Момчето усещаше как сърцето му ще се пръсне от страх. Тичаше така безумно в ужаса си, че не забелязваше нищо по пътя си. Преминаваше толкова бързо, че дори не оставяше следи в пепелта. А нощта сякаш нямаше край. Отдавна свещите бяха изгаснали и наоколо не се виждаше никаква светлина. Народът се беше прибрал в каменните постройки и бе затворил дървените врати зад себе си. Дори селският пазар за добитък и килими го нямаше. Смъртта витаеше наоколо и дебнеше поредната си жертва.

Силен писък раздра тишината - отново ги видя. Изцъклени, светещи, свирепи очи, които се взираха в него. Момчето застина на място, но бързо се освести и смени бяга си. Сега тичаше още по-бързо и от преди. Знаеше, че нещото е зад него, че го гони и няма да спре, докато не го сграбчи в дългите си нокти. И тогава щеше да се случи нещо наистина ужасно. Вглъбено в мисълта си, момчето стъпи накриво, спъна се в шалварите си и се пльосна за земята глухо. При удара си ожули лактите и капки кръв бързо избиха по наранената плът. Момчето се ококори и прехапа устни. Понечи да стане и да продължи да тича, но отново срещна страшния поглед на съществото и се спря. Беше прекалено близо, изход нямаше. Сви се в дрипите си и изкрещя... за последно.

В наши дни

Нощта наближаваше и слънцето бавно залязваше зад хълма, позволявайки на мрака да се спусне и покрие с черната си пелерина малкото градче. Мястото беше райско кътче на земята, успяло да се опази, доколкото е възможно, от напрежението на големия град и съхранило в себе си непорочността и чистотата на божествената природа.

Буйни, гъсти гори, внушителни ливади и полета, игриви поточета и величествена река бяха малка част от екзотиката на града.

Йоан погледна часовника си и установи, че вече е време да излезе. Стана ловко от леглото, нахлузи кожените си панталони, облече и тениската на Металика и излезе от къщи. Беше 19-годишно момче, току-що завършило училище и прието в елитен университет в чужбина. Това щеше да е последното лято, което прекарва в родния си град. Бе строен и чаровен, независимо, че беше доста слаб. С кестенява коса, зелени очи и детско лице, той изглеждаше повече като хлапак, отколкото като мъж, готов да започне реална битка със съдбата.

След като заключи вратата зад себе си, пое по познатия път, водещ до улица „Симеон Велики“ 29 – през гората. Докато минаваше по прекия път, чувстваше, че природата го приветства. Листата на дърветата трептяха игриво, духани от топлия, летен вятър и правеха причудливи сенки, тревата, по която стъпваше, беше мека и зелена, а звукът ог вливащата се вода наблизо успокояваше. Изведнъж настървен бухал се стрелна покрай Йоан с писък и впи острите си нокти в малка змия – сякаш му поднасяше дар от сърцето на гората. Момчето се спря за секунда, но после възобнови хода си. Бе свикнал с мистичността и се чувстваше вкъщи.

Независимо, че беше нощ, животът не забавяше хода си, а напротив – всичко се надигаше от дневното си скривалище и започваше среднощния си път.

Когато стигна до целта си, Йоан издаде писклив звук и след минута от прозореца на тъмната къща се показа младо момиче с бледо лице и тъмен грим:

-         Принцът на Мрака призовава Принцесата на Кръвта да се яви пред него и да го дари със смъртоносната си целувка. – проговори момчето и коленичи пред вратата, правейки жест на страхопочитание

-         Принцесата на Кръвта ще удовлетвори желанието на Принца на Мрака, само ако той ù даде доказателство за любовта си. – отговори момичето с високо вдигната глава и леден тон

Тогава Йоан се изправи, надигна тениската си, под която се показа татуировка, изобразяваща кърваво сърце, и добави: „Ето знака, който искате.“

Габриела се засмя, затвори прозореца си и след малко беше при любимия си.

