Пътуване    

    
     В онази тиха утрин, в която слънцето едва доловимо погали клепачите ми  една далечна тревога нежно отхвърли съня ми. Още не разбирах какво така стаено мълчеше в първите мигове на това утро...
     С първия  поглед към часовника през тялото ми премина усещането, че съм изминал половината път към нея.
     Разбира се, че точно днес тя си заминаваше. Автобусът й тръгваше в осем  и половина – ще рече, че преди час и половина аз съм оставил един питащ поглед загледан назад да търси нещо, което може би тя вече наричаше отминаваща илюзия.
     Навярно тъкмо това ме накара светкавично да се преоблека и без никакви документи, пари и телефон да поема едно малко приключение, което ако времето беше с мен, надявах се, да ме отведе до нея. Какво наричах “нея”? Това беше една немкиня, която нямаше нито руса коса, нито сини очи, дошла на почивка на родното ни черноморие. И ако нямаше едното, то в нея се беше настанила една подчертано гръцка красота – достатъчно смугла, за да я отличиш от белите севернячки, с повдигната в грациозна опашка водопад от черни коси. Коси, с които някога отдавна гръцките богини са удушвали мъжете си. Без да искам да последвам съдбата им аз съвсем разумно се пристрастих към нея – две седмици и половина заедно явно  ми бяха повлияли  достатъчно, за да тичам сега към гарата, от която тя със сигурност беше заминала. А пък аз се надявах някаква неземна сила да е забавила тръгването им и да успея да я прегърна или поне да зърна черните й очи, които издават един таен свят, който приканва и мами към себе си тъй сладко. Тези очи те поглъщат, потапят те отатък в някакво друго пространство и отново те връщат тук сред смъртните. Всичко това, което си отиваше с червения автобус пагубно щеше да ми тежи, сега смътно разбирах, и мигом почувствах празния свят, в който се страхувах, че трябваше да се върна, когато видях празното място на гарата. Там, искаше ми се непреодолимо, трябваше да е нейният червен автобус. Някъде горе нещата се бяха объркали – тази сутрин щях да я  изпратя и да пожелая от нея да ми каже някаква сладка лъжа и пак да ме погледне с вълшебните си очи, така че да остана в тях завинаги. Замисълът се обърка... никакъв будилник не ме събуди тази сутрин и ето ме тук – оставих я да си отиде. След няколко часа щеше да стигне до летището и да си замине.
      Точно така! Щях да стигна до летището преди да е отлетял най-красивият ми сън (защото аз определено не се бях събуждал през тези две седмици). Напълно се отказах да се връщам до квартирата си за пари – вече бях загубил около час и половина, а следващия рейс за София щеше да ми глътне нов един час, пълно безумство. Едно безумство не биваше да съдържа в себе си още едно и ако имаше нещо разумно в тази ситуация то бе да измина над петстотин километра на автостоп.
       Бързо спрях  кола със софийска регистрация, която очевидно напускаше града. Червена, като автобуса, който преследвах. Отвътре ме посрещна мъж – около трийсет и пет годишен със слънчеви очила и странен, навярно от змийска кожа, колан.Обясних му, че ми трябва бърз превоз до столицата, но не мога да плащам – любовта неестествено бързо ме е забъркала в лудостта си, а аз явно съм твърде предан участник. Леката му усмивка бързо отвърна, че любовта е дъжд, който те вали в топъл ден, но непременно настиваш по-късно. Разбрах ме се, че няма да му трябва златната ми верижка, която директно му предложих, поради липсата на пари в брой.
       Тръгнахме. Може би нещата тъкмо бяха преминали в една по-логична ниша, когато шофьорът – Росен – ми обърна внимание, че имал някаква работа до един град някъде по средата на пътя. Не беше ясно колко време щеше да му отнеме работата там. Имаше вариант да не намери човека, който му трябва и в този случай продължаваме с пълна газ към  София. В обратния случай трябваше да си търся друг превоз до столицата. Всичко било на карта. Попитаме дали конфигурацията ме устройва и след моето утвърдително кимване ние наистина излязохме от града. Мъжът ясно схвана деликатността на ситуацията и колата подхвана една обнадеждаваща скорост, която с невидими стъпки ме приближаваше към моята немкиня. От прагматична гледна точка далеч по-удобно щеше да е ако баща й - гъркът - бе предпочел да остане в Гърция. Така поне, мисля си, нямаше да я загубя за цяла една година.
