За първи път сме седнали един до друг. Не под ъгъл от двете страни на масата, а точно един до друг от едната страна. Късно е. Минава полунощ. Има и други хора, не сме сами.

-          От какво е?

-          Чу ме много добре.

Някой вдига наздравица, ръцете ни се допират.

-          То не става така. Аз искам за мен да пишеш. Всъщност и аз не знам как става. И точно не пиша за един-единствен човек.  Един, един… също си помисли, че пиша за него, а аз пишех, за да се спася. Да остана жива… Да остана жива… Жива! Извади ми всичките зъби, три пъти ми точи кръвта до последната капка, пет години умирах от глад и студ, и адска мизерия, и страх… и ме окраде до голо. До голо. Кой нормален човек ще повярва, че за него съм писала. Изрод. Абсолютен изверг. Искал книга. Да му я напишат тия, неговите от Бояна. Кукличките му. Чудовище! Чудовище без мозък! Изрод1 Изверг с рускини! И с някаква, която работи уж в банка. Като мен. 

... Кънти в мозъка ми… Продължавам без глас.

 И този един-единствен човек ми е стимул… вдъхновението. Например всичките ми любовни сцени  са измислени. До една.

-          Мъж.

-          А-ха.

Той не пуши, но пали цигара. Аз му гледам ръцете. Хубави са. Дърпа дълбоко от цигарата и с неговата чаша докосва моята.

-          А за мен?

-          Нямам обяснение. Аз дори не те познавам. Бях слушала само за теб.

-          И какво?

-          Преди около 30 години някой ме беше пратил при... в София.

-          Толкова ли си стара? А дойде ли?  И се смее.

-          Не.  Аз май се доверявам само на жени. Фризьорка, зъболекарка, гинеколожка, адвокатка, а и ти тъкмо започваше. А как…

Усетил ме какво ще го попитам, си поглежда ръцете. Дори леко си разперва пръстите, после си обръща дланите, после отгоре. Изключително красив жест!

Огромните 10-15 метрови борове се поклащат мощно пред прозорците в тъмното. Красота!

-          В Москва загубих близо два милиона. В ония години. Върнаха ме не в първи клас, а в детската ясла.

-          Те ги умеят тези неща. И аз от рускини си патя… и то жестоко. Майка, дъщеря и син. Ти май ги познаваш. Внимавай! Тръгвам си.

Той ме изпраща до входа.

-          Избери си от написаното ми – и му подавам листчето с паролата ми в литературния сайт „Откровения”. Докато ти отсъстваше, аз писах. Той пъха листчето в джоба на ризата си.  Лягам си.

Кога ли ще минат тези две седмици? Днеска е първият ден. Нямам настроение, главата ме боли, уморена съм и от хора и от работа. И… и ми се пише. Хубаво… За него. И трябва да му кажа, че съм нарушила едно от условията. Точно това не мога да го спазвам. Някой ми иска някакви кафета. Извинявайте, отнесла съм се – си мисля. Или въобще не съм тук.  Правя кафета след кафета, мия чаши, разнасям чинии, но в главата ми е само кога ще се върни и какво да… Минават двете седмици, а той не се връща. Жалко. Липсва ми. На третата накрая от някаква кола слизат двама мъже. Дъщеря ми звъни. Говоря и ги гледам. И се моля да е той. Надалече не виждам. Да, той е. Сега ще му кажа.

-          Наруших едно от условията.

-          И аз.

-          Кой е пръв?

-          На листчета и ще си ги разменим.

-          Добре.

Късам на две половини един лист от осветения си тефтер и едната му я подавам. Сяда и с някакъв супер химикал бързо написва нещо. После старателно сгъва няколко пъти листчето, докато стане на малко кубче. Аз също пиша с моя химикал от 20 стотинки, като свещички от църквата ми са. „Учтивата форма Вие отиде по дяволите.” Опитвам се да го сгъна като него, не успявам, той разтваря длан. Сгънатото листче ми прилича на малко зарче, хвърлено на 6. Той бързо отваря моето, аз още се мъча. Най-напосле. Поглеждам го. Той кима с глава.

-          Вие?!

-          Ти!

Препрочитам го за кой ли път. „Купих си къща в Тампа. Трета седмица мълча.”

„Копеле! Богато копеле!”  - е първата ми мисъл. Бавно се опомням.

-          Ще ме заведеш ли там? – го питам невярваща още.

Той кима.

-          Ще ти разкажа нещо. Онова чудовище е пред очите ми. Започвам: Цели  седем години бях в София с един… с един… нямам определение. Който дори и в метрото не ме заведи да се повозя. И когато му го казах, той започна да се хили като простак. Тоя всъщност е абсолютен простак.  И страшно алчен. И Чудовищно жесток. Затова те моля поне ти… Гласът ми секва, очите ми се пълнят със сълзи, после протичат по лицето ми . Нито ги крия, нито ме е срам и на никого нищо не спестявам вече.  И сега обяснява, че съм била писала за него. Тоя е напълно луд. С рускини. За които краде.

 Той се приближава към мен, аз бърша с длани бузите си. Само не ме пипай – си мисля. Навежда глава, неговото лице почти допира моето и само чувам, някак много тихо:

-          Тази седмица съм тук. 

-          Нямам ток.

-          Спокойно. Първата ми професия е елтехник.

Поглеждам го невярващо. Маже някакво сладко от боровинки върху шоколадови вафли. Те са начупени на пaрченца и той слага върху всяко от тях по една голяма лъжица сладко и ги лапа на една хапка.  Черното сладко блести в устата му на светлината от крушката.

-          Като елтехник започнах. И целият ми живот е фаза-нула, фаза-нула. Плюс-минус. Високо напрежение. Опасно за живота. Наистина целият ми живот е… опасно за живота.  

Да му вярвам ли, си мисля аз. Цялата чиния е омазана с лилаво сладко. Изморен е от пътуването. Той продължава.

-          Никакъв проблем. Един кабел от 30 метра.

-           Късно стана. На децата им е студено. Тази нощ ще сме на свещи. Утре.

Припламват свещи  по голото му тяло. Пред очите ми… Какво ми става, Господи?

-          Научих нещо за теб.

-          И какво е то?

-          Като малък си бил голям разбойник.

Никаква реакция. Все едно ме няма и нищо не е чул. Косата му е мокра още, отзад изглежда по-тъмна и някак на кичури. Защо не ми замириса на нищо? Единственото, което направи оня жест с ръцете. Мълчим и двамата. Защо му го казах? Усетил ме какво си мисля, замислен, някак наранен, връща се в спомените си. Помежду ни става тягостно. Трябва да му се извиня.

-          Не точно разбойник, ами много си се биел. – опитвам се и аз не знам какво да кажа.

Той ме измъква с откровеността си.

-          Бяхме само тримата. Брат ми, аз и майка. Гладни и озлобени…

Мълчаливо се разделяме.