Нестандартното ù облекло, състоящо се предимно от тъмни поли и потници, готическите ботуши, украшенията, които носеше, черният лак и пурпурно-червената коса, мрачният ù грим и мъртвешки бялата ù кожа, ù придаваха вида на истински модерен вампир, който образ тя ревниво пазеше и защитаваше, защото живееше, обладана от мисълта за тези същества. Някои я наричаха луда, други – неразбрана, а трети просто „тъпа откачалка“ , но тя бе уникална по рода си – знаеше всичко за среднощните кръвопийци, изучаваше предметите и символите им, стремеше се да им подражава, независимо, че е просто човек, но и силно вярваше в съществуването им и се надяваше един ден да се срещне с истински Прокълнат:

-         Какво правиш тук толкова рано? Едва девет е. – попита Габриела, след като отиде до Йоан и го целуна

-         Нямах търпение да те видя, много ми липсваше. – отвърна момчето и я притисна към себе си

-         Нима един ден е много?

-         Цяла вечност дори... и слънцето, така красиво, но и смъртоносно, ни разделя, любима. – поде поетично той

-         Да, знам, мой принце, но луната е приятел наш и тя ще пази любовта ни. – добави тя, след което и двамата се разсмяха и седнаха на близката пейка

-         Няма да станем поети май? – каза Йоан като още се смееше

-         Не, няма начин... но пък актьори? Бива ни, нали?

-         Разбира се. Как си, какво става?

-         Все едно и също, пак сама... няма ги... Мислиш ли, че съществуват още? – отвърна тихо Габриела

-         Естествено, що за въпрос? Ти не вярваш ли вече?

-         Разбира се, че вярвам, но мина много време, а все още нищо не съм видяла. Мислиш ли, че се крият?

-         Възможно е. Знаеш какво е ставало с тях през вековете. Днес светът не е по-благосклонен. Ако нещо такова се разкрие, ще стане масова паника, може би и война... докато остане само единият вид. Крият се, за да се защитят. – разсъждаваше момчето

-         Сигурно. Но все пак толкова много искам да видя поне един... всичко давам, знаеш ли?

-         И живота си ли?

-         Разбира се. Така ще стана една от тях. – очите на Габриела засияха с лека светлина

-         Но вече няма да бъдеш част от мен.

-         Ще те взема при себе си. – отвърна тя и се приближи до него – Ще те захапя, ти ще станеш като мен и така двамата ще си живеем до края на света! – извика тя и го ухапа леко по врата

-         Ха-ха!

-         Защо се смееш? Гледай се какъв си! – и тя се дръпна рязко и се обърна на другата страна

-         Ееее, недей така. Просто... едва ли ще стане просто така, по-добре не се надявай, за да не се отчаеш повече. – опита се да я успокои Йоан

-         Аз не съм се отчаяла... много.

-         Дали пък няма да е по-добре да спреш?

-         Какво имаш предвид? – попита момичето и му хвърли неодобряващ поглед.

-         Да спреш да търсиш, защото само се нараняваш. Кой в днешно време е виждал вампир? Освен по ТВ-то?

-         Но ти сам каза, че може да се крият... – смирено отвърна тинейджърката

-         Казал съм... какво съм казал и каква е истината са две различни неща. – отговори Йоан и наведе глава

-         Значи си ме лъгал? – продължи Габриела като не сменяше сериозното си изражение

-         Не, но това, което имаме ние, са само догадки и надежди.

-         И ти ми предлагаш да се откажа от мечтата си, на която съм посветила цялото си съществуване ? Все едно да спра да живея?! – тя стана от пейката и започна нервно да крачи наоколо

Йоан осъзна, че ако продължи, Габриела ще изпадне в нервна криза, а той не можеше да си позволи да я нарани, защото прекалено много я обичаше, затова ù отправи предложение:

-         Имам идея – ще пуснем обява в нета, ще пишем, че търсим себеподобни и ще ги поканим тук, като предварителни ги предупредим, че отговаряме само на сериозни предложения.

-         Чакай малко, не разбирам. Искаш първо да излъжем, че сме вампири, след това да заплашим хората, че ако ни подведат, ще ги убием и накрая да публикуваме тази лудост в нета? – попита Габриела и отново седна до Йоан

-         В общи линии.

-         И защо си мислиш, че ще се получи?