        Очакваше ме мъглива и студена есен.
        Росен запуши някакви дълги цигари. Димът услужливо излизаше през сваления до него прозорец и между паузите, в които нагорещената пепел падаше върху не по-малко топлия асфалт ние неуловимо като пролетен вятър, брулещ цвета на цъвналите дървета, се върнахме върху темата за любовта. Първо леко се засмя, после поклати глава и сетне стрелна изучаващи очи към мен:
       - Значи не просто лятна любов!? Тази работа изглежда малко хлъзгава. – той не забеляза грамадното дърво, което отмина. Щях да му го посоча като пример.
       - Това лято бе доста динамично, особено последните две седмици и половина. – едно малко облаче нахално не изчезваше от синьото небе над нас. Набързо му разказах за момичето и онзи ненатрапчив черен цвят, който тя носеше със себе си и който вглъбено ме теглеше към нея. Мъничко съжалявах, че снимката, която заедно с портмонето остана на шкафчето до леглото, сега не беше с мен, за да мога убедително да илюстрирам думите си.
        С леко неверие относно искреността на думите ми, но с явен интерес той ме изслуша и след това оставихме пауза тишина, в която и двамата се замислихме. Далечината пред нас леко ни нашепваше за делящите ни километри от скъпите за нас хора. Той бе женен от четири години, още нямали деца. Последното го изрече  бързо и думите му някак неловко увиснаха във въздуха. Той малко горчиво долови, че аз разбрах. Измина една дълга секунда и той продължи. Обичал я, разбира се, но съвсем не по начина, по който явно аз обичам немкинята. Дори и в началото. ”Животът, който идва след морето ще те научи поне мъничко да вярваш, че любовта едновременно с всичко останало е и икономическа стойност.”
        И двамата знаехме, че настоящите ни светове са твърде различни. Малкият градец, в който влязохме, бързо отмина и аз едва успях да го изпратя с поглед на излизане от него.
        - И жена ми е от малък град – той бе забелязал, лекото ми обръщане назад. Ако онзи дистрибутор го няма и продължим заедно ще я видиш, голяма сладурана е. Веднага ще “ахне”, когато чуе случая ти. И тя е малко парче романтичка. Ще я видиш... - и той леко се усмихна и с малки амплитуди заклати главата си загледан напред  в танцуващата над асфалта мараня.
       Той също обичаше и бе обичан. Може би и аз, но той след час щеше да я вземе в колата си и да се прибере с нея, а аз в най-добрия случай щях да гледам някаква смаляваща се точка в небето, която щеше да отнесе далеч от тук моето момиче. И колкото тази точица се отдалечаваше от мен, толкова по-бързо в сърцето ми щеше да се настани една тиха празнота. ”Събуди ме в края на април/ със мигове откраднати за нежност...” Някак неслучайно си спомних един позабравен стих от ученическите години. Какво ли мислеше тя сега? Нямаше как да зная, че в тези минути телефонът ми вече отчиташе седмо позвъняване от нея.
       Изминаха два часа от тръгването ни. След около пет минути щяхме да влезем в града, където щях да разбера дали продължавам с тази кола или ще търся друг превоз. Надявах се да е първото.
       Пътят към града започваше с дълга редица тополи, щедро огряни от слънцето и те весело приличаха на издължени грамадни тикви скътали своя светлина. Зад тях ни посрещнаха малки къщички-близнаци – архитектурният стил  показваше една безкрайно повтаряща се идея. Забелязах и две малки черкви с идеални дворове. Раят, към който врата трябваше да е черквата,  очевидно беше потопил в приказност и чудесно подредените дворове около тях.
