Вече втора година намирам себе си в една доста отчаяна и неразбираема емоционална празнота. Недостатъчност, недостиг, непримиримост, нежелание и екзистенциална криза на съществуването. Привидно желая да изградя себе си като човек, като морал и ценности, но тези желания контрастират изцяло с това, с което се сблъсквам всеки ден. Много ми е трудно да скрия, че дадено поведение или държание в определени хора не ми харесват и не са за мен, а и не искам. Трудно ми е да срещна и разбиране. Не е начина да налагаш своя мироглед на останалите хора, все пак всеки има своята индивидуалност, всеки е различен и уникален по свой собствен начин. Критиките няма да променят хората, напротив, ще оставят едно неприятно чувство в тях. Вероятно, ако можех да върна времето щях да променя абсолютно всичко, дори до най-малкия детайл и до най-мрачният спомен оставил в мен дълбока и неизлечима рана. Всеки човек се старае към нещо по-добро, към някакви постижения. Егото ни, което ни подхранва и желанието ни да у ...