Сутрешната слънчева светлина се плъзгаше над света – бавно, красиво и сигурно. Обливаше земята в злато, прегръщаше я, докосваше я за кратки мигове, траещи почти вечно и продължаваше напред към следващия обект, който щеше да се разлее в меката топлина. Малко по малко всичко идваше на предопределеното си място. Избягалите изморени от нощния пир блянове, мечти и желания тихо се промъкваха и се загръщаха със съзнанията на притежатаелите си като с пухена завивка. Бляскавите слънчеви лъчи игриво докоснаха очертанията на един малък прозорец, на една малка къща, в един още по-малък град. За момент успяха с детско любопитство да надникнат вътре, пускайки по една лукава усмивка, но след това на пътя им невъзмутимо застана огромен, сив облак. След грубата намеса из въздуха се разстели едва доловим звук. Усещането, което остави след себе си, беше за отдавна погинала мечта.
- Този път ги погълна. Наистина ги погълна... нищо и никакъв облак.
Думите се изтърколиха през устните на Мина като тромава гр ...