-         Повярвай ми, ще стане. – отсече той, а в главата му се родиха няколко идеи, които той запази за себе си

-         Не съм много сигурна, но нищо не губим, ако питаме, така че действай.

Те продължиха да си говорят и да сменят темите на разговор, часовете си минаваха и неусетно зад хълма започнаха да се задават златните лъчи на слънцето:

-         Трябва да се разделим, кралице моя.

-         Да, принце, слънцето изгря и не ще пожали нас, които тъй верни на нощта сме.

-         И ролята за най-добра актриса на всички време отива при Габриела Иванова! – извика Йоан, след което отново се засмяха, целунаха се за довиждане и всеки пое в противоположната посока.

Момчето тръгна за пореден път по познатата пътека през гората, където клоните на дърветата правеха дебела сянка.

Когато приближи до къщата си, той се засили, прескочи чевръсто телената ограда и влезе безшумно през входната врата. Запъти се към стаята си, която вече трети ден оставяше неоправена, но по пътя усети остър глад и се завърна към кухнята. Отвори хладилника и набързо взе каквото имаше вътре. След като изяде пушеното пиле, Йоан се прибра в стаята си, но не започна да я оправя, а седна на компютъра. Помисли малко, след което влезе в някакъв сайт и започна да пише обещаната обява.

„Двойка вампири...“ „Не, не става...“ промълви той и го изтри. Скръсти ръце, облегна се на бюрото и се замисли. След няколко секунди в монитора се прочете: „Двойка учени, изучаващи синдрома на вампиризма...“

„Офф, и това не става!“ извика наум момчето и сбърчи чело в раздразнение.

„Чувстваш ли се различен, неразбран и отхвърлен? Мъчи ли те жажда, независимо колко вода пиеш? Ние можем да ти помогнем!“ написа Йоан и добави координатите на личната си поща. „Сега единствено може да чакаме..“

По същото време на другия край на гората Габриела разсъждаваше над думите на Йоан – ами ако е прав? Ами ако всичко е художествена измислица, илюзия? Нима толкова време бе вярвала в една лъжа? Не! Все някъде по света трябваше да има поне един... и тя щеше да го намери.

Слънцето едва-едва беше разперило златните си криле над малкото градче, а Габриела вече беше нетърпелива за обявата на Йоан. Не можеше да излиза свободно през деня, защото имаше слънчева алергия и по природа бялата ù кожа изгаряше жестоко, дори и при опитите да се защити с висок фактор слънцезащитен крем. Въпреки ентусиазма, момичето чувстваше умора, затова реши да поспи, тъй като вечерта беше на работа в един бар.

Отправи се плавно към стаята си, с която много се гордееше. Дизайнът и мебелировката бяха нейно дело. Стените бяха тъмни и окичени в множество плакати и рисунки на нощни същества, имаше голямо легло във формата на ковчег с четири кърваво червени пухкави възглавници, гардероб във формата на пентаграм, дълги, черни завеси, покриващи почти изцяло прозорците и малко бюро с компютър на него.

Момичето се намести удобно. Не ù трябваше много време, за да заспи. Този път не сънува нищо, затова когато алармата ù зазвъня и тя отвори очи, имаше усещането, че току-що е легнала. Будилникът ù напомняше, че е време да се оправи за нощната си смяна в „Downtown” , където работеше от време на време нелегално, тъй като нямаше години.

След час тя вече прекрачваше прага на бара. Вътре все още нямаше много хора, затова момичето бавно и спокойно започна да се подготвя за смяната си. Днес трябваше да е зад бара, а Елица и Мая щяха да сервитьорстват.

Постепенно заведението се пълнеше и към 11:30 часа вече почти нямаше място за нови посетители. Йоан седеше на бара и пиеше бира, като от време на време успяваше да си размени по една дума със залисаната си в работа приятелка:

-         Днеска е голяма лудница, а? - извика той заради силната музика

-         Ох, говори ми! Едвам смогвам с поръчките. – набързо отговори Габриела

-         Искаш ли да ти помогна? – предложи той

-         Да! Много ще те обичам, ако го направиш. – отвърна момичето и му направи знак да иде при нея

Двамата започнаха да взимат и изпълняват поръчки, но въпреки това работата не спираше. Йоан беше на единия край на бара, а Габриела – на другия. В лудницата не беше забелязала, че някой я наблюдава.

