Традицията повелява всеки средновековен замък да си има кула, която да е обитавана от поне едно привидение. Средновековни замъци у нас доказано няма. За привиденията не е много ясно, имаме ли, нямаме ли. Със сигурност обаче, си имаме други странни същества, с  други не по-малко странни местообитания.

   Едно такова място бе куполът над южното крило на университета. Като изключим щатния пожарникар на сградата, никой и не подозираше, че в този неправилен осмоъгълно-сферичен обем се криеше огромен мезонет. На долното ниво бе складът на обитателя му, а на горното бе офисът му, който нерядко поемаше и ролята на спалня. Предвид естеството на работа на обитателя, по рафтовете на склада бяха подредени резервни лампи, луминесцентни тръби, кабели, брави за врати, водопроводни части, инструменти и всичко необходимо за дребни ремонти по сградата. В офиса бяха разположени резбовано дъбово бюро, масивен стол в същия стил и кожен диван, на които бяха сядали, лежали, а може би вършили и други дейности поне петима ректори на университета. Имаше и стар компютър, но той не бе с толкова благороден произход, защото бе ползван само от някакъв обикновен доцент. От бюрото, през прозореца на купола, се откриваше гледка към централната група на Паметника на Съветската армия. Този факт бе създал у обитателя на мезонета нещо като условен рефлекс. Всяка сутрин, щом погледнеше навън и зърнеше гордо вирнатия от войника автомат Шпагин, мъжът размахваше насреща му среден пръст. Правеше го без злоба и умисъл, просто по навик. Нощем мъжът бе Панталей Пантев и докато нямаше студенти, отстраняваше дребни повреди в сградата, а денем бе Пантуди в социалната мрежа и не ставаше от компютъра. Самотник като него, дори и там нямаше много приятели. Можеха да се изброят на пръстите на едната ръка, и то на ръката на невнимателен дърводелец – пожарникарят Фильо, Росен от охраната и една безработна братовчедка от Дружба. За сметка на това, те бяха хора с много свободно време и с много приятели. Пантуди четеше написаното от тях и коментарите от техните многобройни приятели, от време на време пускаше по някой лайк, но никога не се осмеляваше да напише нещо свое.

   Животът обаче понякога пренарежда своя пъзел по толкова странен начин, че една картина може бързо да се трансформира в друга, съвършено различна. Една януарска сутрин Панталей Пантев по навик вдигна среден пръст за поздрав на Шпагина, но ръката му увисна във въздуха. Над София се бе спуснала толкова гъста мъгла, че не се виждаше дори краят на елипсовидния перваз на прозореца, камо ли паметникът отсреща.  Това се случи и на следващия ден, и на по-следващия. Дали липсата на заплашително размахвания автомат или бялата мокрота по стъклото, но сякаш нещо отключи смелостта и въображението на Пантуди. На четвъртия ден от Голямата мъгла той написа в мрежата „Днес, заради мъглата, е най-подходящият ден да открадна Паметника на Съветската армия”. До края на деня получи тридесет и четири харесвания, осемнадесет коментара и дванадесет покани за приятелство. Прие всичките. От възбуда не можа да заспи. На следващата сутрин публикува снимка на паметника с текст „Тази нощ го направих. Него вече го няма. Чакайте само да се вдигне мъглата!!!!” С четири удивителни. Като Левски. Ефектът бе поразителен. Споделянията, харесванията, коментарите, предложените приятелства заваляха в геометрична прогресия във времето. Три дни по-късно публикацията имаше над сто хиляди прегледа. Пантуди бе на върха на щастието. И само се молеше мъглата да не се вдигне никога.

   Седмица по-късно една полицейска сирена разцепваше мрака на път към София.

   - И какво толкова се е случило, Попчалъклиев, че комисарят прекъсва отпуската ми и ти ме изкарваш посред нощ от вилата? – инспектор Крумов бе махмурлия и кисел. Порутената селска къща на дядо му трудно можеше да се нарече „вила“, но бе чудесно място за отпускарско бягство от напрегнатото ежедневие.

