Вече втора година намирам себе си в една доста отчаяна и неразбираема емоционална празнота. Недостатъчност, недостиг, непримиримост, нежелание и екзистенциална криза на съществуването. Привидно желая да изградя себе си като човек, като морал и ценности, но тези желания контрастират изцяло с това, с което се сблъсквам всеки ден. Много ми е трудно да скрия, че дадено поведение или държание в определени хора не ми харесват и не са за мен, а и не искам. Трудно ми е да срещна и разбиране. Не е начина да налагаш своя мироглед на останалите хора, все пак всеки има своята индивидуалност, всеки е различен и уникален по свой собствен начин. Критиките няма да променят хората, напротив, ще оставят едно неприятно чувство в тях. Вероятно, ако можех да върна времето щях да променя абсолютно всичко, дори до най-малкия детайл и до най-мрачният спомен оставил в мен дълбока и неизлечима рана. Всеки човек се старае към нещо по-добро, към някакви постижения. Егото ни, което ни подхранва и желанието ни да успяваме ни кара да желаем да извършваме смели и гениални подвизи, за да реализираме имагинерния образ, който сме създали за самите себе си. Хората около нас допринасят и стимулират развитието на този образ, но в един момент пропастта се отваря, задавайки въпроса Кой си ти всъщност и къде отиваш? Можеш ли да прескочиш този трап или ще се удариш, падайки главоломно в бездънната яма на самоунищожението и самосъжалението. Ще се удавиш ли в непрестанната тъга по собствената си нереализация, или ще се изградиш като човек, скромен, и в същото време носещ тъгата си до края. Счупени ли са душите ни наистина и има ли момент, в който да не са били? Можем ли да излекуваме чувството на безнадеждност, можем ли да преобърнем света? Толкова жестоко е да вярваме, че можем да решим и преодолеем всичко, да сглобим, слепим и поправим счупеното. Да не спим, отвеяни във мисли, променяйки реалността само в будните ни сънища. Повтаряйки си отново и отново наум една красива и необятна рисунка на нереалността. И щом излезем от тази будна кома на следващия ден, всъщност осъзнаваме, че в момента на признание на нашата слабост сме най-уязвими, най-малки, най-нищожни, като мънички зрънца. Да искаш да посееш, да пожелаеш да ти се даде, а насреща срещаш все отпората на имагинерните реалности на другите. И така всички лягаме, заспиваме във будна кома през нощта, а на сутринта трептим, облечени в промяна, но не отнема много, за да разберем, че промяната ни всъщност не е никаква промяна. И започвам пак сначало да се опитвам да скова, да извая, да издялам моята реалност, а във нея всички ние греем не като слънца, а като комари опитващи се да запазят свойта цялост.