По тротоара край изпънатата едноетажна сграда, про­тегнала се по "Прибазарна" улица, до третата врата по реда от страна на Главния Болградски проспект е винаги пъл­но с народ. Тук се е втиснало малкото магазинче "Галанте­рия". Пред ниската врата на галантерията непрекъснато се събираше дълга редица, хорска опашка от върволица разно- езични купувачи. Самата "Прибазарна" улица широко пресича проспекта покрай набоклучения площад заедно с бавно раз­сипващата се изоставена с десетилетия почерняла църква и се смъква надолу към гьола. От едната страна Главният прос­пект с предпазлива дъга заобикаля оръфаната църковна сграда, отблъсква се от ветровитата мършава автогарич- ка с вечно крякащи, скандални касиери и се простира чак до военния "городок" по Табакския път. Другият край на прос­пекта се опира в ярко блестящия сребристобял окръжен съ­бор - красавец с просторен умиротворен парк.

"Опашката" не я интересуваше откъде се спуска "При­базарна" улица. По-нататък от средата на тази улица тя нямаше нужда да расте.

Освен с галантерийни принадлежности, въпреки теснотията, магазинчето търгуваше и с други стоки от всеобщия социалистически дефицит: рокли, долни дрехи, калъфи, чаршафи, покривки, шапки, трикотаж, тъкани манифактури и всичко друго, с което бяха затрупани плътните многоярусни рафтове.

Една след друга в пазарни дни се нареждаха предим­но селянки, или по-точно - колхознички от многочислени- те околни села, демонстрирайки успехите на съветския строй. Нито една жена, пристигнала по работа в Болград, не отминаваше крайпазарната "Галантерия". В действи­телност никой не наричаше лавката "Галантерия" - дума­та е мъчнопроизносима и за нищо не говори. Казваха й по-просто и достъпно - "Абрам". Стига да кажеш "Абрам" и вече целият Буджак знае, че това е мястото, където може да се купи дефицитна басма. "Абрам" - това е центърът, в който се решаваха всички битови проблеми в града. Иска ли някоя жена да ориентира своя съселянка из Болград, не­пременно ще я упъти: "Най-напред при Абрам, подир това обратно на пазара..." и сетне - където ѝ трябва. Или пък обяснява накуркуринкена болградчанка на някоя колхознич­ка как да намери гинекологията, онази ще я изслуша вни­мателно и непременно ще презапиша: "А далече ли е това от Абрам?.."

Самият продавач на галантерийната лавка Абрам е такъв един, малко неугледен мъж на около петдесет годи­ни, нисичек, дебел, с блестяща лисина, окръжена с къдра­ви черни коси, объркано щръкнали около кълбовидната му глава. Винаги облечен в един и същ сив костюм със забоден на гърдите квадрат наградни планки, коремест, с тежко увиснала мека гуша, той необикновено пъргаво за своето телосложение се носеше край тезгяха, свободно се катере­ше по рафтовете, шумно се суетеше в килерчето и непре­менно намираше всичко, което можеше да измисли не чак дотолкова взискателният купувач. Беше винаги усмихнат и внимателен към клиентите - рядък случай в равнодуш­ната съветска търговия.

- Какво копченце искаш? Синичко? Зеленко? - шушнеше той. - Ах, такова, каквото взема no-лани? Откъснало се ед­ното? Ще потърсим, непременно ще намерим!

И той измъкваше изпод тезгяха кутийка с всевъзмож­ни копчета. Бабичката се ровеше, намираше търсеното коп­че, плащаше петак и доволна отстъпваше място на следваща­та купувачка. А купувачките вървяха повечето възрастни жени или поне се чиниха такива. Винаги облечени в дънници, черни плюшени дошки, украсени с узорчат дерматин, овчи киптари и кожухчета, грубо изплетени кофти с големи стък­лени копчета, замотани надве-натри чак до земята, поли и рокли; обути в цървули, гумени калоши, саморъчни брезенто­ви тапочки, парцалени терлици или вълнени калцуни, увити с шалове и чумбери - независимо от годините изглеждаха в повечето случаи на бабички. Ако пък лицето и фигурата изда­ваха явна младост, то младата обикновено се съпровожда­ше от свекърва, майка, леля или някоя баба.