         Колата тихо спря в централната част на града, докато аз все още унесено наблюдавах. Шофьора излезе от колата, като преди това обеща да се върне бързо и да ми съообщи дали ще се задържи тук. През прозореца забелязах, че влезе в сградата, до която спряхме. Явно бях попаднал на добряк – качи ме в колата си без никакви уговорки. Аз нямах никакви документи, пари, немит с единственият мотив – любов – като историята ми от началото до края бе абсолютно вятърничава. Къде е днес любовта? Тя е онази пепел, която падаше от цигарата му върху асфалта. Моята също бе толкова неуловима и химерна. Аз я изпращах! Отивах да й кажа довиждане, което почти със сигурност означаваше сбогом. Надявах се да я видя, при това ако имах късмет и то  за не повече от десет минути. Разбира се, че той не ми вярваше и наполовина, но бе достатъчно безрасъден да приеме думите ми  и дори сега да ме остави сам в колата му.
          Росен се върна като водеше със себе си наглед по-млада жена от него – някакво ниско и лъчезарно, почти безтелесно човече, което любопитно надзърташе към мен. Както предположих след като се запознахме се наложи да разкажа историята си и на нея. Само, че този път го направих малко по-безвкусно тъй като тя ме гледаше като някакво екзотично животно, което само днес тя можеше да види. Както и шофьора ми подсказа тя наистина бе “малко парче романтичка”, но нейната романтика идваше от прочетени книги с полуголи мъже и жени по кориците отрупани с цветя, а тази тук бе жива и тръпнеше отделена сега на няколко стотин километра, а по–късно на няколко хиляди. И въпреки това и двамата пътувахме и може би се надявахме на още една възможност да се видим. Дали усмихващото се човече, което ме гледаше  в огледалото долавяше нещо от тази мистика, която  ме накара да тръгна от онази опустяла гара преди няколко часа. Не зная.
           Всъщност твърде малко неща разбирах и аз сега.
           Една самотна птица летеше успоредно с нашата кола над телеграфната жица.           
           Мълчаливо продължихме още час и половина. Слънцето за кратко бе забулено в тънки облаци и за това време златистият цвят, който всепобеждаващо бе обхванало всичко наоколо отстъпи място на един по-мек бял цвят. ”Колко много слънчогледи” – помислих си аз, когато доскоро вялото поле се смени с високите стръкове – приличаше на езически център за поклонение на слънцето. Едно море зад гърба ми тихо прибираше вълните си навътре. Виковете утихнаха...
           Доколкото разбирах от обясненията ми за нахождението  на техния дом  Росен и неговата жена трябваше да ме оставят някъде в началото на града. Нашият общ път скоро щеше да привърши – оставаха ни не повече от половин час заедно и след това с половината от златната си верижка щях да стигна до летището, а с другата половина се надявах да мога пренощувам някъде. На сутринта щях да мисля за връщането.
           След дългата пауза жената отново ме запита дали съм се чувствал по-различен начин сутринта на гарата и сега. Този въпрос малко ме смути.
          - На гарата имах усещането, че съм я изгубил, без да мисля докога. Сега обаче си мисля, че я губя завинаги. Все едно да можеш да се примириш, че повече няма да видиш детето си. - мъжът бързо се сподави в остра кашлица и аз мигновено разбрах, че сравнението не е удачно. - И все пак вътрешно съхраняваш една скрита увереност, че нещата някога ще се  върнат към теб, в своята естествена орбита. - през страничния прозорец жената мрачно загледа летящите срещу нас дървета.
        Просто не можех да бъда по-голям дървеняк.
        Големият град се показа в хоризонта пред нас. Нарастна бързо и ние скоро влязохме в него. И двамата ми пожелаха успех и дано да успея да я намеря. Колата спря на посоченото от мен място. Аз многословно им благодарих и поисках  от тях телефонен номер, за да мога да им благодаря. Весело намигнах на Росен:
        - За другото лято, ако идвате на море във Варна да знаете, че имате безплатна квартира. Имам прекрасна къща близо до града.