До края на вечерта не се случи нищо невероятно. Хората бавно започнаха да се разотиват, докато не остана само персоналът и Йоан:

-         Длъжница си ми, не си чувствам ръцете. – мърмореше той.

-         Ама за бакшишите нищо не казваш! – засмя се тя и го погледна предизвикателно

-         Е, сега...

Заедно изчистиха помещението, отчетоха се на касата и отново си тръгнаха по изгрев. Когато Йоан се прибра, с изненада видя, че имаше няколко съобщения във връзка с обявата в сайта:

„Здрасти, сладък, аз съм А/П гей, но се крия, ще се радвам...“ момчето дори не прочете до край съобщение и бързо го изтри с погнуса. Следващото също не беше това, което очакваше: „И аз съм била жертва на домашно насилие и знам какво преживяваш. Но бъди силен! Заедно ще се справим с...“ отново натисна дясното копче на мишката, последвано от функцията „Delete”

“Три пъти за щастие?“ помисли си той и отвори последното съобщение:

„Забъркваш се с неща, които не разбираш. Спри да търсиш и да се оглеждаш, иначе ще намериш само гибелта си.“

Студена вълна премина през тялото на Йоан. Нотка на страх се прочете в погледа му и той инстинктивно се дръпна от монитора. След малко се приближи отново и препрочете писмото. Помисли малко и реши да отговори. Пръстите му написаха „Кой си ти?“ и натиснаха „Send”. Играта започваше да става интересна.

На следващата вечер Габриела отново беше на работа, но Йоан не можа да дойде, тъй като родителите му бяха заминали за няколко дни на село и го бяха взели със себе си.

Обратно на очакванията, петъчната вечер бе твърде спокойна. Едва половината от масите бяха заети, барът беше почти празен, а резервации липсваха. Габриела седеше отегчена зад бара и от време на време отиваше до компютъра, за да смени музиката. Докато се взираше в екрана и разглеждаше плейлиста, някой я прекъсна:

-         Извинявай, може ли?

Когато се обърна, Габриела видя непознат мъж на около 30 години, средно висок, с тъмна коса и очи и симпатични черти на лицето.

-         Разбира се. Какво желаете? – любезно попита 16-годишното момиче.

-         Можеш ли да ми направиш коктейл „Блъди Мери“? – попита непознатият.

-         Естествено, защо да не мога? – сопна момичето, като започна да приготвя нужните съставки.

-         Виждаш ми се малко мъничка за барманка. Познах ли? – заключи мъжът с усмивка.

-         Нали не си полицай? – стреснато попита момичето.

-         Ха-ха. Не, спокойно.

Габриела подаде коктейла на непознатия и отиде до компютъра. После седна на стола и зачака нови клиенти. Но тъй като никой не идваше, тя започваше те се отегчава все повече. Реши, че така и така няма какво да прави, затова заговори непознатия:

-         Май компанията ти много закъснява. – поде тя.

-         Кой каза, че имам такава?

Момичето не очакваше такъв отговор, затова засрамено наведе глава и се изчерви:

-         Извинявай...

-         Няма за какво. – успокои я той – Интересен стил имаш, малко готик май?

-         И с по-лоши имена са ме наричали. – отвърна Габриела с усмивка.

-         Не го казах като обида. Отива ти.

-         Благодаря ти. Вече си е част от мен... в кръвта ми е.

-         Хм, интересно го каза. Разкажи ми. – прояви интерес той.

-         Вампири. – засмя се тя – Това е мечтата ми, животът ми, интересът ми. Повечето хора не разбират, странят от мен, дори обиждат, но това не ме интересува, никога не съм се влияла от чуждото мнение.

-         Това последното е много правилно, не трябва да подражаваш, а само да бъдеш уникат. А за вампирите – какво би направила, ако срещнеш някой?

Сърцето на Габриела трепна при задаването на този въпрос:

-         Най-вероятно първо ще припадна. – каза тя през смях – А после ще направя всичко възможно, за да стана като него.

