре, пускайки по една лукава усмивка, но след това на пътя им невъзмутимо застана огромен, сив облак. След грубата намеса из въздуха се разстели едва доловим звук. Усещането, което остави след себе си, беше за отдавна погинала мечта.
- Този път ги погълна. Наистина ги погълна... нищо и никакъв облак.
Думите се изтърколиха през устните на Мина като тромава граматическа грешка. Разбиха се в перваза на прозореца, през който гледаше света през своеобразен оптически мерник. “Облаците винаги са сладки. По-малко от любов и повече от истина. Плачем винаги, когато ги видим истински, но никога не мислим за това, което предстои... новият ден; разпуснат, жалък, искащ; със собствен такт и желания, като миг, който никога не си изживял; трепет – единствен поглъщащ...; всъщност погледът ни над света представлява единствено света, който виждаме.” Въпреки това винаги си остава същият.
Пет минути. След пет минути Мина трябваше да започне да бъде такава, каквато хората я разбират. След пет празни изтощителни минути трябваше да остави оптическия мерник и с лак за коса, дезодорант и тъга в сините очи да се превърне в идеалната мишена. Подпира дланта си на прозореца, кристална сълза покапва и се стича по студеното и лице... “въпреки това го обичам!”
Сутрин! Училище! Неприветливи, но сговорчиви. Леките силиконови игли на знанието пробождат десетки тийнейджърски мининги. Мина се рееше по безплътните коридори на училището и с ловка маневра успя да заобиколи неимоверно големия руски синтаксис. В завършек на сложния си пирует направи бароков поклон пред един от прозорците, за да могат да я видят кестените в двора. От своя страна те и отговориха с одобрително поклащане на клони.
- “Още три часа” – помисли си – “три часа и ще се плъзна по повърхността на живота като младо пингвинче. Ще пърхам с крила (в нещастен опит да полетя). Ще бъда щастлива, въпреки вбесяващо красивото му лице, което ме гледа от всяко политнало листо, всяко стръкче трева, всеки момент, отразяващ факта, че не съм с него”.
- Скъпи кестени. Тази сутрин заставам пред вас с молба, надявайки се да бъде удовлетворена. Искам един-единствен път в живота ми някой добродушно да ме излъже, че Той е почуствал нещо.

Историята им е стара, колкото света, но и също толкова увлекателна. Много дни изминаха от тогава и живота неизбежно измени хода си, за щастие в добра посока, поне за главния герой. Всичко, което ще разкажа от сега нататък, се случило в действителност... също толкова и колкото не е. Разказът е посветен на едно някога объркано, тъжно и малко момиче, но е и за всеки, който някога се е чувствал объркан, тъжен и малък.

И ТОГАВА ТЯ ГО ВИДЯ

Беше неделен, пролетен следобед и от зимните дни не беше останал дори и спомен, който да говори, че всъщност сезоните са четири, а не един. Усещането за нов живот обгръщаше всичко, усмихваше ти се на всеки ъгъл, а желанието да првърнеш вселената в любимата си детска полщадка, те завладяваше, колкото и упорито да му се съпротивляваш. Мина беше с весела и подразбиращо се шумна компания в градския парк, но и беше толкова скучно, че вече от близо половин час целеустремено се бе втренчила в една-единствена, безумно интересна точка.
“Денят се проточи безкрайно” – мислеше си – “движенията на всички са застинали пред мен, редуват се в несекващата продължителност на слепени един за друг кадри. Слънцето, обаче, си е тук и е единственото, което ме кара да се чувствам добре. Господи, наистина ли това е, което ме крепи? Сама съм, а съм с всички, на които държа. Сама съм и потъвам в този факт, засмукана от черната безбрежност на това, за което мечтая. А за какво мечтая? За близост? За някой, който да ме обича? Глупости. Това го искат всички. Защо тогава ми е толкова празно, че съм като част от пейзажа? Сляла се с него завинаги, неразделна част от него, за която никой никога няма да си спомня, а когато завали, аз ще се стека от картината, в която съм незабележима чертичка и ще изчезна”.
Тези мисли тормозеха съзнанието й и то далеч не отскоро. Толкова рядко успяваше да се усмихне, че когато го стореше, се чуваше звук подобен на издавания от ръждясали панти на врата.
- Ей, Мина, защо си зациклила такава? Виж какво е яко времето. – дори не забеляза кой я попита. Вече не знаеше дори къде се намира. Мисълта й я беше оковала.
“Рея се из въздуха самотна и празна, като балон, изтърван от тъжна детска ръчичка, а небето ме вика при себе си. Поглеждам надолу и виждам как стоя в центъра на събития, които дори не разбирам. Аз съм перце от гълъб, отлетял надалеч от това забравено от света място, но за ралика от него аз падам, земята ме влече, а животът се случва около мен дори и без да правя планове. От това боли. А все още не съм стигнала до земята... Задухва нежен, топъл вятър; напомня ми за лятото; напомня за безброй мечти, възкресени от простичкото желание да бъдеш; нещо ще се случи и аз трябва да се върна... трябва да се върна в себе си...”
Все още стоеше на пейката и все още гледаше в онази поразителна точка на замята. Размърда се внимателно и бавно започна да вдига погледа си... и тогава тя го видя... беше такъв, какъвто винаги си го беше представяла. Неимоверно сладък, красив като бог, чаровно усмихнат и о, господи, гледащ я право в очите.
- Забелязваш се отдалеч – каза и той – мълчиш толкова силно, че заглушаваш всички около теб.
Мина изстена тихичко, беше си глътнала граматиката, както и на още няколко езика, из които китайския, арамейския и санскрита. Беше толкова потресена, че не смееше дори да помръдне, да не би да изчезне така, както се бе появил. Най-накрая успя да се усмихне и на секундата лицето и стана мораво. Осъзнала, че той се опитва всячески да се запознае с нея, тя подаде ръката си, някак успя да произнесе името си.
- Емил – вятърът понесе името му, то стигна до нея и внимателно погали ушите й. “Емо” помсли си и отново поморавя.


