Тя седеше сама на една маса със скромна компания от няколко момичета и момчета. Беше красиво младо момиче с чаровна усмивка, изглеждаше надраснала възрастта си с умен и нежен поглед. Компанията разговаряше оживено, коментираха разни случки и събития, все пак живееха на село, намираха начин да се разведряват, коментирайки някого. Момичето не обичаше тези разговори, не обичаше да обсъжда чуждите недостатъци и неволи. Чуваше ги, но не ги слушаше, беше замислена. Мислеше си за човека, с когото бе спряла да се вижда, отново премисли нещата, почувства се виновна, но тя не го обичаше. Тя не можеше да бъде с него, той я задушаваше. А нейното сърце жадуваше любов, която това момче не можеше да ù даде...

- Анастасия, ти разбра ли за Валентина и Панайот? - попита едно чернокосо момиче с миловидно лице.

- Моля? - стресна се момичето.

Чернокосата повтори въпроса.

- Не, Лидия, откъде мога да знам, те не са ли приятели? - Попита учудена Анастасия.

Момичето се изненада повече, когато всички на масата се изсмяха гръмогласно. Какво, само тя ли не се интересуваше от клюки и интриги.

Лидия успокои истеричността си и започна да разказва: - Нали знаете, че Валентина и гаджето на Панайот бяха най-добри приятелки, е вече не са, защото нашата Валя е преспала с него.

Всички на масата започнаха да издават звуци на почуда, само Анастасия гледаше безразлично. Тя не обръщаше внимание на подобни изказвания, просто продължаваше своите мисли.

След час, в който седяха на масата в едно от кафетата на селото, Анастасия се прибра. Чувстваше се уморена от целия хаос, който я заобикаляше, тя не обичаше хората, с които излиза, не обичаше безмислените им разговори, мразеше безликия си живот. Младото момиче мечтаеше за нова компания, за хора, с които може да се весели и споделя, искаше човек до себе си. Анастасия прекъсна мисълта, беше седяла така безмълвна два часа, стана и започна да преравя гардероба си, беше се разбрала с компанията да излязат.
Когато Анастасия излезе от вкъщи, беше вече тъмно, по слабоосветените улички нямаше никого, чуваше се само лаят на кучетата. Мястото на срещата не бе далеч, само на няколко минути от дома ù. Събраха се всички и се запътиха към уговореното заведение. Когато пристигнаха там, вече беше пълно с хора, едва намериха свободна маса. Анастасия седна с гръб към дансинга, не искаше да участва в традиционните коментари за облеклата на танцуващите. Поръча си вино, не обичаше спиртния алкохол, а и би ù дошъл в повече. Изведнъж пред себе си Анастасия видя непозната осанка на млад мъж, с невероятна усмивка, който очевидно беше забелязал нейното идване. Момичето се почувства неловко и неудобно, полазиха я необясними тръпки. Красавецът седеше да масата срещу нея и тя не го познаваше. За пръв път виждаше това лице. Анастасия притеснително започна да пуши цигара след цигара, накрая се осмели и попита една от клюкарките на масата.

- Кое е момчето, което седи на масата срещу нас, този с черната риза, видя ли го? - попита тя.
- А, този ли, той е един сладур, от тук е, но в повечето време си е в столицата, рядко се прибира, а и е много надут. Предполагам, че си заинтересована, щом питаш?

- О, не съм, просто информативно - каза притеснено Анастасия.

- Не знам, но той не би се занимавал с глупава селянка.
Анастасия открадна още един последен поглед от чаровния младеж и не го погледна вече. Премисли набързо отново живота си и си каза, че трябва да се примири с него, а момчето никога не би ù обърнало внимание. 

                                                  *****************