Първият ми Рокерски събор (Перник)

Станах рано на изпит да ходя, бързо се оправих. Имах среща с една приятелка, с която кандидатствахме заедно. В кафето тя препрочиташе оттук-оттам темите, а аз стоях замислена. Защо трябваше да ходя на изпит, който не исках да взимам: та аз не искам да съм адвокат! Защо трябва да следвам амбициите на майка ми? Това не са моите мечти, това не съм аз!
Когато излезнахме от кафето и отидохме пред университета, започнахме да чакаме. Времето минаваше тъй бавно, а моя поглед бе насочен изцяло в часовника. В момента, в който извикаха 13-та аудитория (в която бях и аз), за пореден път поглеждах часовника. Но така и не взлезнах. Оставаха 30 мин. до влака за София, а днес беше рокерския събор в Перник. Обадих се на един човек, който дори не познавах, да ме чака на гарата. От там започнаха и вълненията.
  Иван (така бе името му) започна да ми дава стриктни инструкции как да се возя на мотора, макар и да знаех, той бе длъжен да ме предупреди, това е отзначение за нашата сигурност. Имахме среща с още мотори в другия край на града, когато отидохме, аз още не се бях отпуснала, а и ме беше страх от неизвестното. Не познавах никой! След няколко приказки се оказа, че имаме общи познати, което ме накара малко или много да им се доверя повече. От там се преместих на друг мотор, защото е по-удобен. Момчето се оказа много културно. Никой не знаеше къде се намира крепостта "Кракра" (там се провеждаше мероприятието) освен аз, но нормално нали живях там цели 5 години. На входа още видях хора, с които се познавах макар и не лично. Отидохме тъкмо за обиколката на града и скоростната отсечка. Никога няма да забравя как пътя беше затворен, за да минем, предвождани от патрулни коли, а всъщото време, обяздили моторите и свалили каските, се наслаждаваме на вятъра в косите. Чуствах се свободна: за мен в този момент не съществуваше нищо! Когато се върнахме на крепостта, звъннах на един приятел от Пловдив. Оказа се, че другите го познават, тогава сигурността ми беше по-голяма! Опънахме палатките при тях, а аз, понеже нямах своя, останах в палатката на това момче, което познавах от Пловдив. Всички се оказа някакви хора, които са успяли по един или друг начин в живота. Един - софтуерист, друг - счетоводител, трети - доктор, адвокат и т.н. Тогава отпаднаха и всякакви илюзии, че рокерите са онези лоши хора, които не зачитат жените и се занимават с мръсни неща, а може би гледах много, много американски филми. Е като всяко стадо си имаше и своите изключения, но те са навсякъде.
Мога да кажа от видяното, че това е общество, което е единно. Няма ги предразсъдаците, завистта и винаги, когато се срещнат на пътя, се поздравяват, дори и непознати и всичко това, защото има едно нещо, което ги отделя от другите - мотора. Някога да сте видели шофьорите на автомобили да се поздравят или ако се срещнат да седнат на една маса, само защото ги свързва едно и също нещо?
Когато се прибрах в Пловдив бях много щастлива и все още развълнувана от видяното. Естествено не казах на майка ми, че не бях отишла на изпит, но така или иначе нямаше да го взема. Дори днес аз не съжалявам за това, което направих, защото сега съм една от тях и се чуствам на мястото си, сякаш открила моята същност!