— Скъпии! — провикна се Ивет от кухнята. — Деничка се обади късно снощи за да съобщи една чудесна новина!
— И каква е била новината! — попитах равнодушно, докато човърках с вилицата омлета пред себе си.
Дени беше дъщеря ни, която порасна и напусна гнездото. Излетя чак до Америка.
Жена ми спря да мие чиниите и дойде при мен в трапезарията.
—Дени вече не била стажантка... Повишили са я! — извика радостно тя.
—Браво! — казах аз.
Усмивката на жена ми бавно изчезна.
—Само това ли ще кажеш, Мартине? — каза с укор тя. — Не се ли радваш, за дъщеря си, какво ти става?... О боже, защо още не си закусил, ще закъснееш за работа...Добре ли си?
Пет въпроса за една секунда, на кое първо да отговориш? Разбира се, че се радвах за Дени, но сега просто не ми се говореше. —Виж, скъпа, успокой се, добре съм — казах аз. Но излъгах. От известно време, бях разсеян, унил и замислен. И нямах желание за нищо.
— Не ти вярвам — тръсна глава тя — Виж се какъв си. Даже ми се струва, че си отслабнал.
Инстинктивно се ...