На Р

                              „Боже, дълъг е пътят

                               и е тежък товара…”

                                                    gabi-gabi

„Една сутрин се събудих напълно оздравял.” Такава е горе-долу последната реплика на онзи злополучен герой на Бото Щраус, след като дълго време бе боледувал раздялата си с неговата незаменима Ан. Проблемът е, че тя един ден внезапно го изоставила и той дълго време след това се тръшкаше и разхвърляше томахавки, защото не можеше да я прежали. В този епизод няма нищо  ново, нито невероятно; случва се твърде често и дори не е лишено от баналност. И си го припомням не толкова поради обстоятелството, че ме е споходила подобна мелодрама, колкото поради наличието на терапевтичен ефект, просто ей така - от нийде – нищо. Тоест – болката е отшумяла и се събуждаш здрав и чисто нов. Разликата все пак е, че в онзи разказ това е своеобразен финал, докато при мен – своеобразно начало. В този смисъл моята намеса би трябвало да е едно продължение на онази приключена история, защото все ми се струва, че е доста трудно осъществима подобна терапия; някак си много набързо се случва от едната крайност в другата – значи, събуждаш се и започваш нов живот, защото незаменимата Ан се оказва не чак толкова незаменима. Тъкмо този нов живот имам предвид и поемам щафетата там, където онзи приключил. Веднага трябва да подчертая наличието на това новопоявило се чувство на задоволство и пълнота от домашния уют, когато най-много ти се иска  да спиш след обилно похапване и все така и завинаги да продължаваш да го правиш. Спомням си онзи знаменателен френски филм „Блаженият Александър”, където героят, след като благополучно овдовя, си беше изработил специална ежедневна програма, в която се повтаряше неизменно все една и съща фраза: „Да спя!”  И го правеше твърде успешно. По подобен начин, след сполучливата терапия, веднага попаднах в обятията на Инсомния и се почувствах истински щастлив. Докато преди балансирах твърде рисковано на ръба на безумието и трудно можех да намеря покой, сега попаднах окончателно в лоното на покоя и трудно мога да бъда лишен от благодатната му нищета.

Понякога насън разговарям с майка ми, защото наяве не мога; тя е отдавна мъртва и това очевидно пречи за един нормален диалог. Сега си мисля, че е трябвало да го правя по-често, когато беше още жива, но не го правех, защото не можех да понасям болката в тревожните ù питащи очи.

Онази Ан (не същата) на Бото Щраус (друга е) очакваше да ù разказвам приказки, а аз обичам да мълча. Винаги съм го правил с подобаваща сериозност и това ми се отдава безпроблемно. Предпочитам да разказвам приказки за себе си и на себе си, но това са други приказки – изровени от мълчанията, защото те се трупат в небесата. Ако сега или някога се появи принцесата във вид на жаба, то несъмнено бих избрал алтернативен вариант, защото всички принцеси и всички жаби по света са ми еднакво безразлични. Това мислех да кажа на Ан, но не ù го казах, защото отложих за следващия път, когато нея я няма.

„Дотук добре” – казал онзи неосъществен Икар при полета си от тринадесетия етаж. И вероятно ще става все по-добре. Отначало констатирах, че я няма болката вляво, след което и всички останали болки ги няма. Това е една виеща болка, която скита нощем в мислите ми и ме кара да скачам в просъница и да повтарям онова същото име, което се появи след затръшването на вратите, защото винаги съм имал респект от затръшващите се врати. Случвало се е да се разплаквам от вида на всяка малка уличница – просеща любов или всяка самотна майка – просеща внимание, защото бях забравил своята самотна майка; сега вече не ми се случва. Имало е моменти, когато съм бил готов да прегърна целия свят и да дам последната си риза, но сега се чудя как е било възможно; не бих дал дори половин ръкав. Имало е моменти, когато всеки неин стих (отнася се за нея, разбира се) и всеки акорд от нестихващата Полонеза, когато пианистката вече си е заминала, отекват в душата ми с проглушаваща тъга, но то беше някога. Имало е моменти, когато всяка сълза от Преображенията на Димитър Войнов и всеки камък от разбитите скулптури на Камий Клодел се трупат в тишината на самотната ми лудост; вече не си спомням кога беше и това не е сянката на Камий; няма как да бъде тя и онзи вой в края на февруари прогони блаженстващите паяци от петолинията на квадратната вселена. То не е инфаркт, нито вятър и всички виолетови сънища са еднакво монотонни. Сдобих се с пълнолуния (паузите са извън клавиатурата) и сега се радвам на поредното си благополучие.

