Навън вали. Едри дъждовни капки се стичат по хладния прозорец, стремително се спускат надолу и потъват дълбоко в земните недра. Старите дъбове шумолят над опустялата селска уличка и пригласят тихо на падащите водни искри. До прозореца, под няколко захвърлени кашона лежи куче. То е изцапало белите си лапички и меката си влажна козина някъде из локвите, които продължават да се пълнят. Клепналите му уши се вслушват в забързаната природна мелодия, а умният му поглед наблюдава с униние заспалото село.

Малки изморени крачета, бягащи с последни сили, засилват ритъма с растящо напрежение. Те разплискват насъбралата се мръсна вода и продължават устремно напред. Отклоняват се от пътя, претичват през зелената, наранена трева, прескачат ниския зид и се спускат през ливадите към реката. Ето, вече достигат преклонените над нея дървета. Препъвайки се, достигнали до крайна изтощеност, те се приближават бавно и падат безшумно до върбата, която гали с нещастните си клони мътната вода.

Дъждът продължава да се сипе. А там, в покрайнините на селото, се е свило малко безпомощно момиченце. На краката си носи кални гумени ботуши, а рокличката му в кафяви и зелени цветове е покрита с изцапано мокро яке. Русите му коси, мокри и сплъстени, почти изцяло закриват лицето му, а сините му очи са притворени от умора. Момичето обгръща с ръце премръзналите си колене и устните му леко потрепват.

Проблесва светкавица. Чува се силен гръм. Кучето се стряска и повдига уплашено глава. Водни струйки се стичат по муцуната му. Студено е, но в него продължава да гори огънят на живота. Изправя се и разтърсва козината си. Ослушва се и побягва.

Момичето отваря широко очите си и се сгушва по-плътно в якето. Върбовият балдахин се люлее от вятъра и разкрива гледка към далечните покриви от другата страна на реката, зад просторните ливади и полета. Влага се появява в очите му и гореща сълза запълзява по студената кожа на лицето му. Момичето прокарва малкото си пръстче по бузата и забърсва горестната капка. Поглежда към неб ето. Втора сълза си проправя път и бавно се търкулва надолу. Детето се свива и силно усеща кората на върбата в гърба си. Студено е...

Кучето прескача близкия зид, препуска с калните си лапи през полята и достига детската мъка в душата на момичето. Приближава се към ледените му ръчички и ги докосва приятелски с носле. Подушва русите му къдри, после леко се отпуска и покрива посинелите от студ крачета с топлото си тяло.

            Момичето протяга ръка и нежно погалва козината му. После го прегръща. Най-сърдечната милувка.

Сгушени заедно така, те посрещат мразовитата нощ в сладък сън. Сега е топло. Утрото скоро ще настъпи. Вече не вали. Само дъждовните капки по листата се плъзгат лениво и цопват във водата. Музиката се е превърнала в гальовна балада на природата. Ето, първите слънчеви лъчи пробиват сивото небе и докосват студената земя. Капките блестят като малки перли върху пробуждащата се свежа зеленина. Лъчистото слънце преборва сивотата и, грейнало с радост, затопля пръстта.

И в това красиво ранно утро можеш да видиш едно усмихнато момиче и едно любящо куче да вървят през равнината, застанали едно до друго в безмълвна хармония.