Пътуване до Бургас - 1

              Люшкам се от сутринта във влака за Бургас и ту се унасям, ту се стряскам. Пътувам към любимия си мъж, който съм виждала само на снимка. Снимката е пожълтяла. Той стои едър и разгърден със зелена риза и къси гащи на фон на море. От ризата му се подава златист, окосмен тен, косата му и тя е чуплива и тъмна. Не се усмихва. Мислено се навивам, че ми е пратил най-актуалната си снимка, прибирам я в чантата си и притихвам в песента на влака. Звучи като тържествен марш. Заслушвала съм се много пъти в ритъма, но сега го чувам като Менделсоновия марш. Тъдън, тъдън, тъдън тъдън… Странно нещо е да си влюбена. Ясно е, че тялото ми е в купето. Това е моята любима червена рокля, няма съмнение. Виждам си и кръстосаните крака, обувките, дотук добре. Отражението на брюнетката в стъклото, също е моето. Не е ясно само, защо се чувствам като мелодия. Как собствените ми сетива се носят, настройват и хармонизират със заобикалящият ги ритъм. Призмите се пречупват през лупите на фантазии и сънища, шумовете рисуват вътрешния ми кипеж, нещо необяснимо се случва и като материал за доказателство за всичко това имам само една снимка и глас от слушалка.“ Ако ме харесаш като ме видиш, искам веднага да ме целунеш.“ – ми каза по телефона, преди да се кача на влака. „ Обещаваш ли, Мария?“ „Обещавам.“ – отвърнах. Обаче не спомена вариант, ако не ми хареса. Или пък той мен... Макар че в онзи момент не можех да определя дали съм повече хубава, отколкото грозничка, или пък обратно, защото още ме тресяха хормоните и тъкмо бях навършила 20 години. Препрочитах последното му писмо. За такова писмо литературата би си мечтала, а работеше на пазара като продавач на плодове  и зеленчуци. Всяка една думичка се взривяваше в мен, а после докосвах с устни снимката му – меката му коса замирисваше на лалета и минзухари.

   Цяла инквизиция беше цялото това очакване и в суматохата, за да не си въобразявам фатални развръзки, сложих глава на дамската си чанта, отпуснах се и започнах да сънувам… Във влака беше приятно, имаше отворени прозорци дочувах гласа на кондукторката като от незагасен телевизор. Имаше момент, когато се движех по въже, между съня и реалността, после се изтласквах към чудни приказки, изключвайки реалността. Въобразявах си, съвършени дивотии. Като например как прекрачвам стъпалата да сляза от влака и още недокоснала земята, той ме вдига на ръце, завърта ме в окръжността на едрите си рамене и изведнъж земята и небето се целуват. После и ние се целуваме. От въртенето две - три копчета на роклята ми се откопчават и гърдите ми тръгват да изскачат от сутиена. Оглеждам се във влюбените му очи. Той има всички качества на идеалният за мен мъж. Черните му перчеми се начупват още повече, докато ме гледа, а аз забравям, че се срещаме за първи път. Мечти - пълна идилия!

   После със замрежени очи, процеждах шумовете, змейския рев на влака. Срещу мен цъфтящи дрехи, хора зачетени във вестници, отнесени погледи в далечината на полетата, самолетите загубващи се в пенестите водопади на небесата, самолетите катастрофиращи в стомаха ми и тогава разбирах, че вече съм се събудила. Отхапвах очакването на срещата като узряла червена ябълка и затварях очи, за да не пропусна нито една капка сок да се стече по нея. Наближавайки гарата, си сложих яркочервено червило, парфюмирах се и усетих как сърцето ми се разлашка като теснолинейката за Банско.

     Пристигнах на гарата в Бургас късно вечерта. Влакът ме изплю на перона с един огромен черен сак и смачкана рокля. Направих няколко крачки, оглеждайки се с безпокойство. Миризмата на морския град, вместо да ме опияни ме изплаши. „Къде си, къде си, Игор? Защо не си тук?“ – си повтарях, потраквайки нервно с токчета, но него наистина го нямаше. Разгледах отново посрещачите – никакъв шанс, някой да прилича на мъжът от снимката. Смях, детска глъч, неонови светлини, идващи от пазарчето наблизо ме накараха да си поема въздух и да си задам един отрезвителен въпрос: “Какво правиш тук, Мария?“

следва