   - Шефе, помниш ли случая с кражбата на светофарите от софийските улици отпреди осем години? Комисарят се сети, че ти беше главен разследващ тогава. И затова…

   - Помня, разбира се. Крадецът беше Папи Карлсона. Той си излежа заслуженото, но мозъкът на кражбите се измъкна. Какво му е подобното сега?

   - Няма да повярваш. Откраднат е Паметникът на Съветската армия!...

   - Чакай малко, чакай! От последната кайсиева снощи минаха седем часа. Като прибавя и ледения душ преди малко, няма как още да съм пиян. Я повтори!

   - Правилно чу. Откраднаха паметника. Основната композиция горе на върха! Войника с шмайзера и цивилните. Тия долу – Супермена, Дядо Коледа, Жокера и останалите не са ги пипнали. Десетдневната мъгла се вдигна снощи и общинската охрана е забелязала липсата. Но кога е станало, не се знае... И сега от руското посолство мачкат премиера, той мачка министъра, тя мачка комисаря, той мачка нас. А ти си спиш на вилата...

   - Не е Шмайзер, Шпагин е... Руснаците, казваш, припират?... Някакви следи, улики?

   - Физически следи никакви. Сякаш металът е отрязан с меча на Йода, а композицията е отлетяла с Хилядолетния сокол. Няма къртене, чупене, нищо! Отрязано е като със скалпел! Извънземна работа! Всички звена на министерството са на крак. Претърсваме пунктовете за изкупуване на скрап. Складовете и леярните също. Разпитваме и старите познайници. Папи Карлсона е на топло в Пазарджишкия. А-а, да! Имаме и някакъв идиот, който е написал преди седмица в мрежата, че е откраднал паметника. Три дни събирал овации, после го позабравили. И знаеш ли с какво име се подписва гълъбчето? Пантуди! Прибрахме го. Колегите вече го обработват. Докато стигнем, ще е готов.

   „Обработването” бе в стаята за разпити. Но си имаше полицейски прийоми, които перфидно стъжняваха живота на арестувания. Светещата в лицето лампа отдавна бе демоде. Къде-къде по-ефикасно средство беше столът и масата да са заковани за пода, като разстоянието между тях да е с двайсетина сантиметра повече от необходимото, а предните крака на стола да са с шест сантиметра по-къси от задните. Няколко часа свличане на подобен стол и невъзможност за подпиране на масата карат бедрата да изтръпват от напрежение, гърба да се схваща от болка, а арестуваният да си спомня и майчиното си мляко. И всичко това без физическо или психическо насилие, надлежно документирано от две камери. Само лош интериорен дизайн...

   Когато инспекторът нахълта в стаята за разпити, Панталей Пантев тихичко хлипаше. Един поглед от страна на печеното ченге Крумов бе достатъчен да разбере, че този тук имаше толкова общо с обира, колкото Надка от Техническия отдел има общо с девствеността. Но това не пречеше да си го изкара на него за среднощното събуждане и за тежкия махмурлук. Погледа го втренчено няколко минути, преди да го почне:

   - Пантуди значи? Ей, и на великите обирджии не се посвенихте да посегнете! И я разкажи сега, Пантуди, как точно открадна паметника? С подробности!

   - Нищо не съм крал. Излъгах. Аз само за славата във фейса… Излъгах…

   - Аха. За славата... И какъв Пантуди си ти тогава бе, Панталее?! Никакъв Пантуди не си! Пунта Мара си ти! Не, не! Ти и за Пунта Мара не ставаш. За да си Пантуди, трябва да си обирджия. За да си Пунта Мара, трябва да си измамник. А ти какъв си? Никакъв не си! Ти си Пунтанел! Знаеш ли какво е Пунтанел? Не знаеш! Пунтанел е да се правиш на такъв, какъвто не си. Ама така да се правиш, че да осереш пейзажа! Знаеш ли кой е последният български филм, който гледах? „Пунтанел“. Или поне така си мислех, че се казва, докато му слушах цял месец рекламата по радиото. И когато отидохме да го гледаме с бившата, разбрах, че всъщност бил „Бунтът на Ел“! Ей такива, дето не могат да говорят, като почнат да ми правят филми и реклами, и осират всичко! Пунтанел! И ти си същият! Паметници ще ми крадеш! За славата, казваш! Е, сега за славата ще поседиш двадесет и четири часа тук, а ако разпише прокурорът, може и още! Пунтанел!