       - Не си мисли, че ще ти се размине едно шумно гостуване отвърна той. - и ме хвана за ръката, сякаш за да е по убедителен в следващите си думи – Чакай да ти кажа как аз виждам  ситуацията - преди да се качи тя на самолета ще я прегърнеш силно и няма да я пуснеш, докато не й прошепнеш в ухото всичко... Ще й кажеш: в живота си може би ще имаш много мъже, не само защото си красива, но знай, че никой няма да те обича толкова силно колкото мен. И ако тя се обърне преди да влезе вътре, сигурно е, че до седмица ще те потърси. - съзклятнически ми отвърна на намигването. Няколко секунди ме гледа право в очите ми може би за да ми прелее от своята увереност. Сега разбрах, че той наистина вярва на думите ми.
      -Тези думи определено  вършат работа. - жена му топло се усмихна. Явно успешно бяха приложени върху нея.
      Благодарих им отново и излязох отвън. Колата потегли и аз забелязах, че жената отвътре ми показа два стиснати палеца в пожелание за бъдещ успех. Аз също й махнах и след секунди колата се сля с общия поток от коли.
      Преди да се кача в някое такси към летището исках малко да повървя. Знаех в колко часа излита самолета и сметнах, че имам около четирисетина минути преди тя да отлети. Ловко свалих верижката си-подарък за осемнайстия си рожден ден - и  след няколко дълги улици се насочих   към една далечна пиаца за таксита.
       Тъкмо се приближих до едно от тях, когато чух зад себе си упорит клаксон. Обърнах се-беше същото червено ауди, с което дойдох до тук. Росен се показа през прозореца:
        - Хайде, качвай се, това си заслужава да бъде видяно.
       Не чаках втора покана. Вътре той ме попита колко време има до полета и когато научи деликатно ме попита дали имам, така, обща представа колко е голям града.
        След точно трийсет и седем минути колата спря на летището. Аз бързо се втурнах нататък и след кратко търсене  намерих моята немкиня седнала  на една пейка. До нея седеше още едно момиче, което бях виждал в нейната група. Спрях се и я погледах няколко секунди, може би най-дългите  в целия ми живот. Тя кротко седеше на няколко метра от мен без да ме вижда  и не можех да разбера дали има сила на този свят, който можеше да ме раздели от нея. И вероятно имаше. Не обичах съвпаденията, но няма нищо по-хубаво от това този, който обичаш и този, който те обича да са един и същи човек. Приближих се до нея и съвсем леко я докоснах по рамото. Тя се обърна и аз усетих как две черни очи  ме обгърнаха.
        Росен и жена му, застинали, наблюдаваха нашата прегръдка на няколко метра от нас.
        Докато ме прегръщаше тя тихо ми прошепна “Ти наистина си луд”. Аз не можех да говоря, исках просто да не спирам да я държа в ръцете си. В тези скъпи за мен мигове болезнено забелязах, че нейната група се отделя по посока на самолета. С бързи стъпки ние двамата последни вървяхме към голямата бяла машина, която щеше да я отнесе от тук.
         Секунда преди да се отдели от мен аз успях да й кажа само “...и тази лудост е любов”. Може би за последен път се потапях в тези черни очи. Не исках да я питам дали ще я видя някога пак. Страхувах се, че ненужно истински щях да се уловя за отговора, упоителен и измамлив, като това лице, което тайнствено се усмихваше на последните ми думи.
          Въпреки, че не й  казах напътствените думи на Росен, тя наистина се обърна преди да се качи последна на самолета. Дали означаваше нещо?
         Самолетът шумно се отдели от земята и като огромна птица  се понесе в небето. Някой си отиваше... Когато малката точица изчезна от хоризонта в мен  се настани друго чувство – почувствах една тиха жал за жената от колата – навярно тя никога нямаше да има деца.
         След два месеца едно далечно писмо прекъсна следобедния ми сън. Пощальонът ми подаде писмо, в което имаше самолетен билет за страната на арийските войни и съответна покана.
         След три дни заминах с едно натрапчиво чувство за вина – някак не можех да избягам от мисълта, че моето щастие бе възможно само защото съдбата бе премахнала едно чуждо завинаги. През малкото кръгло прозорче на самолета, загледан навън към облаците и земите далече под мен,  аз всъщност виждах  само засмяните очи на жената от колата, които ме наблюдаваха в огледалото в онзи ден.