-         Демек ще му се дадеш? Това е равно на самоубийство, осъзнаваш ли го? – сериозно попита мъжът.

Габриела изтри усмивката от лицето си и стана сериозна. Не каза нищо, а започна да мие няколко използвани чаши. После за пореден път отиде до компютъра и пусна метъл. И остана там. Усещаше с периферното си зрение, че непознатият я гледа, но нарочно извърташе поглед. След малко обаче трябваше да стане и да отиде до бара, тъй като имаше клиент:

-         Габи, дай ми две мастики с лед. – помоли един неин познат.

-         Веднага, Мишо. – отвърна барманката и се зае с поръчката.

Докато му подаваше чашите, по невнимание разля част от течността и се наложи да остане на бара, за да го избърше:

-         Не исках да те засегна. – извини ù се непознатият.

-         Няма проблем. Моя е грешката, че изобщо започнах да говоря. – каза тя, без да мести погледа си.

-         Не е така. Интересно ми е това, което ми каза. Аз съм писател и може да създам нещо и да ти го посветя. – усмихна ù се той.

-         Подмазваш ли ми се?

-         Не, говоря това, което мисля.

До края на вечерта двамата продължиха да говорят и да се опознават. Габриела разбра, че непознатият се казва Антон, пътуващ писател е, а в града го е довела случайността. Хареса ù тази непредвидена среща, хареса ù и самият Антон, но не като мъж, а като човек, като събеседник.

Тъй като смяната ù беше на привършване, Габриела се сбогува с новия си приятел с уговорката на следващата вечер да излязат на кафе.

Това време бързо дойде и към 10:00 часа двамата се настаниха удобно в едно шикозно кафене:

-         Имам чувството, че сме във вип заведение. – пошегува се мъжът.

-         Е, чак пък вип... но си е вървежно.

-         И какво, вампири... откъде идва всичко това? – попита я той с видимо любопитство.

-         Знам ли... то е усещане, призвание, ако щеш. Винаги са ми били интересни, чела съм най-различни книги, статии, разкази и така нататък. Изгледала съм де що филми има, търсила съм информация и за истински случаи... давам всичко да е реалност.

-         Не мислиш ли, че цената е много висока?

-         Нищо не е твърде високо за вечния живот.

-         Да, но обречен живот, самотен живот.

-         Аз няма да съм сама.

-         А с кого ще бъдеш?

-         С моя приятел.

Антон не се сдържа и се засмя с глас:

-         Извинявай, но това беше толкова наивно... На 16 може и да си мислиш, че си срещнал голямата любов, но после, по-нататък в годините осъзнаваш колко си бил заблуден. Я си представи, че вие станете вампири и цяла вечност сте заедно? Знаеш ли изобщо колко време е това?

Габриела мълчеше и мислеше над думите му. Всъщност не си беше давала сметка колко много време е безкрайността.

Сервитьорката, която дойде да им донесе поръчката, прекъсна мислите ù. Тя остави двете чаши с кафе и си замина, а Антон посегна да си сложи захар и да разбърка течността, но когато се опита да хване малката лъжичка, бързо я пусна и дръпна ръката си като опарен. В този момент Габриела онемя и изцъкли очите си:

-         Лъжиците тук са от сребро! Ти имаш непоносимост към сребро! – едвам сдържаше вълнението си тя, след което добави тихо и прекалено сериозно – Един от тях ли си?

-         Ха-ха-ха. Не, разбира се. Съжалявам, че те разочаровам. Просто съм алергичен към някои метали. Затова и не нося нищо по себе си, кожата ми е много чувствителна, дефектен съм. – обясни Антон и отпи от кафето си.

Габриела продължаваше да го гледа ококорено, но бързо се освести и реши, че прекалено много се вторачва.

Двамата продължиха да обсъждат темата и да коментират кръвопийците. Момичето все повече се привързваше към мъжа и започваше да го счита за приятел, за някой, който я разбира.

Когато си затръгваха, минаха покрай едно огледало и Антон инстинктивно се обърна на другата страна. За втори път Габриела се усъмни, но бързо реши, че преувеличава.