   Съобщението за ареста на Пантуди се появи в осем сутринта. То взриви социалната мрежа. За хората в нея той бе героят, дръзнал да направи това, което десетина правителства не бяха посмели. В девет часа имаше две групи, искащи незабавното му освобождаване и още три, приветстващи „демонтирането“ на паметника. В десет часа потребител, в знак на съпричастност, смени профилната си снимка със снимката на инсталацията „В крак с времето“. В единадесет сменените снимки бяха над десет хиляди. В дванадесет часа Външното министерство на Руската Федерация привика посланика ни в Москва и му връчи официална нота във връзка с престъпната небрежност по опазване на паметника. В един часа група от над хиляда поддръжници на Пантуди спонтанно и неорганизирано обсади Вътрешното министерство с лозунги за освобождаване на героя. Чуваха се и викове за оставка. В два часа няколко автобуса изсипаха жандармерия пред министерството, а от високоговорителите на един радиокамион, прозвуча записът на разплакан глас „Нищо не съм крал. Излъгах. Аз само за славата във фейса… Излъгах. Излъгах. Излъгах…“ Някой от тълпата изкрещя: „Пребили са го куките! Мамка им! На щурм!“ Тълпата се люшна с неистов рев. В три часа линейките започнаха извозването на ранените при сблъсъка. В четири часа правителството подаде оставка. В пет говорителят на Президентството на Руската федерация направи изявление, в което се казваше, че ако българските следствени органи са неспособни да открият откраднатия паметник, то Президентството на Русия има готовност да изработи и да дари точно копие на бронзовата композиция…

   Седмица преди извънредните парламентарни избори, априлското слънце се отразяваше от металния корпус на хеликоптер  МИ-26. Той висеше с новия паметник над постамента, а на скелето под него монтажници работеха по закрепването. Други работници монтираха месингови букви върху камъка в основата „Копие, дарено от…“ Голяма група пенсионери с развети червени знамена възторжено коментираше встрани:

   - Хайде сега да ги видим дали ще смеят да го пипнат гадовете! Преди беше от признателния народ, но сега е от Путин! Ще смеят ли да вдигнат ръка фашистите на него?! Ах, какой красавчик! Е, по-хубав е от стария! Руското си е руско!

   От прозорците на университета няколко омърлушени студенти също наблюдаваха монтажните работи. Един от тях използваше мощен бинокъл.

   - Ице, Ице, трябва да видиш това! – подаде бинокъла на приятеля си – Погледни пълнителя на автомата! Помниш ли как на Нова година го ковнахме с една от ракетите? Тогава от ръба на пълнителя се отчупи и падна парче. Сега ръбът отново е нащърбен! Изчистен е, почернен е, ама… Може ли да е същият паметник?!... Това значи…

   - Копеле, хич не си го и помисляй! За какво мислиш обикалят онези спътници там горе? Снимат и снимат. Просто са използвали актуални снимки от деня преди мъглата.

   - Сигурен ли си?!

   - Знам ли?... Но със сигурност сега отново снимат… И паметника, и нас…

   По същото време, две нива по-високо, Панталей Пантев – Пантуди не поглеждаше към паметника, а събираше скромния си багаж. Днес бе последният му работен ден в университета. Реши за последно да влезне и в сайта за любителско лично творчество. Прехвърли няколко произведения, като най-дълго се задържа на някаква от пръв поглед малоумна поема от поетеса с име Наранена Трепетлика. Разместен акростих с малко по-сложна формула, която знаеше наизуст. Съобщението гласеше следното: „За отлично проведена операция „Туман“ - медал „За Отвагу“. Доволна усмивка плъзна по лицето на бившия вече работник по поддръжката:

   - Пунтанел значи, а?!...

* * *