Тя си вдигна ръката и с нежните си пръсти докосна лицето му. Чувството, което изпитваше беше неповторимо - сякаш вдишваше безсмъртието, породено от любовта която тя му даряваше. След това тя се отдръпна и седна до него. Така в продължение на няколко часа не промълвиха нищо докато той и каза:

-         Тежко ли ти е?

-         Не, вече не сякаш камъка който носех около врата си падна и със трясък се разби на парчета!

-         Мен ме е страх от чувствата, които изпитвам към теб. Страх ме е, че ще стане както преди, че няма да успеем да излезем на повърхността, да изплуваме и да усетим топлите лъчи на слънцето. Студенина пробожда ръцете ми. Страх ме е.

-         Недей да говориш така. Знаеш, няма да стане така. Онова преди беше грешка, недоразумение, което никога повече не искам да се повтаря. И мен ме е страх, но се опитвам да се успокоя. Целуни ме!

-         Ах, колко са сладки устните ти. Ах, не мога да продължа да живея с това усещане на страх, че ще спра да усещам устните ти върху моите, така както пеперудата усеща прашеца по крилата си! Обещай ми, не, не говори, само кимни с глава. Не искам да разваляме момента с думи, така груби, така непонятни за двама влюбени!

-         Ами ако наистина това стане? И аз няма да мога да го понеса. Ще отида на някой бряг и там ще умра съвсем сама, такава, каквато никога не искам да бъда, с разбито сърце и с разплакани очи. Искам вечно да бъдем заедно и ако един от двама ни умре, то тогава другият ще го последва, за да можем да бъдем вечно заедно!

-         Не! Не трябва да става така! Не искам да те гледам как страдаш, как се молиш да умреш само и само, за да бъдем заедно! Не трябва да се виждаме повече. Тогава ще забравим всичко станало между нас, няма да се обичаме но и няма да умрем!

-         Не говори така! Всеки умира, дори и безсмъртните, а ако ние умрем, то това ще е съвсем нормално, но ако умрем и се забравим без да се обичаме повече, то тогава ние ще сме изпуснали най - важното – да живеем!

-         Права си, обичам те!

-         И аз те обичам!