Тя седеше сама на една маса със скромна компания от няколко момичета и момчета. Беше красиво младо момиче с чаровна усмивка, изглеждаше надраснала възрастта си с умен и нежен поглед. Компанията разговаряше оживено, коментираха разни случки и събития, все пак живееха на село, намираха начин да се разведряват, коментирайки някого. Момичето не обичаше тези разговори, не обичаше да обсъжда чуждите недостатъци и неволи. Чуваше ги, но не ги слушаше, беше замислена. Мислеше си за човека, с когото бе спряла да се вижда, отново премисли нещата, почувства се виновна, но тя не го обичаше. Тя не можеше да бъде с него, той я задушаваше. А нейното сърце жадуваше любов, която това момче не можеше да ù даде...
- Анастасия, ти разбра ли за Валентина и Панайот? - попита едно чернокосо момиче с миловидно лице.
- Моля? - стресна се момичето.
Чернокосата повтори въпроса.
- Не, Лидия, откъде мога да знам, те не са ли приятели? - Попита учудена Анастасия.
Момичето се изненада повече, когато всички на масата ...