ЛЯТО, МОРЕ И ОЩЕ НЕЩО

Времето за Мина бе спряло в незмно красива импресионистична картина. Лятото бе започнало и бе донесло сладостта на първaта и любов. Тази, която щеше да я бележи за целия и живот. Беше толкова влюбена и толкова щастлива, че от това и се виеше свят. Никога не бе изпитвала нещо подобно, а и честно казано, никога не бе мислила, че е възможно. Страстта и я носеше на силните си криле и тя летеше през дните, галена от горещия вятър. Бе започнала работа за през лятото в близкия до още-по-малкия-град морски курорт и прекарваше една значителна част от времето си до морето, което допринасяше да подарява усмивките си на всеки, който срещнеше. Не всичко обаче вървеше толкова гладко. Емо беше различен. Имаше проблем. Всъщност имаше доста сериозен проблем, но те никога не бяха разговаряли за това като за нещо конкретно. Беше чула доста неща за него, но поради известни на всички причини, не им вярваше. Всъщност ги възприемаше като част от далечното минало... а и бе толкова мил. Никой не се беше държал с нея по този начин.
Ето, работният й ден отново свършва, а той е пред заведението и я чака с онази усмивка, която само той имаше. Не се бяха уговаряли, разбира се, но той не спираше да идва да я вземе след работа. Това, естествено, я очароваше всеки път. Днес беше последният работен ден на Мина и те бяха решили да го отпразнуват на плажа, останали сами пред синьо-зеленото очарование на морето и на пробръщащата сетивата лятна Луна. Нощта се бе спуснала и затворила двамата в плътния си нежен покров. Лежаха на плажа, отворили бутилка вино и заровили краката си в топлия пясък.
- За какво си мислиш сега – попита го Мина, загледана към хоризонта.
- За теб – отговори й – за това, че искам да си построя летяща лодка и да отпътуваме нанякъде само двамата. Да забравим кои сме и да се потопим във вечността, разливайки се в неподправената и красота.
- Никой и нищо ли няма да ти липсва?
- Да. Поне така мисля.
Мина не беше сигурна. Знаеше, че беше взел нещо, преди да се видят. Не знаеше обаче доколко му е важно. Беще адски притеснена и доста ядосана. Мислеше си, че всичко това са просто слухове, нещо мрачно и скрито, което вече бе загърбил. Бруталната истина обаче днес изплуваше на повърхността и това сриваше света на Мина. Запокитваше го в най-отдалечените краища на вселената, разпокъсан на нищожни парчета.
“ Аз съм тук с него, държи се съвсем нормално, мога ли... не, и вероятно няма да успея”. Летните дни се запрепъваха из съзнанието и, разстилаха се пред нея с невъобразимо наситените си цветове; такива ги помнеше; и такива нямаше да ги забрави, “Аз съм песъчинка, залутала се в черната нощ; призрак, изгубил деня си, но прегърнал мрака като единствена надежда; трън, забил с в задника на бясно въртящия се свят; аз съм нещастието в човешка форма и съществувам, за да обричам себе си на обич; искам, не желая, да осолявам раните си в този кръг, завършен; не мога да избягам; не мога да порасна; не мога да загина; мога като забравена въздишка; през вековете да поема; и никога да не забравям; че щастието е за другите; сама живота ще изпия; защото знам, че губя те”
Тази вечер Мина пречупи себе си, в името на една нощ, прекарана с момчето, което обича. Првъзмогна надеждите, мечтите и желанията си и се потопи в очарованието на мига. Двамата останаха сами на плажа – говореха, плачеха, смееха се, гледаха лунната пътека и тюркоазеното море, скачаха по облачета от звзден прах, танцуваха по тях, правиха любов на плажа, пиха вино, говореха за бъдещето, за миналото, за това, което ще бъде и за това, което няма... превърнаха се просто в две деца, играещи си на пясъка. Някъде в едно друго време една сълза се търкулна по студеното лице на Мина. “всъщност погледът ни над света представлява единствено света, който виждаме” .
Следващите дни Мина прекара в дома си напълно изолирана от останалия свят. Мислеше за хиляди неща, но високо над всяко едно от тях стоеше един болезнено реален факт. Лятото свърши.