През идните дни двамата продължиха да се виждат, да общуват и да се запознават с характера и живота на другия. Разговорите им протичаха лесно и от само себе си, без преструвки и показност, някак си се усещаха и се чувстваха добре с другия:

-         Каза, че си писател. Над какво работиш в момента? – попита веднъж Габриела.

-         Всъщност започнах една история за вампири. – отвърна Антон.

-         Наистина ли! За какво става въпрос?

-         Ако ти кажа, няма да ти е интересно.

-         Шегуваш ли се? Всичко с вампири ми е интересно. Моля те, разкажи ми. – примоли се Габриела и го погледна с надежда.

-         Добре, но трябва да ми обещаеш, че ще пазиш тайна.

-         Каква тайна?

-         Тайната на първия вампир.

Габриела извика тихо от изненада и насочи цялото си внимание към Антон:

-         Разказвай!

-         По-добре да ти я пратя, че и без това след малко трябва да тръгвам, че имам работа.

-         Добре, нямам търпение! – извика Габриела и двамата си размениха емейлите

Малко по-късно Габриела с трепет провери мейла си и видя, че има съобщение от Антон. Веднага започна да тече текста.

„В онова време беше болен някой си Лазар, от Витания, от градеца на Мария и сестра ù Марта. А Мария, чийто брат Лазар бе болен, беше оная, която помаза Господа с миро и отри нозете Му с косата си. Сестрите проводиха да Му кажат: Господи, ето оня, когото обичаш, е болен! Като чу това, Иисус рече: тая болест не е за умиране, а за слава Божия, за да се прослави чрез нея Син Божий. А Иисус обичаше Марта, и сестра ù, и Лазаря. А когато чу, че е болен, престоя два дни в мястото, дето се намираше. След това рече на учениците: да идем пак в Иудея. Учениците Му рекоха: Рави', сега иудеите искаха с камъни да Те убият, и пак ли там отиваш? Иисус отговори: нали дванайсет часа има в деня? Който ходи дене, не се препъва, защото вижда светлината на тоя свят; а който ходи нощя, препъва се, защото светлината не е в него. Той рече това и после им казва: Лазар, нашият приятел, е заспал; но отивам да го събудя. Учениците Му рекоха: Господи, ако е заспал, ще оздравее. Иисус бе казал за смъртта му, а те помислиха, че говори за сънно заспиване. Тогава Иисус им рече открито: Лазар умря; ала се радвам за вас, че Ме нямаше там, та да повярвате; но да идем при него. Тогава Тома, наричан Близнак, каза на съучениците: да идем и ние да умрем с Него. Като дойде Иисус, намери, че той е вече от четири дена в гроба. А Витания беше близо до Йерусалим, около петнайсет стадии; и мнозина иудеи бяха дошли при Марта и Мария да ги утешат за брата им. Марта, като чу, че иде Иисус, посрещна Го; а Мария седеше вкъщи. Тогава Марта рече на Иисуса: Господи, да беше тук, нямаше да умре брат ми. Но и сега зная, че каквото и да поискаш от Бога, ще Ти даде Бог. Иисус ù рече: брат ти ще възкръсне. Марта Му каза: зная, че ще възкръсне при възкресението, в последния ден. Иисус ù рече: Аз съм възкресението и животът; който вярва в Мене, и да умре, ще оживее. И всеки, който живее и вярва в Мене, няма да умре вовеки. Вярваш ли това? Тя Му дума: да, Господи, аз вярвам, че Ти си Христос, Син Божий, Който иде на света. Като каза това, отиде, та повика скришом сестра си Мария и рече: Учителят е тук и те вика. Тая, щом чу, става бързо и дохожда при Него. (Иисус още не бе дошъл в градеца, а стоеше на мястото, дето Го бе посрещнала Марта.) Иудеите, които бяха с нея вкъщи и я утешаваха, като видяха, че Мария стана бързо и излезе, отидоха подире ù, мислейки, че отива на гроба - да плаче там. А Мария, като стигна там, дето беше Иисус, и Го видя, падна при нозете Му и рече: Господи, да беше тук, нямаше да умре брат ми. Иисус, като я видя да плаче, и дошлите с нея иудеи да плачат, разтъжи се духом, смути се и рече: де сте го положили? Казват Му: Господи, дойди и виж. Иисус се просълзи. Тогава иудеите казваха: гледай, колко го е обичал. Някои пък от тях казаха: не можеше ли Тоя, Който отвори очите на слепия, да направи, щото и тоя да не умре? А Иисус, пак тъгувайки в Себе Си, дохожда при гроба; това беше пещера, и камък стоеше отгоре ù. Иисус казва: дигнете камъка. Сестрата на умрелия, Марта, Му казва: Господи, мирише вече; защото е от четири дена. Иисус ù дума: не казах ли ти, че ако повярваш, ще видиш славата Божия?

