Навън вали. Едри дъждовни капки се стичат по хладния прозорец, стремително се спускат надолу и потъват дълбоко в земните недра. Старите дъбове шумолят над опустялата селска уличка и пригласят тихо на падащите водни искри. До прозореца, под няколко захвърлени кашона лежи куче. То е изцапало белите си лапички и меката си влажна козина някъде из локвите, които продължават да се пълнят. Клепналите му уши се вслушват в забързаната природна мелодия, а умният му поглед наблюдава с униние заспалото село.
Малки изморени крачета, бягащи с последни сили, засилват ритъма с растящо напрежение. Те разплискват насъбралата се мръсна вода и продължават устремно напред. Отклоняват се от пътя, претичват през зелената, наранена трева, прескачат ниския зид и се спускат през ливадите към реката. Ето, вече достигат преклонените над нея дървета. Препъвайки се, достигнали до крайна изтощеност, те се приближават бавно и падат безшумно до върбата, която гали с нещастните си клони мътната вода.
Дъждът продължава ...