По тротоара край изпънатата едноетажна сграда, протегнала се по "Прибазарна" улица, до третата врата по реда от страна на Главния Болградски проспект е винаги пълно с народ. Тук се е втиснало малкото магазинче "Галантерия". Пред ниската врата на галантерията непрекъснато се събираше дълга редица, хорска опашка от върволица разно- езични купувачи. Самата "Прибазарна" улица широко пресича проспекта покрай набоклучения площад заедно с бавно разсипващата се изоставена с десетилетия почерняла църква и се смъква надолу към гьола. От едната страна Главният проспект с предпазлива дъга заобикаля оръфаната църковна сграда, отблъсква се от ветровитата мършава автогарич- ка с вечно крякащи, скандални касиери и се простира чак до военния "городок" по Табакския път. Другият край на проспекта се опира в ярко блестящия сребристобял окръжен събор - красавец с просторен умиротворен парк.
"Опашката" не я интересуваше откъде се спуска "Прибазарна" улица. По-нататък от средата на тази улица тя нямаше нужда да расте.
Освен с галантерийни принадлежности, въпреки теснотията, магазинчето търгуваше и с други стоки от всеобщия социалистически дефицит: рокли, долни дрехи, калъфи, чаршафи, покривки, шапки, трикотаж, тъкани манифактури и всичко друго, с което бяха затрупани плътните многоярусни рафтове.
Една след друга в пазарни дни се нареждаха предимно селянки, или по-точно - колхознички от многочислени- те околни села, демонстрирайки успехите на съветския строй. Нито една жена, пристигнала по работа в Болград, не отминаваше крайпазарната "Галантерия". В действителност никой не наричаше лавката "Галантерия" - думата е мъчнопроизносима и за нищо не говори. Казваха й по-просто и достъпно - "Абрам". Стига да кажеш "Абрам" и вече целият Буджак знае, че това е мястото, където може да се купи дефицитна басма. "Абрам" - това е центърът, в който се решаваха всички битови проблеми в града. Иска ли някоя жена да ориентира своя съселянка из Болград, непременно ще я упъти: "Най-напред при Абрам, подир това обратно на пазара..." и сетне - където ѝ трябва. Или пък обяснява накуркуринкена болградчанка на някоя колхозничка как да намери гинекологията, онази ще я изслуша внимателно и непременно ще презапиша: "А далече ли е това от Абрам?.."
Самият продавач на галантерийната лавка Абрам е такъв един, малко неугледен мъж на около петдесет години, нисичек, дебел, с блестяща лисина, окръжена с къдрави черни коси, объркано щръкнали около кълбовидната му глава. Винаги облечен в един и същ сив костюм със забоден на гърдите квадрат наградни планки, коремест, с тежко увиснала мека гуша, той необикновено пъргаво за своето телосложение се носеше край тезгяха, свободно се катереше по рафтовете, шумно се суетеше в килерчето и непременно намираше всичко, което можеше да измисли не чак дотолкова взискателният купувач. Беше винаги усмихнат и внимателен към клиентите - рядък случай в равнодушната съветска търговия.
- Какво копченце искаш? Синичко? Зеленко? - шушнеше той. - Ах, такова, каквото взема no-лани? Откъснало се едното? Ще потърсим, непременно ще намерим!
И той измъкваше изпод тезгяха кутийка с всевъзможни копчета. Бабичката се ровеше, намираше търсеното копче, плащаше петак и доволна отстъпваше място на следващата купувачка. А купувачките вървяха повечето възрастни жени или поне се чиниха такива. Винаги облечени в дънници, черни плюшени дошки, украсени с узорчат дерматин, овчи киптари и кожухчета, грубо изплетени кофти с големи стъклени копчета, замотани надве-натри чак до земята, поли и рокли; обути в цървули, гумени калоши, саморъчни брезентови тапочки, парцалени терлици или вълнени калцуни, увити с шалове и чумбери - независимо от годините изглеждаха в повечето случаи на бабички. Ако пък лицето и фигурата издаваха явна младост, то младата обикновено се съпровождаше от свекърва, майка, леля или някоя баба.