Тогава дигнаха камъка от пещерата, дето лежеше умрелият. А Иисус дигна очи нагоре и рече: Отче, благодаря Ти, че Ме послуша. Аз и знаех, че Ти винаги Ме слушаш; но това казах за народа, който стои наоколо, за да повярват, че Ти си Ме пратил. Като каза това, извика с висок глас: Лазаре, излез вън! И излезе умрелият с повито тело в погребални повивки, а лицето му забрадено с кърпа. Иисус им казва: разповийте го и оставете го да ходи. Тогава мнозина от иудеите, които бяха дошли при Мария и видяха, що стори Иисус, повярваха в Него. 

Ала Иисус не знеше, че Лукавия дебне. Той завидя на сина божий за чудото, що бе сътворил и прокле грешника Лазар да живее от кръвта на другите люде. Беляза го с копито над сърцето и взе му душата. И открадна той лика му, та като се завиди в огледало, да показва истинската му същност. И направи така да не докосва сребро, а само злато да държат ръцете му – Лукавия бе алчен. И скри го от слънцето, та като го развиха сестрите му Мария и сестра ù Марта, Лазар извика от болка та се скри в зобата и остана там доде луната се не показа на небето..“

Габриела четеше и не можеше да повярва на очите си. Никога досега не се беше замисляла кой всъщност е първоизточникът на цялата ù мания. Реши, че трябва да го сподели с Йоан, който тъкмо се беше прибрал от село. Обади му се и след двайсетина минути двамата стояха в стаята ù и обсъждаха прочетеното:

-         Представяш ли си да е истина и Лазар да е първият вампир? – ентусиазирано говореше Габриела

-         Габи, нали човекът е писател, това му е работата – да измисля, да си фантазира.

-         Да, но звучи толкова истинско...

-         Друго пращал ли ти е?

-         Ми не знам, чакай да видя.

Габриела отвори емейла си и започна да преглежда за нови писма, когато Йоан я спря:

-         Я дай нагоре малко. Спри тука! – извика той и се вторачи.

-         Кво видя? – с неразбиране попита Габриела.

-         На кой е тоя емейл? – попита момчето и посочи в екрана.

-         Ми на Антон де, ама нямам друг писмо от него.

Студена пот изби по челото на Йоан. Той се обърна към Габриела и ù разказа за отговора на обявата – третият беше изпратен от същия емейл. Габриела от своя страна стоеше кротко и мигаше, недоумявайки:

-         Боже, в какво се забъркахме. Тоя сигурно нещо не е добре... – промълви тя след малко.

-         По-добре изобщо да не се занимаваме с него вече. – студено отвърна Йоан.

-         А се държа толкова добре... – продължаваше да разсъждава на глас момичето.

-         Забранявам ти да се виждаш повече с него.

-         Моля?! Забраняваш ми??? – избухна тя.

-         Да! Не искам да ти се случи нещо! – извика Йоан.

-         И така да е, ти не си човекът, който ще ми забранява!

Двамата се скараха сериозно и накрая Йоан си замина с трясък. Габриела пък, повлияна от емоциите си, реши да му направи напук и се обади на Антон да се видят. След няколко часа двамата се срещнаха у тях:

-         Заповядай. – покани го тя в хола.

-         Сама ли живееш? – учуди се Антон.

-         Неее. Родителите ми са на гости.

-         Дано няма проблем, че съм тук.

-         Никакъв. – отвърна Габриела, но за секунда настръхна – Прочетох ти разказа, уникален е.

