Депресия
— Скъпии! — провикна се Ивет от кухнята. — Деничка се обади късно снощи за да съобщи една чудесна новина!
— И каква е била новината! — попитах равнодушно, докато човърках с вилицата омлета пред себе си.
Дени беше дъщеря ни, която порасна и напусна гнездото. Излетя чак до Америка.
Жена ми спря да мие чиниите и дойде при мен в трапезарията.
—Дени вече не била стажантка... Повишили са я! — извика радостно тя.
—Браво! — казах аз.
Усмивката на жена ми бавно изчезна.
—Само това ли ще кажеш, Мартине? — каза с укор тя. — Не се ли радваш, за дъщеря си, какво ти става?... О боже, защо още не си закусил, ще закъснееш за работа...Добре ли си?
Пет въпроса за една секунда, на кое първо да отговориш? Разбира се, че се радвах за Дени, но сега просто не ми се говореше. —Виж, скъпа, успокой се, добре съм — казах аз. Но излъгах. От известно време, бях разсеян, унил и замислен. И нямах желание за нищо.
— Не ти вярвам — тръсна глава тя — Виж се какъв си. Даже ми се струва, че си отслабнал.
Инстинктивно се хванах за биреното коремче под масата. Там си беше. То ако се отслабваше така бързо...
Жена ми дръпна едно столче и седна срещу мен.
— Скъпи, вече не си първа младост, трябва да намалиш темпото. Може би си просто си преуморен и...
— Два пъти секс седмично не са много — прекъснах я аз.
— Глупако мой — тя се засмя, но изведнъж пак стана сериозна:
— Ама ти изобщо не чуваш какво ти говоря, работата ти имам предвид. Трябва да си взимаш по-често отпуск.
Ако бях в настроение щях да и кажа, че меракът при мъжете умирал последен. Но сега само я погледнах и се опитах да се усмихна. Тя седеше пред мен с разчорлена коса и ме наблюдаваше загрижено. Ивет е перфектна съпруга и домакиня и аз продължавам да си я обичам след 23 годишен брак. Единственият ѝ недостатък е, че много говори, но аз съм търпелив човек. Е, не колкото нея, защото аз не бих се оправил и един ден сам в тази къща. Та аз дори един омлет не мога да забъркам. Единственото ми домакинско задължение е да поливам и да се грижа за цветята на двора. И то го правя, защото ми е хоби. Любител градинар съм. Обичам цветята. Но и тях занемарих последно време...
Ивет като че прочете мислите ми и каза:
— Не си поливал и цветята. Увехнали са. Трябваше да ми кажеш, Мартине. Мислех, че ти харесва...Но може би имаш бърнаут, нормално е, трябва да си починеш...А защо не отидем на море? Наистина! Скъпи, не е ли е чудесна идея? Препоръчаха ми едно чудесно място с бунгала...
— Ще видим! — прекъснах я аз и станах от масата.
— Но...чакай само да...
— Май ще трябва да излизам. Чао, скъпа!
. . .
Винаги съм знаел , че съдбата беше благосклонна към мен. Всичко в живота ми, като че ли се уреди от само себе си, без особени усилия от моя страна. Осъзнавах, че голяма роля в това играеха и заможните ми родители. От тях наследих фамилната къща с големия двор в центъра на града. Но никога не съм имал свръхочаквания от живота, нито болни амбиции, нито пък недостижими мечти. Стигаше ми домашният уют и спокойствието, което то ми носеше. Доскоро бях щастлив и жизнерадостен човек. И за да съм такъв, не винаги ми трябваше специален повод.
На работа съм тръгнал пеш. Наблизо ми е. Навън юнският ден е страхотен! Утрото ухае на цветя. А липите...какъв божествен аромат се носи от тях...Но сега на мен ми е напълно безразлично. Преминавам през градския площад, като талпа, без да обръщам внимание на нищо. Имам усещането, че се наблюдавам отстрани, и че сънувам. Май съвсем откачам. Приближавам сградата на Общинска администрация, където работя. Главен експерт съм в отдел "Стопански дейности и анализи". Не звучи особено вълнуващо, но за сметка на това работата е спокойна. Влизам и забравям да поздравя портиера на входа. Често взе да ми се случва. На етажа се сблъсквам с новоназначената млада колежка. Винаги се облича предизвикателно. Днес е с рокля, която няма как да бъде по-къса. Усмихва ми се. Аз я поздравявам и отминавам. Не ми е до флиртове, а и закъснявам. Но тя бърза да ми съобщи, че началникът е наредил да се явя веднага при него. Нещо съм сгафил.