Случва се - стои булка до тезгяха, посочва сутиен или нещо подобно на свекърва си, а дъртата предпазливо пита за цената, изяснява какво колко струва. Сетне намуси сгър­чени бърни, смачка ги капризно, като че ли не може да раз­върже затегнатия възел на кърпичката с парите, обърне се, като го опипа още веднъж и цената отново уточни у плам­налата от надежда снаха, зловредно сличи цената с плът­ността на възелчето, махне недоволно с ръка и прибере кърпичката под долната пола. "Друг път!" - казва свекър­вата, опипвайки отвън скрития възел на "неразвързаната надежда". И двете си заминават, без да купят нищо. Снаха­та мълчешката върви подир, заравяйки малкото разочаро­вание в накърнената си душа, и само в очите й се отразява угасналият пламък на неудовлетвореното желание.

След досадното посещение при Абрам на булката вече й дотяга безполезната блъсканица из пазара, а още пове­че по хозмага, накъдето старата се помъкна да купува ши­шета за газени лампи.

Но не само заради разнообразния асортимент на сто­ките, необикновеното внимание към посетителите и обик­новената им житейска необходимост се носеха хората към Абрам, но също и заради това, че общуването с него беше ес­тествено доверително. Абрам знаеше всички езици на разно- племенната Бесарабия, а за хората, лишени дори от начално образование, това беше  жизнено важно.                         Цигански, албански, молдовски, гагаузки, украински, български, разбира се, рус­ки и еврейски бяха за него като един роден език. Наистина, по европейски да се говори в магазина никой не е чувал. Може би само в килерчето той с някого неразбрано си мърмореше, но към редицата това нямаше никакво отношение.

– Насъсана иплик? - уточнява той с гагаузката какъв номер конци й трябват.

– Две бели чилета - десети номер, едно с черни конци - четирсти, за персийската игла - пет бордо, и още сини, жъл­ти, червени конци... - изрежда замислено гагаузката.

– Исля шинди буланс - всичко ще дадем - нарежда той върху опаковъчна хартия конци с всевъзможни цветове и раз­мери, като акуратно завива покупката с пухкавите си ръце.

Молдованката поиска половин метър от онзи гипюр, който не й стигаше за чеиз на дъщерята.

– Ну те деранже о сэ авецъ жумате де метру... Не се тревожи, ще ти подберем половин метър от същия гипюр - успокоява той залисаната майка. - Ще подберем.

– Май репеде!

– По-бързо! - вълнува се вече друга молдованка. - Ще за­къснея за автобуса.

– Ънтързий ла аутобус? Сега ще обслужим. Който за­къснява - без ред - разпореди се Абрам.

– Всички закъсняват!..

– Ун мънхем - аз закъснявам! - изскочи напред албанка.

– Ши свариш, ти си тук близко! - постави Абрам на мя­сто албанката. - Седем километра до Каракурт и пешак ще си идеш! Кънбас!

Димейки с цигара, златозъба циганка си подбираше кило ти.

– Кала за тукне и цикне, тези са ти малки - присмива се по цигански Абрам. - Але авер по баре, ето какви ти тряб­ват! - И той измъква огромни, като корабно платно чер­вени килоти.

Циганката ги мери към бедрата си... Редицата веднага забравя за тръгващите автобуси и се дави от смях, шумно коментирайки обема на циганката.

Когато магазинът се затваряше за поредна ревизия, или още по-лошо - за извънредна, тогава тезгясите на бол- градсия пазар чувстваха като рикошет негативните пос­ледствия от удължилата се ревизия при Абрам. В такива случаи селянката, преди да замине за пазара, непременно ще се осведоми от някоя съседка:

– Чувай мо, как е там Абрам, свърши ли са ревизията му?

Тя си нямаше хабер, че на самия Абрам ревизията е

като на свинята - червенка.

Има ли недостиг в касата свръх една заплата - затвор, разхищение на социалистическата собственост. Излишек - още по-страшно, умишлена измама на купувача - по-голям срок. Разбира се, Абрам не е от онези търговци, които до­пускат в магазина излишъци. А недостига на две игли, топ­лийка или, в краен случай, на напръстник той компенсираше редовно, но каквито и да бяха тези дреболии, все пак гъделич- каха нервите, особено по време на насрещна ревизия.

Понякога някой стопанин предварително се е угово­рил да откара на пазара прасенцата си и вече е постелил със слама дървената клетка, и прасенцата е изкъпал, и за камиона платил, а жена му изведнъж обявява:

– Тъз неделя няма да ходим на пазар!

– Кък?! - избухва за момент той.

Стопанката тропне с крак:

– Няма кво да правим там сега! - И вече по-спокойно ще каже: - Абрам още не е завършил ревизията...

