Пътеките на живота

            Как да опиша с красиви думи нещо, което не съществува? Не съм имал досег с него и никога няма да имам. Говоря за “нашата любов” – тази, която светкавично процъфтя и като бърз влак се изпари. Изключително голяма е възможността да си забравила приятните спомени, думи и докосвания. Износен е днешният свят и в него няма място за ласки, като че свирепостта отдавна е победила нежността.
            Не знам защо, но аз наистина ти се отдадох. Срамувам се, че бях слаб, тъй като фалшивите ти думи изграждаха у мен невинни намерения. Уединението със страшната реалност ни прави податливи към вярата, която според мен е като хапче, след което горчи в душата. Не искам да се сещам за теб, но въпреки това го правя. Когато нощта налапа деня, аз пиша, за да те изтрия от претрупаното пано на хаотичния ми делник. Не успявам, повярвай…
            Какво е любовта, “любима”? Едно тяло, което топли друго тяло? Две преплетени длани? Вкопчени до бездиханност устни? Така я виждам аз – отдръпната от детайлите, придаващи сладникав вкус на киселото ни съществуване. Понякога я отричам, без да осъзнавам, че тя е там и слуша атеистичните ми слова. Онези две тела отново ще се топлят, онези устни ще се допират и излъчват взаимна топлина.
            А ние ще бъдем трубадури по пътеките на живота…
            Които никога няма да се срещнат…