Преди да почукам на вратата на шефа, влизам в тоалетната и взимам под езика едно хапче. Не ги знам какви са. Попитах в аптеката за успокоителни, и ми дадоха тези. Помагат малко, но концентрацията ми отива към нулата.
Влизам в кабинета на шефа. Той е стиснал устни и ме гледа. После ми подава документ за да го подпиша. Виждам че е заповед за отпуск. Петнадесет дни. От днес. Едновременно с това започва да ме мъмри. Направил съм каша с данните за една важна статистика. Но колегите щели да го оправят. Трябвал съм да бъда по-отговорен, но сега съм се нуждаел от почивка. Така ми казва.
Май морето е неизбежно.
„Чао шефе!“
. . .
— Скъпи, как ти се струва мястото? - попита ме Ивет. Беше се хванала за дървените перила на бунгалото и замечтано гледаше морето.
От терасата се откриваше хубава гледка към плажа.
— Не е зле — казах.
— Оф, Мартине! — избухна тя. —Моля ти се, ела вече на себе си! До кога ще си такъв кисел?
— Нали знаеш, че така се изразявам винаги?
— Не! Не знам!
— Хайде да прекратим това! — казах аз — Мястото ми харесва!
— Добре! — въздъхна тя. — Да пренесем багажа от колата.
Бяхме пристигнали току що и през целия път бе шофирала Ивет. Но когато преместихме всичко в бунгалото, се оказа че белият куфар липсва.
— О боже! — Ивет се хвана за главата. — Там ни бяха банските и всички други неща.
Чак сега се сетих, че забравих да натоваря единия куфар в багажника. От ден на ден ставах все по-разсеян.
— Съжалявам, скъпа! Аз съм виновен.
– Както и да е! — въздъхна тя. – Хайде, да отидем да си купим други!
Нямах друг избор освен да се оставя на жена ми, да ме влачи след себе си по сергиите на близкото градче.
Едва привечер посетихме и плажа, и влязохме малко да поплуваме. Вечеряхме в ресторанта на комплекса — шведска маса с всевъзможни ястия. Ивет си напълни една чиния с рибни деликатеси, а аз изядох насила едно пилешко филе с броколи. Взехме си питиета от бара и послушахме малко музика. Накрая се прибрахме в бунгалото и седнахме на терасата, под ясното звездно небе. Ивет се бе въодушевила и не спираше да говори:
— Утре да се настаним на първи ред, до водата. Можем също да ползваме и басейна. Ти забеляза ли го къде е? А храната как ти се стори? На мен много ми хареса, само скаридите бяха отвратителни...
— Скъпа — прекъснах я аз, — ще си лягам!
Тези хапчета за смучене, май бяха сънотворни.
— Аз ще остана да се наслаждавам на нощта — отвърна тихо тя.
Знаех, че очакваше да се любим. И може би се обиди. Но аз нямах желание за нищо. И заспах.
Събудих се към пет сутринта. Спах непробудно и се чувствах учудващо бодър. Реших да изляза и да се поразходя покрай плажната ивица. Ивет лекичко похъркваше на другия край на голямото легло. Тя обича да се излежава. Изнизах се тихомълком навън и започнах да вървя по горската алея с наредените един до друг бунгала. Продължих към морето и се изненадах, колко много хора се шляеха по плажа, толкова рано. Слънцето бе започнало да се показва над скалистия нос в далечината, а морето беше като огледало — тихо и спокойно. Поех си дълбоко свеж, морски въздух и издишах. Май наистина се чувствах по-добре. Но за всеки случай си взех една таблетка под езика. Поне нямах чувството, че се наблюдавам отстрани.
След половин час вървене по брега, реших че е достатъчно. На връщане взех две кафета от една лавка — ще изненадам Ивет, като и поднеса димящо кафе в леглото. Тя обича. Спрях за малко пред бунгалото, за да се полюбувам на една пъстроцветна хортензия. Не я бях забелязал досега. Имах същата на двора, но нещо не искаше да расте. Тази беше по-красива. Влязох вътре и разбрах, че Ивет е станала. Взимаше си душ. От полуотворената врата на банята излизаше пара и се чуваше шуртенето на водата. Такава си е тя. Обожава да се къпе. Може да стои във ваната с часове.
Започнах да изпитвам известна вина, че снощи просто така я зарязох на терасата и отидох да спя. Мина през ума, че сега мога да си поправя грешката. Съблякох се по боксерки и легнах на леглото. Когато излезеше от банята, щях да я привикам да легне при мен. Знам, че нямаше да откаже, колкото и да ми беше обидена.
