Продавачка на цветя и малко надежда

                                                                                                                                                                                                                                                                       Наближава пет сутринта и Яна запали осветлението в стаята. Време беше да изпие кафето си и да поеме отново към малкия павилион, където продаваше цветя.  

Беше тежка зима, но тя не се отказваше да прави букети и да се усмихва на хората, които спираха макар и само да се полюбуват на красотата на цветята. Живота беше труден, но винаги имаше повод или просто така, някой да купи цветя.

Както всяка сутрин, тя отиде до пекарната и взе няколко кифли с мармалад и гевреци. Уханието се носеше на далеч. После зави по малка уличка и стигна до стара, порутена сграда. Вратата изскърца и тя видя рошавите главици на няколко малчугана, които я очакваха.Децата я наобиколиха и протягегнаха ръце към нея. Откакто стана пълнолетна и напусна дома за сираци, тя не пропускаше ден, в който да не донесе поне малко радост и храна на тези забравени от всички живи същества. Знаеше какъв е животът зад стените на този дом. Спомняше си как усещаше аромата на току що изпечени кифли и мечтаеше един ден, да може да им се наслади. Пожела им хубав ден и тръгна с мъка в гърдите си.

   Поздрави хората от съседните магазини и спирайки се до врата, усети замайване. Силна болка прониза цялото ù тяло и  се свлече на земята.  Хората се затичаха и се вкопчиха около нея. Настана паника!

- Някой да повика линейка…За Бога! Какво чакате…

- Горкото дете! В последно време не изглеждаше добре, сигурно не се хранеше  и… този студ. Яна, чуваш ли ме, линейката идва  – очите на старата жена се насълзиха. 

- Отдръпнете се. Направете път, моля…  Пулсът е слаб, дайте кислород и да я качваме в линейката.

Сирената зави със страшния си вой, а всички хора останаха като парализирани да гледат след нея, докато се скрие.

Яна отвори очи. Погледът ù беше още замъглен, но се фокусира върху капките на системата. Осъзна, че се намира в болница.

- Как се чувствате? – гласът беше тих и приятен. Тя се взря в лицето над себе си и видя най-зелените и хубави очи на света.

- Мъртва ли съм?...

-Не, разбира се! Намирате се в спешното на окръжна болница. Спомняте ли си какво се случи с вас?

- Знам само, че се опитвах да отключа вратата, когато усетих непоносима болка. Но сега я няма и мисля, че трябва да си вървя.

- И това ще стане, след като направим още няколко изследвания. Отговорете ми на няколко въпроса, преди да ви оставя в добрите ръце на сестрата  – усмихна се.  Тази усмивка разкри прекрасните бели зъби и две трапчинки на бузите му.

- Вие сте ангел, докторе, и аз съм в рая – недоловимо прошепна и отново изгуби съзнание.

Навън се бе спуснала нощта и студът бе вкочанил всичко. Вятърът брулеше безмилостно и не прощаваше на никого и нищо. В спешното прииждаха случай след случай, но доктор Димитров поглеждаше към стаята на Яна и изискваше бързи резултати.

- Готови ли са изследванията на пациентката от стая 13- А?

- Току що пристигнаха. Заповядайте, докторе!

 Той прехвърли листовете няколко пъти, после притисна слепоочията си за миг. Пак ги погледна и нареди да се повторят незабавно.

Утрото настъпи и с него настана тишина. Нямаше спешни за приемане, сякаш  някаква сила витаеше в коридорите. Той отвори леко вратата и я видя загледана в нищото. Лицето ù беше спокойно, така нежно и красиво. Как можеше да ù се случва това?

- Добро утро! – приближи се и седна на края на леглото. Тя обърна глава и го погледна с тъжните си очи. Времето сякаш беше спряло. Той хвана ръката ù. Отвори уста, но думите не искаха да бъдат казани.

- Сама ли живеете? Нямате ли близки, някой, на когото да се обадим да дойде да ви вземе и да поговоря с него?! …

- Нямам роднини, само няколко приятели и котка. Защо питате, докторе, добре съм?! Ще се прибера и… Какво ми е? – настъпи мълчание. Никога не беше лесно да кажеш на някого, че е на ръба на пропастта. Но винаги имаше зрънце надежда.

- За съжаление имате тумор в главата, който може да го отстраним. Рискът е голям, но е по-добрият вариант. Операцията е тежка, но аз лично ще оперирам. Трябва да има кой да се грижи за вас. Възстановяването ще отнеме време, за това…

Яна не помръдна, не каза нищо и не попита, а имаше хиляди въпроси. Даже не заплака, а отвътре душата ù крещи.

- Кога мога да си тръгна оттук?

- Веднага, но трябва да помислите и да не отлагате. Всяко забавяне е фатално. Ще ви очаквам да няколко дена.

На вратата се почука. Бяха приятелите ù от уличката, на която работеше от няколко години. Единствените хора, които бяха нейните близки. Тя стисна лекаря за ръка, преди да стане, и тихо му каза:

- Нека остане в тайна. Моля ви! – той кимна с глава и излезе.

Следващите няколко дни тя остана вкъщи, за да реши. Магазинът за цветя беше затворен и тези, които минаваха редовно оттам, питаха: „ Къде е хубавото момиче с прекрасната усмивка?“Всички бяха тъжни от случилото се и се молеха за нея.