КРАЙ И НАЧАЛО


Циганското лято довяваше миризмата на наближаващата есен. Мина бе изляза с Емил на разхода в парка... последният път, който се видяха.
“Вървим по тази пътека, застинала в промеждутъка между две реалности на тук и сега” – мислеше си тя – “в едната обичам и съм обичана, в другата мечтите ми вехнат като листа; дърветета са каменни статуи, плачещи с нефритени сълзи; пътувам с него по пътя на общото ни минало и животът ни задминава във формата на изискан старец; кима ни за поздрав; поздравява ни за пътя, който няма да извървим; спомням си неизживени моменти; спомням си хора, които не познавам; спомням си, че съм момиче с име; името ми... какво ли беше; дали някой ще си представя мен като собствен мираж, изграден така, както аз изградих своя; всъщност погледът ни над света представлява единствено света, който виждаме; парчета мрамор капят от небето, разбиват се в земята и ме пръскат с капчици интоксикирана любов” .
Бяха стигнали до края на парка неусетно.
- Мила, ще дойдеш ли с мен да се видя с едни приятели – попита я Емо – бързо ще се върнем и ще се разходим пак.
- ОК – отговори.
Животът се разливаше около нея. Плътността му беше като на замърсена вода.
Качват се в такси и то потегля бавно, но постепенно набира скорост. Спуска се стремглаво надолу; към адските огньове; въртят се вселените и плачат с кървави сълзи; никой, никъде, никога няма да си спомня за това; реалността се пръска и попадат в сивкавата плътност на илюзиите. Пътят им ги отвежда до къща, сглобена от прозрачна антиматерия. Емил излиза от колата, хваща ръката на Мина и я изкарва навън. Казва на шофьора да ги изчака. Влизат в къщата, очите на Мина се разширяват от ужас. Хероин по земята, хероин по стените, хероин по телата, хероин в кръвта, хероин в душата; спринцовки, танцуващи черни валсове; живи, млади трупове; стъклени погледи, отказващи желанието да бъдат; сгърчени хора лежат на пода в гротескна скулптура; до тях рецепти за медикаменти; от тавана капят на кристали кодеин, гултетамид, котерпин, диазепам, ривотрил, алкозин, паркизан, литиум... призраците, гонещи себе си в затворения кръг на празнотата, наречена живот; в медни съдове яркозелена течност ярко контрастира с сивкавата излюзия; от нея се носи тежката, лепкава миризма на смърт.
- Отивам до тоалетната – казва Емо – и след това си тръгваме.
Връща се. Не е той. Това е друг човек. Мина не го познава. Запомня това лице. Бележи я с дамагата си. Вземат таксито и най-после поемат обратно. Връщат се в този свят. Посивял е. Мина едвам излиза от таксито. Гади и се. Повръща любовта си. Отива до най-близкия магазин. Купува си алкохол. Купува си много алкохол. Чернотата я обгръща. Повече никоага не се видяха, но не можеш да убиеш любовта. Можеш единствено да превъзмогнеш себе си. Подвиг, който за нещастие всеки трябва да извърши.

След пет минути Мина трябва да се превърне в това, което хората разбират. И знаете ли какво? Тя няма нищо против, защото просто ще бъде себе си!!!