Шуртенето на водата спря. Ивет излезе от банята, увила косата и тялото си в бели хавлии. В стаята нахлу ухание на сапун и шампоан. Беше с гръб към мен и не ме забеляза. Отиде до прозореца, огледа се навън, после се обърна и...изпищя!
Жената, която всъщност се оказа, че не е моята жена, започна да крещи нещо на руски. Толкова се изненадах, че я гледах като гръмнат от леглото, без да се помръдна. Какво търсеше тази рускиня в нашето бунгало, и къде беше Ивет? Секунда след като получих просветление, че това не е нашето бунгало, вратата се отвори и влезе руснакът. И той носеше кафе.
Няма смисъл да обяснявам в каква шантава и конфузна ситуация се оказах. Целият плувнах в пот, докато успея да се обясня. Добре, че мъжът знаеше малко български. Измъкнах се невредим. Физически.
А в нашето бунгало, за мое учудване, Ивет продължаваше да спи. Горката, била е много по-изморена от мен. Седнах на крайчеца на леглото, а черните мисли отново започнаха да прояждат като червеи съзнанието ми. Нямах намерение да разказвам на жена си за случката. Какво можех да ѝ кажа: " Знаеш ли скъпа, ти докато подремваше тук, без да подозираш нищо, аз причаквах в съседното бунгало една рускиня да излезе от банята. Но мъжът ѝ дойде и развали всичко." Не, нямаше да и кажа нищо.
След още две нощувки престой, Ивет разбра, че няма смисъл да ме мъчи. Съвсем се бях затворил в себе си. Мълчаливо си събрахме нещата и се качихме в колата. Тя дълго гледа към морето, преди да запали мотора.
Май трябваше да тръгваме.
„Чао моренце!“
. . .
Ивет бе категорична, че трябва да се прегледам и ми запази час при психиатър. И тя страдаше заради мен.
Таксито ме свали в горещия следобед, пред една неугледна кооперация в още по-неугледен квартал. Нарочно предпочетох такова място. За да не срещна евентуално някой познат.
На входа имаше табела: "Д-р Иван Матушев — психиатър - психотерапевт", ет. 3". Качих се нагоре по стълбите и се озовах в малък коридор превърнат в чакалня. Нямаше никой.
Бях подранил, но се приближих и почуках на вратата. Тишина! Натиснах бравата и надникнах вътре.
Докторът, облечен в типичното за лекарите бяло манто, седеше прегърбен на една кушетка и гледаше замислено пред себе си. Това което ме изуми обаче беше видът на кабинета. Навсякъде, по етажерки, масички и столове имаше книги, брошури, стари вестници, и какво ли не още. И всичко това беше в пълен безпорядък. Като безпорядъка в моята глава.
— Имам запазен час на името на Мартин Карамфилов — казах аз.
— Ела, ела! — докторът ми махна с ръка да влизам и ме погледна бегло, с добродушно изражение.
Беше брадясал. Със сплъстена, сиво черна коса. Ивет ме беше предупредила, че психиатрите не са като другите доктори, и че са странни. Но за този била чувала, че е голям професионалист.
Преместих две книги от един стол и седнах.
— Какво става? Да не си загазил нещо? — попита ме с насмешка докторът. Усмихваше се, но продължаваше да гледа пода.
— Може да се каже. Щом съм стигнал до тук.
— На колко години си, момче? — продължи в същия дух той.
— Момчето е на 47 — отговорих аз.
— Ооо! Има още хляб в теб – той се засмя. — Някога и аз бях млад и красив, и пълен с мечти...
Докторът говореше спокойно и провлачено, с учудващо приятен тембър на гласа.
— Знаеш ли? — продължи той. — Следвал съм медицина в Германия и съм написал десетки научни статии. Написал съм и книги. Но сегаа... но сега всички живеят по-добре от мен в този скапан свят.
Каза това и се умълча.
Отначало, думите му направо ме хвърлиха в тъч. Този д-р Матушев се оказа голям чешит. Сетих се, че може нарочно да се държи така. Някакъв психиатричен подход? Сигурно искаше да ме предразположи към непринуден разговор. И май успяваше!
— Животът понякога е несправедлив, докторе — обадих се аз. — Съдбата за едни е майка, а за други мащеха!
Не ме биваше много да философствам и само това клише ми дойде на ум.
Той продължи да мълчи, но после каза:
— А на теб какво ти има?
Поех си въздух и започнах. Споделих му с подробности за това как се чувствах. Разказах му и за живота си. Излях си душата. Психиатърът през цялото време мълчеше и гледаше пред себе си. Не ме прекъсна, не ми зададе въпроси. Само кимаше с глава.