Яна се събуди и се чувстваше добре. Навън започна да се затопля и слънцето се опитваше да си пробие път през облаците. Тя изпи кафето си, нахрани котката, почеса я между ушите и излезе. По пътя до магазина се наслаждаваше на хубавото време. Капчуците капеха и лек ветрец играеше в косите ù. Така добре не се бе чувствала отдавна.  Както преди, така и сега тя поздрави всички с усмивка. Радостта от нейното присъствие бе изписано на лицата им. Никой не знаеше каква болка носи в сърцето си. Усмихваше се и не позволяваше  това да я сломи. Правеше букетите с такава любов и ги поднасяше с нежност. Една млада двойка усилено се интересуваха от бизнеса ù. Разпитваха за най-малките детайли. На Яна и мина през главата идеята да продаде магазина.

-Искате ли  да продължите вместо мен? Аз и без това мислех да се откажа. Ще попътувам малко и кой знае!? Може да ми се отвори нова възможност…

-Разбира се! Това е голяма радост и изненада за нас – младата жена не можеше да скрие радостта си и прегърна Яна.

 -Благодаря ви!

-Аз ви благодаря! Щастлива съм, че ще продължите да раздавате красота. Виждам  какъв интерес  проявявате и начина, по който докосвате цветята ме уверява, че точно вие сте хората за тази работа. Нека да подготвя всичко и ще ви се обадя до ден.

Яна не вярваше, че така бързо и лесно всичко ще се нареди. От вълнението главата започна да я боли така силно, че от носа ѝ потече кръв.

-Моля те, Боже! Моля те за малко време, моля те…

След няколко дни, тя даде ключа на новите собственици. Стиснаха си ръце, пожелаха си късмет и се разделиха.  Отново пое към малката, калдъръмена уличка. Наслаждаваше се на пролетното слънце. Вдишваше дълбоко всяка глътка въздух. Не чувстваше болка, нито умора. Само някакво ново чувство, което и даваше спокойствие.

Отвори скърцащата врата на домът за сираци и се запъти към кабинета на директорката. Зад старото бюро стоеше възрастна жена, която я погледна изпод очилата и се усмихна при вида на момичето.

-Какво те води на сам дете? 

-Искам да направя дарение за домът, но искам да ме уверите, че децата ще получат всичко. Парите няма да стигнат за поддръжка на сградата за това искам да им се набавят най- нужните неща. Грубо направих сметка и знам, че ще могат да се хранят добре около година.Ще купим дрехи най- вече якета и завивки. Знам колко са студени зимите тук. И още нещо много важно госпожо директор. Когато дойде лятото ще ги заведете за два дни за зърнат морето. Нека усетят вълните , нека стъпят на ситния пясък, нека вдишат морският бриз. Обещайте ми, моля ви! – старата жена не можеше да повярва какво се случва. Никой до сега не беше правил и на половината на това. Заплака  от радост и от мъка.

-Обещавам ти, дете! А ти от къде взе толкова пари? Всъщност въпроса ми е, защо ги даряваш? Та ти си толкова млада и можеш да направиш толкова много с тях. Защо, Яна?

-Така е! Както казахте, аз мога да направя много неща, но тези деца нямат този шанс. Не и докато не бъдат осиновени или като мен не навършат години и не им се даде възможност за в бъдеще. Ето за това, искам молбата ми да бъде уважена. Не се тревожете за парите. Продадох магазина и цветята. Също така и жилището си, до няколко дни ще го освободя.  И преди да ме попитате къде ще отида, ще ви кажа, че ме поканиха да работя в голяма компания за цветя и доставки в Англия. Едва ли, скоро ще се върна. Мислено помоли за прошка за лъжата, която изрече.

Буца заседна в гърдите ѝ. Искаше да каже на някого, че живота не я иска вече. Искаше да крещи, да излее болката, която беше по- силна и от болестта. Искаше да изрече на глас, че се страхува. Но успя да овладее емоциите си. Прегърна жената, сякаш се сбогува и побърза да си тръгне.

Пред домът и беше спрял автомобил и от него слезе д-р Димитров.

-Здравей, Яна!

-Здравейте, докторе! Какво ви води насам? – тя отново се вгледа в зелените му очи. Този път той не се усмихваше.

-Трябваше вече да сте взели решение и аз… Извинете ме! – някакво напрежение го правеше да изглежда различно от болничната стая.

-Заповядайте, влезте! Ще направя чай – той огледа домът ѝ. Видя всичко събрано в кашони и се смути.

-Заминаваш ли?

- Не! Или може би да, не знам – тя разказа как е продала магазина и домът си и как е  постъпила с парите. Той слушаше и се възхищаваше на смелостта . Такава сила у толкова малка и нежна душа.

- След два дни ще постъпя при вас докторе и каквото е рекъл Господ, това ще е.

-Това е добре, че ще те оперирам, но не те разбирам. След като ще се подложиш на операцията, защо тогава правиш това!?

-За да подаря надежда на тях и на себе си. Ако това е края ще съм щастлива, че живота ми не е бил напразен. Макар и временно, тези деца ще имат мъничко топлина в сивия си живот. Ако всичко е наред, то тогава ще започна нов живот. Няма да имам нужда от нищо, защото надеждата и вярата ще са с мен.

 Яна не издържа операцията. В деня, в който почина всички, които я познаваха сякаш бяха докоснати от духа ѝ. Пролетният вятър беше нейното последно докосване като милувка по лицата им.

А това е само един човешки живот! Колко ли още такива има? Защо?...     Справедливо ли е?