Трябва да спомена, че терапията  се оказа успешна и предимствата ù се ползват с препоръка. Останалата част от битието се побира в радостната простота на една необятна чалга.

Ще се наложи да се преместя по-близо до телевизора и да гледам турски сериали. Ето, че се сдобих в всичко необходимо за едно безметежно оскотяване. Противоречията изчезнаха съвсем, когато бутилката замени успешно всички наложени отсъствия и прогони мъртъвците в градините на Едем. Диалогът с бутилката е винаги твърде занимателен, доколкото всяка бутилка си има душа. Този факт е установен още от Бодлер и аз изследвам неговата ефикасност с усърдието на убеден прозелит. Преимуществата на едно съжителство с бутилката се състоят в обстоятелството, че тя няма никога да ме изостави или предаде, нито да прояви недоволство от моята непохватност; проверката даде положителен резултат.

Обичам да се възползвам от тези преимущества и безспорно така ще продължи. Не съм достигнал още до фазата на белите мишки, но и то вероятно ще стане, доколкото е част от експеримента. Така че тяхната поява не би трябвало да ме учудва.

Напиването е своеобразна лудост, в която има участие всяка отсъстваща Ан и частична компенсация за всички несбъднати преображения. Ерго, има резон подобна профилактика и не би трябвало да се изпусне инициативата.

Напоследък, с притихването на депресията, ми се присънва все една и съща – почти идилична картина с почти неотстъпна последователност.

То е някакво балканско селище накрая на света със затихващи функции (много станаха такива напоследък) - почти затрупано в снега и, разбира се, къща с двор и куче. Вече съм сигурен, че там някой ме чака, защото всички селища накрая на света крият в своето безмълвие един несбъднат сън. Разговарям с нея по телепатия и ми е ясно, че това е същата онази несъществуваща Ан, която се крие зад друга идентичност. Доста е налудничава подобна аргументация, но в момента не разполагам с подходяща друга. Приемам я с всичките ù недостатъци, тъй като снегът продължава да засипва тъмните ми сънища и нощем в паузите между всяко прераждане чувам хлиповете на онези гладни чакали от онези пустеещи дворове, изпълнили галактиката с ненаситност. Чакалите безспорно съществуват някога и някъде, но аз не зная дали от онези пустеещи дворове, или от пустеещите души; то май е едно и също и по едно и също време. Някъде в дистанцията между Персей и Касиопея или може би сред гладния вой на чакалите прокънтява задушаващият стих на анонимната Габи, която също е онази несъществуваща Ан в един безкраен свят от тъга:

                                        „... и не мога да пия,

                                             и не мога да плача;

                                             мога само да крача

                                             и да чакам да съмне...”   /gabi-gabi/

Винаги съм знаел и то вероятно не би могло да бъде друго, че някъде съм чакан и дори често ми е било известно къде се случва това, тъкмо поради което не отивам никъде. Аз съм като онова Буриданово магаре, което умряло от глад между две копи сено, защото не успяло да разреши дилемата към коя от тях да се насочи. Разликата е, че при мен подобна дилема не съществува. Обратно на постановката, по някакви странни обстоятелства предпочитам да си пасувам и тази тенденция е непоклатима. Както при игра на карти, така и в играта на живота, аз винаги съм „пас”. Това не е верую, това е просто съдба и в този смисъл ми става ясен проблемът на всички Буриданови магарета по света.