Когато приключих, усетих голямо облекчение. Докторът мълчеше, сякаш размишляваше, когато най-неочаквано рече:
— Това е така, защото сте прости.
— Моля! — помислих, че не съм чул добре — Не ви разбрах!
— Ами прости сте — повтори той. —Ти и такива като теб. И мързеливи. Животът ви е лесен, не преследвате мечти, нямате цели... И започвате да си измисляте болести...
Бях втрещен! И този ми бил професионалист! Смахнат тип? Изправих се готов да си тръгна, когато в кабинета припряно нахлу един мъж.
— Много се извинявам! — обърна се към мен новодошлият — Вие сигурно сте Мартин?
— Да! — промълвих — А Вие кой сте?
— Аз съм д-р Матушев — каза той. — Нали жена ви се свърза с мен, за да ви запази час?
Зяпнах мъжа пред себе, облечен небрежно с тениска и овехтели дънки.
— Тогава кой по дяволите е този? — извиках аз и посочих седящия на кушетката доктор, който продължаваше да гледа пода пред себе си.
— Елате за малко отвън! — каза мъжът представящ се за д-р Матушев.
Излязох в коридора, объркан и смутен, както никога. Мъжът затвори вратата на кабинета отвън и заговори:
— Човекът вътре е душевно болен и е мой пациент. Разбрах, че сте го помислили за мен. Много съжалявам наистина...постъпих лекомислено, но трябваше да изляза по спешност. Едни дрогирани боклуци са блъснали колата ми на паркинга...
— Но този човек вътре е доктор — гласът ми трепереше от нервна възбуда, — та той е облечен като доктор и ми каза, че учил в Германия!
— Не ви е излъгал! Следвал е там медицина, само дето не успял да се дипломира, поради семейни причини — каза доктор Матушев. Избърса потта от плешивото си теме и продължи:
— Вижте, не е редно да ви ги казвам тези неща, но виждам, че сте объркан по моя вина. Човекът вътре, цял живот си е мечтал да бъде лекар и когато не е успял, отключил болест и...сега ми е редовен пациент. Мисли си, че е доктор и затова обикаля с лекарско облекло. Платил е висока цена за мечтата си, но вярва, че я постигнал.
Стоях и слушах доктора, без да знам какво да мисля. Бях прекалено зашеметен за да разсъждавам, и само промълвих:
— Но...аз му се изповядах...
— В това няма нищо лошо, и той е човек, като всички други — каза докторът. — А сега ще те оставя да се успокоиш, докато приключа с него. И после ще поговорим и за теб.
Той влезе в кабинета и затвори вратата след себе си.
Още щом останах сам бръкнах в джоба си и извадих шишенцето с хапчетата. Имах нужда от една. Но се спрях, защото сякаш отново чух провлачения глас на човека вътре, който казваше: "Не преследвате мечти, нямате цели, и започвате да си измисляте болести". Постоях няколко минути с шишенцето в ръка, когато изведнъж нещо трепна в мен и задишах по-леко. Усмихнах се! Запратих лекарствата в коша до ъгъла и тръгнах надолу по стълбите.
Не, нямаше да изчакам д-р Матушев. Неговият "заместник" си беше свършил добре работата и нямах вече работа тук.
Когато слизах по стъпалата си мислех единствено за Ивет — за това как ще я прегърна силно, когато се прибера.
И май нямаше да е лошо, да полея цветята!
"Чао докторе!"
© Емил Боянов All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Благодаря, Живка!😊
-
Пишеш супер! Сюжет, увлекателно изградени образи, изненадващи обрати...Браво! Ще те следя.
-
Благодаря ви😊, Паленка и Вики, както и на SMooth и Боряна, със закъснение!
-
Браво! Хаха, май пациентът се е оказал добър специалист.
-
Поздравления!
-
Благодаря ти, Георги🙂!
-
Добре, че от скука реших да прочета нещо от случаен автор.
Не сбърках!
Поздравявам те. -
Интересно, увлекателно, замислящо. Ще продължавам да те чета, а ти не спирай да пишеш. 😊✌
-
Интересно написано, замислящо.
Само дето, депресиите са толкова сложни и объркани, че докторите рядко ги лекуват
Винаги човек сам се лекува, ако е нещо душевно, иначе няма как да му се помогне, само се насочва. -
Емо, писах ти на лични, но нека и от тук те поздравя за достойнствата на твоя разказ, който можеше да бъде първенец! 😍 До нови срещи в следващите предизвикателства, талантливо момче!👍
-
Много ти благодаря, Ивон! 😊
-
Хубав разказ! Добре си описал депресията с чувство за хумор и всичко с мярка.