Случва се - стои булка до тезгяха, посочва сутиен или нещо подобно на свекърва си, а дъртата предпазливо пита за цената, изяснява какво колко струва. Сетне намуси сгърчени бърни, смачка ги капризно, като че ли не може да развърже затегнатия възел на кърпичката с парите, обърне се, като го опипа още веднъж и цената отново уточни у пламналата от надежда снаха, зловредно сличи цената с плътността на възелчето, махне недоволно с ръка и прибере кърпичката под долната пола. "Друг път!" - казва свекървата, опипвайки отвън скрития възел на "неразвързаната надежда". И двете си заминават, без да купят нищо. Снахата мълчешката върви подир, заравяйки малкото разочарование в накърнената си душа, и само в очите й се отразява угасналият пламък на неудовлетвореното желание.
След досадното посещение при Абрам на булката вече й дотяга безполезната блъсканица из пазара, а още повече по хозмага, накъдето старата се помъкна да купува шишета за газени лампи.
Но не само заради разнообразния асортимент на стоките, необикновеното внимание към посетителите и обикновената им житейска необходимост се носеха хората към Абрам, но също и заради това, че общуването с него беше естествено доверително. Абрам знаеше всички езици на разно- племенната Бесарабия, а за хората, лишени дори от начално образование, това беше жизнено важно. Цигански, албански, молдовски, гагаузки, украински, български, разбира се, руски и еврейски бяха за него като един роден език. Наистина, по европейски да се говори в магазина никой не е чувал. Може би само в килерчето той с някого неразбрано си мърмореше, но към редицата това нямаше никакво отношение.
– Насъсана иплик? - уточнява той с гагаузката какъв номер конци й трябват.
– Две бели чилета - десети номер, едно с черни конци - четирсти, за персийската игла - пет бордо, и още сини, жълти, червени конци... - изрежда замислено гагаузката.
– Исля шинди буланс - всичко ще дадем - нарежда той върху опаковъчна хартия конци с всевъзможни цветове и размери, като акуратно завива покупката с пухкавите си ръце.
Молдованката поиска половин метър от онзи гипюр, който не й стигаше за чеиз на дъщерята.
– Ну те деранже о сэ авецъ жумате де метру... Не се тревожи, ще ти подберем половин метър от същия гипюр - успокоява той залисаната майка. - Ще подберем.
– Май репеде!
– По-бързо! - вълнува се вече друга молдованка. - Ще закъснея за автобуса.
– Ънтързий ла аутобус? Сега ще обслужим. Който закъснява - без ред - разпореди се Абрам.
– Всички закъсняват!..
– Ун мънхем - аз закъснявам! - изскочи напред албанка.
– Ши свариш, ти си тук близко! - постави Абрам на място албанката. - Седем километра до Каракурт и пешак ще си идеш! Кънбас!
Димейки с цигара, златозъба циганка си подбираше кило ти.
– Кала за тукне и цикне, тези са ти малки - присмива се по цигански Абрам. - Але авер по баре, ето какви ти трябват! - И той измъква огромни, като корабно платно червени килоти.
Циганката ги мери към бедрата си... Редицата веднага забравя за тръгващите автобуси и се дави от смях, шумно коментирайки обема на циганката.
Когато магазинът се затваряше за поредна ревизия, или още по-лошо - за извънредна, тогава тезгясите на бол- градсия пазар чувстваха като рикошет негативните последствия от удължилата се ревизия при Абрам. В такива случаи селянката, преди да замине за пазара, непременно ще се осведоми от някоя съседка:
– Чувай мо, как е там Абрам, свърши ли са ревизията му?
Тя си нямаше хабер, че на самия Абрам ревизията е
като на свинята - червенка.
Има ли недостиг в касата свръх една заплата - затвор, разхищение на социалистическата собственост. Излишек - още по-страшно, умишлена измама на купувача - по-голям срок. Разбира се, Абрам не е от онези търговци, които допускат в магазина излишъци. А недостига на две игли, топлийка или, в краен случай, на напръстник той компенсираше редовно, но каквито и да бяха тези дреболии, все пак гъделич- каха нервите, особено по време на насрещна ревизия.
Понякога някой стопанин предварително се е уговорил да откара на пазара прасенцата си и вече е постелил със слама дървената клетка, и прасенцата е изкъпал, и за камиона платил, а жена му изведнъж обявява:
– Тъз неделя няма да ходим на пазар!
– Кък?! - избухва за момент той.
Стопанката тропне с крак:
– Няма кво да правим там сега! - И вече по-спокойно ще каже: - Абрам още не е завършил ревизията...
Освен Абрам, подобни галантерийни отдели има в горторга поне още три, но опитай се да идеш там. Влиза един ден баба Панагия в Централния универмаг и започва да се възхищава от синичкия с бели точици щапел, който продавачката беше преметнала върху ръката си от края на разгънатия топ - тъкмо за подарък на кръстницата.