Всъщност, избягвам да ходя където и да било, защото зная, че моето участие е винаги закъсняло. Където и да пристигна, съм достатъчно закъснял и тази тенденция се натрупва, поради което всяка инициатива се обезсмисля априори.  Тази тенденция се наложи, когато някога (вероятно при раждането на вселената) тръгнах за една среща, а попаднах на погребение. Оттогава винаги се опасявам, че отивайки на среща, отивам на погребение и това е съдба.

Поради което престанах да ходя както на срещи, така и на погребения, не можейки да различа едното от другото.

Но разполагам с компенсация. Имам един прозорец на високо място, откъдето си мисля, че виждам онова село накрая на света и онази къща с двор и куче. Понякога ми се струва, че чувам в полунощ воплите на тъгуващото куче.

И разговаряйки със себе си, продължавам да твърдя, че Ан не съществува. Понеже съм сам в диалога, а то винаги е било така и героят на Бото Щраус ми е симпатичен, няма как да сбъркам диагнозата и няма как да променя терапията; това не се налага по уважителни причини и прогнозата е достатъчно благоприятна. През следващите хилядолетия се очертава положителна тенденция и всички самотни кучета ще си имат свой двор и достатъчно сняг, където да легнат, трупайки пълнолуния в кучешките си души.

Както отбелязах, напоследък ставам свидетел на забележителна метаморфоза. Вече не мога да се оплача от нищо и съм доволен от битието, а най-вече от себе си. Почти се радвам на съдържанието на един обикновен хладилник, понеже нищо друго не ми трябва. Радостната перспектива на пълния хладилник игнорира тази на празните души. Часовникът от отсрещната стена продължава да мести стрелките си, изпълнени с вечност, но не го чувам, понеже съм перманентно глух. Въпреки това явно Бетовен не е присъствал в миналите ми прераждания, тъй като не успях да напиша нито една нота през живота си. Дори не поисках да го сторя, което едва ли би могло да натъжи особено Бетовен.

Безспорно съм пригоден за пасажер на кораба на Одисей, въпреки че такъв няма, а самият Одисей отдавна е мъртво пиян и никакви сирени не могат да го трогнат. Тръгвам си от кораба на Одисей. Ясно е, че не умирам и е ясно, че продължавам нанякъде, само че не помня посоката; моята Итака се губи сред пристанищата от мъгла и вероятно липсва всякаква Итака. Вероятно и Пенелопа липсва; то е дори твърде логично. Прибавям я към останалите липси и продължавам.

Вече не ме безпокоят онези фрагментарни паузи от тишина, които заблестяват в полунощ след сянката всяка умираща Бътерфлай и залязват в сянката на Пучини.

Вече ми е все едно и не обръщам внимание на късащата сърцето молитва на Камий Клодел, защото тя е потресно забравена и всяка лудница си има своя агонизираща Камий.

Не мога да предложа изход от изпепеляващата тъга на Ефи Брист на Фонтане, защото сънувам непрекъснато една гаснеща Ефи Брист и изход няма.

Не мога да запълня цялата пустош в душата на Карис от Виа Мала, защото когато реша да го сторя, ще открия погребение и изход няма.

Не мога да нарисувам лъч в очите на сляпата Дея, защото моят Гуйнплейн е тъжна гротеска на оригинала и изход няма.

Не мога да прегърна цялата палитра на Едвард Мунк, защото, оглушавайки, не забелязвам никакви палитри и изход няма.

Дори да притежавам цялата мощ на Христос, не мога да прегърна  страдащото човечество, защото не вярвам в Христос и изход няма.

Добре съм и ставам все по-добре. Повтарям това, защото няма какво друго да повторя. Ето тук – на една ръка разстояние (такава е рекламата) е моята бутилка, която ми се усмихва подканящо. Вече вярвам в благоразположението на всяка усмихната бутилка и това не е само откритие на Бодлер. Диалогът продължава и става все по-наситено самотен. Не бих могъл да отида до онова затрупано от сняг и изпълнено с кучешка печал село на края на света, където някой ме очаква, но мога да посегна към бутилката.

И правя това с чиста съвест.

„Блажени са плачещите, защото те ще се утешат.” *

*  /2 – блаженства/