-         Благодаря ти, радвам се, че ти хареса.

-         Не ти вярвам. – каза сериозно тя след кратка пауза.

-         За кое?

-         Че си това, за което се представяш. – продължи тя със същото изражение.

-         Все още си мислиш, че съм вампир ли? – спокойно попита той.

-         Не си го мисля, убедена съм.

-         Ха-ха... И ако бях – какво? – стрелна я той с въпроса си.

-         Искам да ме направиш като теб! – почти извика момичето и очите ù засияха.

-         Нямаш представа какво искаш... – тъжно отбеляза Антон.

-         Знам много добре какво искам! Искам да съм безсмъртна, да живея вечно, да остана млада и красива, да обиколя света, да напиша историята! – Габриела говореше с такъв хъс, че сърцебиенето ù се ускоряваше все повече и повече.

-         Не! – повиши тон мъжът – Мислиш толкова наивно, като дете! Искаш вечност в самота, искаш непрестанно да бягаш и да се криеш, да губиш прекалено бързо всеки, до когото се докоснеш! Да убиваш, за да не умреш! Нямаш никаква представа какво означава всичко това! Не знаеш колко боли и че отръвка няма! – Антон говореше толкова сериозно и студено, че за момент Габриела помисли, че наистина е изправена пред избор.

Момичето разбра, че има само един начин да разбере истината. Нещо ù подсказваше, че всичко е прекалено сериозно, за да е лъжа. Знаеше, че това е шансът ù и че трябва да действа веднага. Скочи бързо от стола, на който седеше и се затича към кухнята. Хвана първия нож, който видя, и след дълбока въздишка го стисна силно в дланта си. Острието разряза кожата ù и я накара да изпищи от болка. Чул вика ù, Антон дотича до кухнята, но това, което видя, го подлуди:

-         Какво направи, Габриела?! – извика той и преглътна тежко, вперил поглед в ръката ù.

-         Ако си човек, нищо няма да ти стане! Трябва да знам! – отсече тя и се хвърли на врата му, доближавайки ръката си до устните му.

-         Не! Спри! – изкрещя той и я хвана за ръцете.

-         Превърни ме! – настоя момичето и го удари през лицето толкова силно, че мъжът се завъртя на другата страна. Това, което последва, надмина и най-смелите ù фантазии.

Когато се обърна, Антон не приличаше на себе си – очите му бяха изцъклени и светещи, зъбите - пораснали и оголени, мускулите му се очертаваха. Габриела изпищя и тръгна да бяга към втория етаж. Сърцето ù препускаше по-бързо от всякога, страх сковаваше движенията ù и я забавяше, а мозъкът ù повтаряше единствено „Бягай!“.

Със сетни сили стигна до стаята си и заключи вратата. Спря за секунди – наоколо беше тихо, не се чуваха стъпки, нито ръмжене. За миг помисли, че се е спасила, но тогава го усети – същия онзи поглед, който бе предвещал гибелта на момчето преди стотици години. Рязко се обърна, но беше твърде късно – съществото я сграбчи и понечи да забие острите си зъби в плътта ù, но Габриела крещеше, удряше и риташе всяка част, която се окажеше пред нея. Докато се опитваше да се освободи, тя без да иска изпокъса копчетата на ризата му и един белег я накара да изкрещи неистово – точно на гърдата отляво тя разпозна маркировката на копитото:

-         Лазаре! – извика тя, но тогава съществото я стисна и жадно захапа врата ù.

Топлата ù кръв се вливаше в него и му вдъхваше нови сили. Габриела усещаше, че животът ù си отива, затова със сетни сили промълви:

-         Превърни ме... моля те... 

Лазар отлепи устни от кожата ù, изтри кръвта от лицето си и се загледа в момичето, докато я държеше:

-         Точно от това исках да те предпазя, да те предупредя за тази болест, за тази прокоба! Дяволът ме прокле да се скитам вечно, да съм сам, да съм чудовище... сега и ти искаш да си сама и отхвърлена...

Той погледа с тъга още малко момичето, след което остави безжизненото ù тяло на пода, прошепвайки:

-         Прости ми... – и изчезна в мрака.