– Я чувай мо, булка, колко струва метъра? - пипаше тя одобрително материята. "Булката" мълчи, даже не мръдва. Гледа със сините си очи без да мигне.
Глуха ли си? - презапитва старицата. - По колко ще бъди метрата?
От продавачката вее хлад на изстинал гипс и нито дума в отговор.
Е-е-е! - съвсем се разстройва от такова поведение баба Панагия и стреля с попуканите си почернели пръсти в изпъкналите очи на манекена:
– Като бръкна сега в сините ти гледици, сразу ще ми отговориш!.. Абрам ви трябва за бригадир, Абрам! - И тръгва куцукаща към "бригадира" Абрам.
...Или някоя селянка попита разкрасената "жива" продавачка с модна, за две глави прическа, завила в шиньон три- литров буркан, колко струват едни шкарпетки за ученик от пети клас. А "мадамата" така се намръщи, че жената забравя за какво е дошла.
– Сколку рас вам селским буранам обиснят! - ръмжи щя. - Гувурити по руски, а не турски. У нас все карпетки:: и голфи, и нуски. И чулки тоже карпетки...
Селянката объркано започва да примигва, без да види онова, което е искала да купи, и заминава виновно, като си бърбори: "Нищо, ние ще идем при Абрам, там ша ку-у-пим..."
Абрам - това е друга работа. Той не само говори на всички езици, но още и диалектите на многобройните български села знае. Точно като Гюрга Пенджурова в песнопението. Не е шега работа това: всяко село си има свой говор, свое наречие, свои изрази, преплитане на цялата говорна палитра от стара България - искряща езикова зодия, загадъчна като звездното степно небе в студена бесарабска нощ. Абрам знае кога какво се търси. По-близко до •пролетта, наред с другото, вървят фуражки. На всекиго трябва каскет, кепка, фуражка или лятна шапка. Търгува Абрам с фуражки и всички са доволни.
С женските носии е по-сложно. Това е цяла наука: кърпи, забрадки, пребрадки, шалове, нош, батици, шелчи, дюлбе- ни, шамии, газики, нейлонки, чумбери, борези... Само Абрам можеше да се ориентира в тънкостите на такова разнообразие от модели и названия. Аз лично даже не подозирах, че съществува такова ужасно изобилие на различни забрадки, :
Но уви, не винаги всичко има дори при Абрам, въпреки ограничената потребност.
Лятото се изтъркули като един ден. Вече е есен, а с калсоните е напрегнато. Няма ги в търговията и туй то! Питат - кой долни панталони, кой топли килоци, дебели гащи, подщанки, байкови гащи, плътни долници, нижейки... Всички се връщат без тях. Няма ги в продажба и край. Ето и "тясната" селянка от Чушмелия, облечена в разкрасена кадифяна блуза, с дебели плитки, като сплетен лук зад гърба, наокичена с нанизи от звънливи лефтове, също търси подщанки за мъжа си:
– Слушай ке, Абрам, дай ми маре пълни гащи.
– Засега нямаме "пълни гащи" - отговаря Абрам. - Нямаме!
– Аз ке два случая питам, все няма пълни гащи, скоро ли, бре, ще бъдът? - не отстъпва жената, без да обръща внимание на роптаещата "опашка".
– Не са докарали още, няма! - разперва късите си ръце изпотилият се Абрам. - Сега няма!
– Кога напудер ще бъдат пълни? - не се откача настойчивата чушмелийка.
– Ще бъдат - съгласява се Абрам, многозначително избърсвайки потта от голямото си чело. - Непременно ще бъдат! Кога ша има ревизия, тогава и ша ги напълним...
Магазинът се взривява от смях. Чушмелийката сконфузено отстъпва със своите безшумни парцалени терлици, без да разбере нещо.
Абрам подтяга наръкавниците си. Поглежда часовника. Опирайки се накъсо върху тезгяха, навежда се към селянката, в която безпогрешно определя хохлушката от хутора, и учтиво, така, изполека започва:
– Що сегодни треба господини?
Човешката опашка ритмично се премества напред, дорде не опустее булевардът край "Галантерията", а заедно с него и останалите улици. Последните минувачи отстъпват простор на вечерния вятър, замитащ дневния боклук в затулени кътчета, трапове и ровини из притихналия град.
© Дмитрий Шушулков All rights reserved.