-
Благодаря ви много, Дочка и Лина - Светлана! 🙂
-
Глас от мен!
-
"Не преследвате мечти, нямате цели, и започвате да си измисляте болести" Актуално и вярно, без значение кой го е казал. Успех!
-
Благодаря, Таня!
Милена, поласкан съм от вниманието ти😊. Благодаря! -
Хареса ми много, затова пак се върнах да го прочета. Гласувам с удоволствие
-
Хубаво пишеш! Успех!
-
Галя, винаги съм харесвал как ги тълкуваш нещата!
Благодаря ти! ☺️ -
Много интересен разказ! А още по-интересно става след прочита му, защото поражда страшно много въпроси и размишления за нещата от живота.И не само за депресията, мечтите и целите, но и за случайностите, които понякога преобръщат живота ни. Поздравления! И успех!
-
Благодаря ти Пепита😊. Поласкан съм!
Деа, сега виждам, че не съм ти отговорил. Благодаря ти много и на теб! 😊 -
Много увлекателно пишеш. Успех.
-
Много ми хареса! Успех!
-
Благодаря ти много за отзива, Краси! ☺️Ще потърся филма, сюжетът ме заинтригува. Мисля, че си права за забележката, не знам, защо съм го писал така!
Лидия, не знаеш, колко приятно съм изненадан да те видя в сайта! 😊
Благодаря ти! ☺️ -
"На работа съм тръгнал пеш. Наблизо ми е. Навън юнският ден е страхотен! Утрото ухае на цветя.."- струва ми се, че и първото изречение на този абзац трябва да си е в сегашно времето, но твоя е преценката, аз така го видях. Хареса ми, усмихна ме на няколко места, замисли ме - гласувам и успех! Напомни ми един филм, в който главният герой е психиатър и реши да обиколи света, за да разбере кое прави хората щастливи, за да може да помага на пациентите си. Един му каза, че избягването на нещастието не е пътя към щастието, а друг, че най-важното е да има цел и да продължи... "Хектор и търсенето на щастие" (2014)
-
Много философия блика от разказа ти, Бояне! Тъкач си на мъдрост, преплетена с хумор! Майстор си на диалозите. В тях вграждаш структурата на разказа си.
-
Благодаря ви, Роси и Милена! ☺️
-
Развесели ме, защото и двамата човека се бяха взели на сериозно, и двамата - пациенти в различни роли Но "докторът" си свърши добре работата и разсея облаците на меланхолията
-
Хубав разказ! Човек понякога сам прави живота си сложен! Успех!
-
Благодаря ви, Пепи, Блу и Патриция🙂.
Отдавна не бях публикувал тук и реших, де'т се вика от кумова срама да напиша нещо. Тръгнах да пиша хумористичен разказ, но се получи това. Дано не е някакъв симптом на депресия! 😀 -
Много ми хареса! Успех!
-
"Не преследвате мечти, нямате цели..." - хубав разказ. Успех!
-
Лудият "Платил е висока цена за мечтата си, но вярва, че я постигнал." - той си е наред с неговата вяра, другите край него да му мислят.
Поздравления! -
Искрено се радвам, че си тук, Ирина🙂
Според мен думата "депресия" е доста общ термин, в ежедневието го използваме като синоним на лошо настроение, подтиснатост, тревожност... Но предполагам, че в по-тежките ѝ форми е нещо ужасно.
Всъщност, в моето семейство аз съм се сблъсквал с това. Но не искам да си го спомням! -
Скоро четох за една терапия, която прилагат срещу депресия в Япония. Не знам дали е вярно.
Влизаш в ковчег, драпиран, удобен, ухае добре, носи се лека музика. След известно време затварят ковчега и започва симулация на истинско погребение. Как се повдига, носи, слага се в катафалката, всички подробности около това. После се минава през спускане в гроб и симулация на затрупването на гроба с пръст, пълната тишина, осъзнаването на целия този процес....
Казват, че ако не се побъркаш, със сигурност излизаш от там напълно прероден и с категоричната убеденост, че искаш да го живееш този пусти живот.
Хубав ти е разказът, Емо. Тези двама лекари въобще не са му изгубили времето -
Благодаря ви за отзивите, Скитница и Дени🙂.
Благодаря ти и на теб, Ив, за мен е чест, че се отби и при мен. Харесвам критиката. Когато в писаниците ни има слабости е добре да се посочват. Аз рядко се престрашавам да давам акъл, но няма да крия, че постоянно се изкушавам. -
Страхотно е!
-
Хареса ми! Разказваш увлекателно!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