Освен Абрам, подобни галантерийни отдели има в горторга поне още три, но опитай се да идеш там. Влиза един ден баба Панагия в Централния универмаг и започва да се възхищава от синичкия с бели точици щапел, който продавачката беше преметнала върху ръката си от края на разгънатия топ - тъкмо за подарък на кръстницата.

– Я чувай мо, булка, колко струва метъра? - пипаше тя одобрително материята. "Булката" мълчи, даже не мръдва. Гледа със сините си очи без да мигне.

Глуха ли си? - презапитва старицата. - По колко ще бъди метрата?

От продавачката вее хлад на изстинал гипс и нито дума в отговор.

Е-е-е! - съвсем се разстройва от такова поведение баба Панагия и стреля с попуканите си почернели пръсти в изпъкналите очи на манекена:

– Като бръкна сега в сините ти гледици, сразу ще ми отговориш!.. Абрам ви трябва за бригадир, Абрам! - И тръгва куцукаща към "бригадира" Абрам.

...Или някоя селянка попита разкрасената "жива" про­давачка с модна, за две глави прическа, завила в шиньон три- литров буркан, колко струват едни шкарпетки за ученик от пети клас. А "мадамата" така се намръщи, че жената забравя за какво е дошла.

– Сколку рас вам селским буранам обиснят! - ръмжи щя. - Гувурити по руски, а не турски. У нас все карпетки:: и голфи, и нуски. И чулки тоже карпетки...

Селянката объркано започва да примигва, без да види онова, което е искала да купи, и заминава виновно, като си бърбори: "Нищо, ние ще идем при Абрам, там ша ку-у-пим..."

Абрам - това е друга работа. Той не само говори на всички езици, но още и диалектите на многобройните бъл­гарски села знае. Точно като Гюрга Пенджурова в песнопе­нието. Не е шега работа това: всяко село си има свой го­вор, свое наречие, свои изрази, преплитане на цялата го­ворна палитра от стара България - искряща езикова зо­дия, загадъчна като звездното степно небе в студена бес­арабска нощ. Абрам знае кога какво се търси. По-близко до •пролетта, наред с другото, вървят фуражки. На всекиго трябва каскет, кепка, фуражка или лятна шапка. Търгува Абрам с фуражки и всички са доволни.

С женските носии е по-сложно. Това е цяла наука: кър­пи, забрадки, пребрадки, шалове, нош, батици, шелчи, дюлбе- ни, шамии, газики, нейлонки, чумбери, борези... Само Абрам можеше да се ориентира в тънкостите на такова разнооб­разие от модели и названия. Аз лично даже не подозирах, че съществува такова ужасно изобилие на различни забрадки, :

Но уви, не винаги всичко има дори при Абрам, въпреки ограничената потребност.

Лятото се изтъркули като един ден. Вече е есен, а с калсоните е напрегнато. Няма ги в търговията и туй то! Питат - кой долни панталони, кой топли килоци, дебе­ли гащи, подщанки, байкови гащи, плътни долници, нижей­ки... Всички се връщат без тях. Няма ги в продажба и край. Ето и "тясната" селянка от Чушмелия, облечена в разкра­сена кадифяна блуза, с дебели плитки, като сплетен лук зад гърба, наокичена с нанизи от звънливи лефтове, също търси подщанки за мъжа си:

– Слушай ке, Абрам, дай ми маре пълни гащи.

– Засега нямаме "пълни гащи" - отговаря Абрам. - Ня­маме!

– Аз ке два случая питам, все няма пълни гащи, скоро ли, бре, ще бъдът? - не отстъпва жената, без да обръща внимание на роптаещата "опашка".

– Не са докарали още, няма! - разперва късите си ръце изпотилият се Абрам. - Сега няма!

– Кога напудер ще бъдат пълни? - не се откача настой­чивата чушмелийка.

– Ще бъдат - съгласява се Абрам, многозначително из­бърсвайки потта от голямото си чело. - Непременно ще бъдат! Кога ша има ревизия, тогава и ша ги напълним...

Магазинът се взривява от смях. Чушмелийката скон­фузено отстъпва със своите безшумни парцалени терлици, без да разбере нещо.

Абрам подтяга наръкавниците си. Поглежда часов­ника. Опирайки се накъсо върху тезгяха, навежда се към се­лянката, в която безпогрешно определя хохлушката от ху­тора, и учтиво, така, изполека започва:

– Що сегодни треба господини?

Човешката опашка ритмично се премества напред, дорде не опустее булевардът край "Галантерията", а заедно с него и останалите улици. Последните минувачи отстъп­ват простор на вечерния вятър, замитащ дневния боклук в затулени кътчета, трапове и ровини из притихналия град.